Управлението на манджурската династия Цин

Произход на манджурите и завладяването им на Китай

Манджурите произхождат от джурдженските племена, основали династия Дзин през 1122г. През XVIв. джурджените дзиенджоу, които през 1635г. приемат името манджури, живеят в околностите на Чанбайските планини на изток от днешен Дзилин. Те са ловци и земеделци , освен това водят оживена търговия с Китай. В края на минския период земите, заемани от чанбайските джурджени, биват обявени за „военни окръзи”, което означава, че те се включват в пограничната защитна система, макар на практика китайският контрол върху областта да е повърхностен и до голяма степен да се основава на войните за вендета, които джурдженските племена водят помежду си.

Превръщането на чанбайската джурдженска територия в манджурска държава е заслуга преди всичко на Нурхаци (1559-1626). Той обединява джурдженските племена от владените от него земи чрез смесица от агресия и брачни съюзи, след което разработва връзките си с Китай. През 1589г. получава титла от император Уанли и през следващата година застава на чело на пратениците, носещи джурдженския данък за Китай. През 90-те години на XVI в. търгува изгодно с Мин с жъншън /лекарствено растение, което расте най-вече в Китай/ и коне, и се възползва от безредиците, резултат от опита на Хидейоши да нахлуе в Китай. През 1599г. започва да организира цялото джурдженско население в знамена. Групите от триста домакинства се организират в сдружение, като петдесет сдружения формират „знаме”- знаме с изобразен на него символ,-което се носи от тази обединена единица. Първоначално има четири знамена, по-късно броят им нараства на осем манджурски знамена и в добавка –осем монголски и осем китайски знамена. В мирно време знамената представляват административни единици, във военно време-разрушителните кавалерийски сили на манджурите. Към 1603г. китайците вече се безпокоят от бързото увеличаване на властта на Нурхаци и през същата година прокарват граница между неговите земи и земите, заемани от китайските поселения. През следващите години Нурхаци, назначавайки на служба китайци и възприемайки бюрократичния модел на управление, преобразува създадената от него конфедерация на джурдженски племена в манджурска държава. По същото време се съюзява и с джурдженските племена, които се намират под китайска протекция. През 1616г. обявява създаването на династия Късна Дзин, а две години по-късно, оправдава действията си с обнародването на посланието, озаглавено „Седемте неотмъстени обиди”, завладява важното търговско средище и гарнизонен град Фушун, разположен в близост до днешен Шън`ян. На китаеца, командир на гарнизона, той дава висок военен ранг и го оженва за една от внучките си. Китайците изпращат голяма воиска, за да си възвърнат града, ала тя е разгромена. В края на 1621г. Нурхаци вече контролира целия полуостров Ляодун и приканва китайските длъжностни лица и поселници да се присъединят към него.В този момент настъплението на манджурите към Китай се преустановява за 8 години. След като манджурите окупират Ляодун, под тяхна власт попадат може би един милион китайци. Някой от видните китайски семейства минават на манджурска страна, докато други са третирани като роби или пък са принудени да приемат членове на манджурските знамена в своите домакинства. През 1623г. един опит на китайците да отровят храната и водата на манджурите бива жестоко наказан. Две години по-късно китайците въстават и Нурхаци заключава, че не може да разчита на китайското население да го подкрепи. Приблизително по същото време Мин усилва граничната си защита, като снабдява с оръдия, получени от португалците, гарнизоните си отвъд Великата стена. А тъй като манджурите все още не притежават огнестрелни оръжия, това осуетява настъплението им. Когато през 1626г. Нурхаци умира, китайците се възползват от възможността да сключат мир с манджурите. Новият им владетел-Абхай, успява да предразположи китайците от Ляодун и манджурите възобновяват настъплението си.

През 1629г. Абхай с едно впечатляващо нападение преминава Великата стена, завладява четири китайски големи града и спира пред стените на Пекин. Именно това нашествие прекъсва програмата по умиротворяване на Китай, насочена към потушаване на селските въстания в Шаанси. През 1634-1635г. Абхай подчинява монголите чахари, които му отстъпват правото да претендира, че е наследник на Чингис хан и на династия Юен. През 1638г. лично той ръководи армия, победила воиските на корейската династия И и принудила я да плаща данък на манджурите. Но Абхай знае, че Китай не може да бъде победен само чрез военна сила, и от 1631г. нататък започва да инкорпорира в управленските си органи китайските методи на държавно ръководство, включително шестте комисии и цензората. Той въвежда и изпитна система и използва все повече китайци колаборационисти в администрацията си, а също и китайски войски, които организира в знамена. От китайските експерти по артелерийско дело усвоява техниката на отливане на топове. Фактът, че амбициите му надвишават тези на неговия баща, става повече от очевиден през 1633г., когато той се отказва от името на династията –Дзин, и възприема името Цин, означаващо „чиста”-предизвикателство към китайската династия Мин, т.е. „светла”. Възприемането от страна на Абхай на китайски практики подтиква Франц Михаел да заключи, че : „Имено китайската система, китайските чиновници и китайските идеи дадоха възможност на манджурите да завладеят Китай.” През 1643г. Абхай умира и след спор около унаследяването, е постигнато съгласие на трона да се възкачи петгодишният му син, с чичовците си Доргон и Дзиргаланг като регенти.

През това време династия Мин, неспособна да се справи със селските въстания, е пред срив. Налага се двамата регенти да решат дали да продължат политиката на Абхай, която е съответствала на аристократичните племенни традиции на манджурите, дали манджурите да останат в родните си земи и да нахлуват в китайските територии, когато им хрумне, или пък да се откажат от тази си стратегия и да завладеят Китай. Доргон, изпълнен с амбиции да разшири властта си, предпочита втората алтернатива. Именно в този момент китайският колаборационизъм се превръща във фактор с ключово значение. Най-могъщият пълководец по североизточната граница е У Сангуй. Когато водачът на въстаниците Ли Дзъчън завладява Пекин, незабавно предприема опит да убеди У да се присъедини към него. Ала, според една популярна верся, Ли Дзъчън междувременно е пленил и изнасилил наложницата на У Сангуй, прочутата куртизанка Юен`юен, и затова пълководецът решава да пренебрегне предложенията на въстаника и да започне преговори с манджурите. Но съществува и едно по-малко романтично обяснение на решението му, и то е, че не успява да отговори навреме на поканата на Ли, което подтиква последният да сметне, че пълководецът е човек, на когото не може да се има доверие. И затова въстаникът нарежда всички членове на семейството на У, намиращи се в Пекин, да бъдат избити, което, разбира се, има за последица присъединяването на пълководеца към манджурите. Вероятно Доргон е бил наясно, че не ще успее да се справи с обединените сили на У Сянгуй и Ли Дзъчън, ала след като първият вече е преминал на негова страна, той успява да нанесе съкрушителен удар на воиските на Ли. През юни Доргон влиза в Пекин и издава декрет, целящ да убеди китайското население, че манджурите са отмъстили за свалянето на династия Мин от така наречените от него „ скитащи разбойници”. Манджурските войски бързо изтласкват армията на Ли Дзъчън от Северен Китай и преди края на 1645г. и двете въстания са потушени. Съхранилата се част от двора на Мин превръа Нанкин в своя столица и се опитва да стигне до споразумение с нашествениците. Ала отговорът на последните е нападение на провинциите, разположени по поречието на река Яндзъ. На този етап от завлядяването на страната духът на китайската съпротива се издига до неподозирани висини, а манджурското отмъщение-до бясна ярост. В Янджоу, близо до мястото, където Големият канал и река Яндзъ се свързват, начело на защитата срещу манджурите застава Шъ Къфа. След като при първото си нападение са отблъснати,нашествениците прибягват до употребата на топове, за да създадат отвори в градските стени, след което плячкосват града, за да сплашат онези, които проявяват глупостта да не им се покорят. Според авторите националисти от миналия век десетдневното клане в Янджау е доказателство за безпощадността на манджурите, а Шъ Къфа е най-висшият пример за оказаната от китайците патриотична съпротива.

В Дзян`ин, разположен на около 100 мили нагоре по течението от град Шанхай, първоначалната реакция на градския елит към напредъка на манджурските воиски е да се съгласи с искането им да им се предадат данъчните регистри и регистрите на населението. Ала през юни 1645г. до града стига новината, че манджурите повеляват мъжете да носят косата си в манджурски стил-главата да е обръсната и да остане само един кичур отзад, който да не се стриже, за да може да се оформи в плитка. Китайските патриоти се борят срещу това унизително требване. Манджурските власти издават указ да бъде обезглавен всеки, който не се подчинява, след което главата му бива забучена на кол, да служи за назидание на останалите- „Запазваш си косата-загубваш си главата, запазваш си главата, загубваш си косата!”-заявяват иронично победителите. Изискването предизвиква всеобщо брожение, като за кратко елит и народ се обединяват. Манджурите безмилостно потушават съпротивата.Нанкин пада под ударите на манджурите през юни 1645г. и дворът на Мин се оттегля още по на юг. За момент манджурите спират настъплението си, за да смажат едно въстание, избухнало сред техните съюзници, и за да заздравят положението си в областите по поречието на река Яндзъ. През 1649г. войските им навлизат в Южен Китай и през следващата година Гуанджоу е завладян и плячкосан от Шан Къси, китайски командир на едно от манджурските знамена, преминал на противниковата страна през 1634г. Съпротивата в Китай вече е окончателно смазана. Последният император от династия Мин избягва в Бирма, но е заловен и-през 1662г.-екзекутиран. Междувременно Джън Чънгун, известен на Запад под името Косинга, мъж както пират, така и патриот, чиято база е разположена близо до Сямън, се възправя срещу манджурите. Джън Чънгун командва голям флот и го използва, за да осъществи един свой амбициозен план-през 1659г. навлиза навътре по устието на река Яндзъ, стига до Нанкин и обсажда града. Ала не полага достатъчно усилия, за да спечели китайското население на своя страна, и когато манджурите нападат войските му, той е длъжен да се оттегли. Но въпреки поражението продължава да бъде сериозна заплаха. За да спрат снабдяването му с продоволствия, манджурите заповядват живеещото на брега население на провинциите Гуандун, Фудзиен и Джъдзян да се изтегли на няколко мили навътре в сушата. Джън Чънгун умира в Тайван през 1662г., ала съпротивата срещу манджурите, начело на която застава родът му и поддръжниците му, продължава още 20 години.От момента, в който Доргон насочва манджурите към завладяването на Китай, въпросът каква линия на поведение следва да възприемат бъдещите манджурски владетели става точка първа от дневния ред. Доргон е запознат с историята на династия Дзин и е наясно, че може да възникне напрежение между китаизирания император, подкрепян от една китайска бюрокрация, от една страна, и некитайските благородници, привикнали към употребата на военна сила, от друга. Освен това знае, че в самата китайска бюрокрация съществува разделение-част от нея приема манджурското присъствие, част го отхвърля.

Решението, което намира Доргон, е да установи равновесие, чрез което едновременно да успокои китайците и да съхрани вярата в него и в управляващите им съплеменници, от страна на манджурите. Когато влиза в Пекин, той заповядва да се организира заупокойна служба и погребение за последния мински император. Високите данъци, наложени от последните императори от предходната династия, са намалени, на опустошените от войната области са направени данъчни отстъпки. Доргон заявява: „Империята е единно цяло. Между манджурите и ханците не се правят разграничения.” Той учредява манджурско-китайска диархия, която приканва всички длъжностни лица от китайската столица да останат на постовете си и да продължат да изпълняват държавните си задължения редом с назначените манджури. Одобрена и възприета е една обхватна реформаторска програма, предложена от мински чиновници. Изпитната система се съхранява, като северняците получават преференции, тей като те отдавна вече смятат, че се фаворизират кандидатите от Юга. От друга страна, вземат мерки да се осигури доминирането на манджурите. Изискването китайците да носят косата си по манджурски маниер е символ за подчиненото им положение. Макар манджурско-китайската диархия на пръв поглед да изглежда като равнопоставеност на двата етноса, най-висшите постове в столицата се заемат от манджури, а много от назначените на длъжност китайци са командири на знамена, подчинили се на манджурите още преди завладяването.

Император Канси

От манджурските общности се очаква да останат отделени от ханското население. Манджурските мъже трябва да са добре обучени в ездаческото изкуство и във владеенето на лъка и стрелата. Манджурските жени оформят косата си в характерната за етноса им приеска, от тях не се очаква да имат „лотосови крака”, но пък са задължени да носят обувки във формата на „конско копито”, които създават клатушкаща се походка. Не им е позволено да сключват бракове с китайски цивилни мъже, а манджурите, от своя страна, почти винаги вземат манджурка за главна съпруга.

Доргон е амбициозен и макиавелски тип управник и след смъртта му през 1650г. в манджурския двор се развихря ожесточена фракционна борба. Първоначално Дзиргаланг излиза на преден план, ала през 1653г. оформената около император Шунджъ, който вече е достатъчно голям да управлява, фракция налага властта си. Младият император е енергичен, макар и невинаги праволинеен, той дава път на реформаторска програма. Шунджъ умира през 1661г., като вероятно причина за смъртта му е едра шарка;той оставя завещание, за което понастоящем е установено, че е частичен фалшификат. Шунджъ признава, че е прекарвал твърде много време с будистките монаси, че е позволил на немския йезуит Адам Шал да се ползва с прекалено голямо влияние в двора, че е фаворизирал китайски чиновници и мински институции и е пренебрегвал манджурските съветници и служители. Също така е проявил по-голяма привързаност към съпругата си, с посмъртно име Сяосиен, която за негова голяма скръб умира през 1660г., откголкото към майка си. Според завещанието седемгодишният му син става негов наследник, който е управлява под името Канси, а докато стане пълнолетен, регенти ще бъдат четирима манджури от императорската лична охрана. Четиримата регенти, най-известният от които е Обой, управлява до 1669г. В рамките на този период те успяват да пренасочат някои от унаследените от Шунджъ тенденции, стремейки се да подсигури доминиращото положение на манджурите. Регентското управление непрекъснато бива разтърсвано от фракционни борби. През 1667г. Канси навършва пълнолетие и две години по-късно императорът нарежда Обой да бъде арестуван, организира следствие срещу него и неговите поддръжници, обвинявайки го в узурпиране на държавната вляст, както и в други постъпки. Обой е хвърлен в затвора и скоро умира, след което Канси става пълновластен господар на страната. Последният проблем, преодоляването на който гарантира пълна сигурност за империята на манджурите е покоряването на Тайван, който до 1681г. е държан от сина на Джън Чънгун. През 1683г. една голяма манджурска флота, предвождана от бивш поддръжник на Джън Чънгун, завлядява островите Пънху и окупира Тайван. През следващата година той е присъединен като отделна префектура към провитция Фудзиен и става част от огромната империя. През втория етап от дългото управление на Канси манджурите се превръщат в легитимна китайска династия, а манджурско-китайският конфликт престава да играе що-годе значителна роля в политиката. Канси постига това, като си поставя за цел да се превърне в истински китайски император. Невероятно работлив е, изчита и излага позицията си върху, средностатистически, 50 доклада на ден, наред с това провежда аудиенции и отделя време за такива рутинни занимания като преглеждането на съдебните решения за смъртни присъди. Канси се гордее с военните си познания, получени по време на военната му кампания срещу въстаналите Трима феодални господари. След завземането на Албазин императорът потърсва съглашение с Русия, в резултат на което, през 1689г. е подписан договорът от Нерчинск, като това е първият договор, в който Китай приема принципа на дипломатическото равенство с друга държава. Договорът очертава границите между Китай и Русия, като река Амур остава в китайски ръце. Канси като цяло се придържа към минските управленски практики, с изключение на две важни нововъведения. Първото е създаването и утвърждаването на Императорска стопанска система. Второто важно нововъведение на Канси е мащабното наемане на служба на чужденци, по-конкретно-европейски йезуити, които да помагат в работната дейност на двора. През 1692г., след като йезуитските мисионери излекуват с хинин императора от малария, Канси издава „указ за толериране”, позволяващ да се говори за учението на Христос, и поръчва йезуитите да му изготвят карти на империята. Едно от най-паметните решения, взети от Канси в късните години от управлението му, е обявяването му от 1712г., че броят на дин, или единиците, които плащат данък, ще са замразени за постоянно и не ще се променя при увеличаване на населението. Късните години от управлението на Канси са помрачени от грижи относно унаследяването. През 1676г., следвайки китайския дворцов обичай, обявява 18-месечния Инжън, негов втори син и единственият син, роден от негова съпруга, за престолонаследник. Първоначално отношенията между баща и син са добри и през 1696г., когато Канси напуска Пекин начело на военна кампания срещу Галдан, обявява Инжън за регент. Ала скоро след завръщането си му докладват, че Инжън се е отдал на неморално поведение. През слидващите петнайсет години докладите от този род зачестяват и императорът се колебае между отричане на сина си и потвърждаването на правото му на наследник. Най-накрая, през 1712г., Инжън е обявен за луд и лишен от трона. На смъртния си одър Канси отказва да обяви наследника си. Но все пак в даден момент-но това е само една версия на събитията-обявява за такъв четвъртия си син, който и в действителност става следващият император, Юнджън. Но новият император е обвиняван в узурпиране на трона, който е трябвало да зе заеме от четиринайсетия син на Канси, и в отравяне на баща си-обвинения, които е възможно да са възникнали в хода на фракционните борби в двора, така характерни за дългата криза около това конкретно унаследяване.

Император Юнджън

Сравнително краткото управление на Юнджън е забележително с енергичните опити на императора да въведе реформи. Според него императорът може да избере за свой наследник който и да е от синовете си и да постави листчето с името на бъдещия император в запечатана кутия. Никой не бива да знае кой е избран, включително самият номиниран, до кончината на императора. Друга една реформа, също целяща намаляването на властта на манджурските принцове, е бюрократизацията на системата на знамената. Императорът също така реформира механизма на династичното управление и подрива основите на цензорната система. Император Канси е оставил на наследника си една почти празна хазна. Причината не е разточителството на Канси, нито пък прекомерните му военни разходи, а огромният дефицит между наложения данък и получения данък. Дефицитът се дължи на загуби, осъществяващи се на нивото на самото събиране и прибиране за собствени нужди на изветна част от данъка от страна на провинциалните управници. Юнджън незабавно предприема кръстоносен поход срещу корупцията на държавните служители на различните етажи на властта. Императорът се заема не по-малко енергично и с много други сфери на държавното ръководство. Твърдо е решен да наложи идеологическо единство сред литерарите, като за целта се придържа към линията, започната от баща му-подкрепа на неконфуцианството във формата му на школата на Принципа, която проповядва морални императиви от рода на пълна покорност на жените, безусловен авторитет на бащите и безспорна преданост на поданиците към управниците им. Друг пример за енергичния начин на управление, типичен за Юнджън, е политиката му по отношение на етническите малцинства, обитаващи южните територии на страната. Репутацията на Юнджън от гледна тока на императорството му е черно-бяла. От една страна, обвиняват го за узурпиране на трона, от друга страна той бива възхваляван, като „най-великия, централизирал и стабилизирал империята, владетел” от династия Цин. Юнджън управлява, като автократ, успявайки до голяма степен да се освободи от зависимостта си във властови план от бюрокрацията и от разчитането за подкрепа на манджурските принцове. Ала целта му не е властта, като такава, тей като той проявява състрадание към поданиците си, най-показателните примери за което са усилията му да еманципира „простите” хора, някои професионални групи като например проститутките и актьорите, народността танка в Южен Китай, които са изключени от обществената система и нямат правото да сключват бракове с представители на „доброто” население.

Император Циенлун

Император Юнджън е наследен от четвъртия си син, станал известен като император Циенлун. Юнджън крие името на наследника си и бъдещият император и онзи негов полубрат, който е най-близък по възраст до него, полуават еднакво образование и преминават през еднакво практическо-административно обучение, за да бъдат равно подготвени за трона. И двамата посещават дворцовото училище за принцове и изуават манджурските текстове и конфуцианските канонични книги, и двамата усвояват рисуването, калиграфията и писането на поезия, както и стрелбата с лък, употребата на огнестрелни оръжия и умението да ловуват. Когато Циенлун идва на власт, той продължава автократичните политики на баща си. През началните години на неговото управление Големият канал най-после придобива окончателния си вид, принцовете от императорско потекло губят местата си в Съвета, които се заемат от манджурски, и за пръв път в управлението на династия Цин китайски длъжностни лица, в пропорция двама манджури към един китаец. Една от най-важните средства за подготовка на предани на трона слуги е изпитната система, която деградира напълно при династия Цин. Ако при династия Тан, когато е създадена тази система, от изпитващите се е изисквало знанието на законите, умението да се изнасят съдебни или административни решения, ако при династия Сун темите на изпитните съчинения по някакъв начин са свързани с практическата деятелност на бъдещите чиновници, то основателят на Цинската династия постановява използването в качество на отправен материал за избора на изпитна тема коментар върху книга на конфуцианските канони. В периода на правление на династия Мин, държавните изпити са съставени главно от съчинение на тема „За смисъла на класическите канони”. Тей като длъжностите, за които кандидатстват изпитваните са много по-малко в сравнение с претендентите, то те често прибягват до даването на подкупи или купуването на място. Цинските императори сами поощряват корупцията. Без изпити те дават научни степени на синовете и внуците на влиятелните сановници и лица, „жертващи” големи парични суми в името на правителството. Теоритично на изпита се допускали всички претенденти, дори и лица от по-бедните прослойки. Изключение правели деца от семейството на актьори, проститутки, съдържатели на публични домове и слуги, но на практика всички приимущества били на страната на тези, имеещи много пари, връзки и власт. Лицата, издържали изпита, получавали различни степени и ставали членове на съсловието „джентри”. През XVIII в. цинската империя удвоява териториите си. Приносът на Циенлун в този процес се състои най-вече в присъединяването на Тибет и Синдзян. Що се отнася до другите държави, с които Китай има отношения, Циенлун като цяло се придържа към системата държави данъкоплатци. По време на управлението му икономиката процъфтява. В основата и продължава да е земеделието, а сред земеделските култури най-важни са оризът, житото и просото, макар в някои области първото място да се заема от памука, коприната и чая. Император Циенлун се изживява в ролята на меценат на изкуствата. Той пише поезия и организира съставянето на няколко антологии, най-амбициозната сред които е „Пълно събрание на книгите в четири раздела”, сборник от 3500 творби, смятани за най-добрите в китайската литературна традиция. Подборът на произведенията и издаването на сборника осигурява работа и доходи на цяла армия от учени. Ала начинанието си има и тъмна страна, тъй като представлява и своего рода литературна инквизиция, насочена към идентифицирането и унищожаването на онези творби, които съдържат неуважителни намеци за манджурите.Манджурите се стремят да унищожат всичко, което говори за националното самосъзнание и може да предизвика чувство на национално достойнство. Стремейки се да изтрие от съзнанието на народа спомена за миналия Китай, манджурския двор изгаря стари книги, преписи, унищожава всички родословни записи, доклади и много документи, отнасящи се за предходните династии. Още при Канси започва преследването на китайските писатели. При Канси тече процес срещу литератора Дай Минши, обвинен в нелоялност към цинското правителство, на това основание, че в сборинка му съчинения се упоменават годините на правление на Минските императори. Дай Минши е убит, членовете на семейството му са обезглавени. Всяка прогресивна мисъл, всяка просветителска идея се преследва от цинското правителство. Манджурите по всевъзможен начин препятстват развитието на националната наука и култура в Китай, препятстват проникването на достиженията на европейската култура и културата на другите азиатски страни. Културата по време на управлението на династия Цин продължава да се развива като феодална. Развитието на архитектурата е свързано с обширно строителство. При целия размах цинската архитектура почти изцяло копира тази на династия Мин. Развит вид придобива и порцелановата индустрия. Създадени са предприятия, които осигуряват работни места. Търсенето на порцелан е голямо, не само в Китай, но и в Азия. Искайки да се усъвършенстват, китайските майстори не се стремят да откриват нови начини за производство на порцелан, а се връщат към забравеното старо. Живопистта също продължава да се развива. Продължават да се култивират традиционните жанрове. Към тях се присъединява и изкуството на портрета. Манджурското правителство бързо оценява ползата, която може да се извлече и от конфуцианската философия от сунско време, особенно от учението на Джу Си /1130-1200/, в което тази философия получава завършен вид. Учението на Джу Си бива използвано от манджурите, с цел укрепване на феодалната доктрина. Филологията през XVII-XVIII в. се занимава най-вече с критика на древните писмени паметници. Манджурското правителство, вземайки пример от китайските династии (зараждане на първите китайски династии), образува особен комитет, който се заема със съставянето на история на предшестващата династия Мин. Политическата цел на тази история служи като доказателство за неизбежното падение на династия Мин. Опозицията не желае да се примири с тази трактовка, затова се появяват частни истории. Всеки, занимаващ се с това бива осъден или убиван. Неугодните за правителството книги биват изгаряни, а виновниците-наказвани. Тези книги биват внесени в „Списък на забранените книги”.

Първата Опиумна война - 1839-1842г.

През 1792г. Великобритания, в стремеж да осигури по-голяма безопасност на търговците си с чай от Китай, както и да разшири търговската си дейност из цяла Азия и из земите в Тихия океан, изпраща в империята делегация, начело на която е лорд Макартни. Макартни е инструктиран да преговаря за сключване на търговско споразумение, а също и за позволение родината му да има постоянен представител в цинския двор. Наредено му е да изиска отваряне за чуждестранна търговия и на други пристанища освен Гуанджоу, както и база за британските търговци, която да е по-близо от Гуанджоу до областите-производителски на чай и коприна. Макартни взема със себе си като подаръци образци на родното производство, сред които модел на слънчевата система, полилеи, две гаубици, три каляски и грънчарски изделия от Уеджуд, надявайки се с тяхна помощ да създаде нови пазари за британски стоки в Китай. Макартни полуава аудиенция при императора, но отказва да изпълни протокола за делегациите на държавните данъкоплатци на Китай, според който трябва да се поклони доземи. В два указа, отправени към краля на Великобритания, Циенлун отхвърля исканията на Макартни. На краля се казва, че да се позволи на човек от британска националност да живее в Пекин, за да се грижи за търговията на родината си, „противоречи на всички обичаи на династията ми и затова е недопустимо”. Императорът предполага, че Макартни иска да се позволи свободно пропагандиране на християнството-всъщност няма такова нещо-и отказва и това. Накрая споменава за подаръците, донесени от Макартни-те ще бъдат приети заради духа, в който са изпратени, но-добавя той: „както и Вашият посланик може да види, Ние притежаваме всичко. И не придаваме стойност на неща чуждестранни или изкусно направени, и не се нуждаем от стоките на страната Ви.” Изказвани са различни мнения защо делегацията се връща в родината си с празни ръце. Според Макартни китайците, някога високо цивилизовани, днес, сравнение с европейците, са един „полуцивилизован народ”. Дж. К. Феърбанк смята, че приината цинският двор да настоява за поклон доземи е, че този поклон легитимира управлението на династията. В началото на XVIII в. британската търговия с Китай е монополизирана от британската Източноиндийска компания и се състои от обмен на чай-от страна на Китай, и вълнени и метални изделия- от страна на Острова. През 60-те години на XVIIIв. Стойността на внасяния чай е доста по-голяма от стойността на изнасяните стоки, като дисбалансът се компенсира със сребро. През 1784г. британското правителство приема закона за замяната на плащанията, който, освен друго, рязко намалява митото за чай. Търсенето на чай нараства и митото върху чая продължава да съставлява значителен процент от приходите на британското правителство. За да се компенсира дисбалансът, суров памук се изнася от Индия и внася в Китай с „родни кораби”, притежавани от частни английски търговци. Наред с тази легална търговия съществува и малка като обем, но доста доходоносна търговия с опиум, който се отглежда в земи, притежавани от компанията, в Бенгалия и се внася контрабандно в Китай. Макар че дворът на Цин постепенно възобновява морската търговия, той продължава да се отнася с подозрение към контактите с чужденци. Именно поради тази причина от 1760г. нататък морската търговия с чужденци официално се локализира само и единствено в град Гуанджоу, а китайското участие в нея се ограничава само и единствено до група търговци, известни на западняците под името Cohong. След Наполеоновите войни, утвърдили Великобритания като водеща световна морска сила, се случват няколко събития, които засилват напрежението между двете империи. През 1816г. лорд Амхърст оглавява втора делегация, но исканията, които той отправя към манджурския двор за подобряване на търговските условия и уредби, биват рязко отхвърлени. Контрабандата с опиум бързо нараства, като една от причините за това е намаляването на стойността на бенгалския опиум. Сведенията за нарастването на броя на хората, пристрастени към опиума, подтикват Жуан Юен, управител на земите, обхващащи днешните провинции Гуандун и Гуанси, да предприеме енергични мерки. Той изгонва контрабандистите на опиум от Аомън, но това довежда единствено до разпространяването на търговията с дрогата все по на изток по крайбрежието и до засилване на участието в нея на тайните общества. През 1834г. монополът на Източноиндийската компания върху търговията с Китай, отдавна вече остро критикуван от необвързаните търговци, е преустановен. Британското правителство се натоварва с отговорността за търговията с Източна Азия. Лорд Палмъртсън, британският външен министър, назначава лорд Нейпър, след като пристигне в Гуанджоу, да влезе в открит и пряк диалог с местните власти, с оглед обсъждането на подобрения в търговските условия и уредби. Нейпър акустира в Гуанджоу, без да чака позволението на китайските власти, като в подкрепа води със себе си единствено две фрегати. Среща с властите му е отказана, позволено му е обаче да си тръгне поживо-поздраво, но при унизяващи го обстоятелства. Този „разгром” послужва на привържениците на свободната търговия допълнително да обосноват исканията си Китай да бъде принуден да отвори още пристанища. Докато протичат тези процеси, в Пекин между държавните служители и притежаващите изпитна степен се водят дебати какъв ще е най-добрият начин да се спре контрабандата с опиум. Според една от групите, след като контрабандата не може да бъде възпряна, единственият практически осъществим начин да се контролира тя е като се легализира и внасянето на опиум да се обложи с мито, както и да се позволи отглеждането на опиумния мак в Китай. Това предложение събужда яростта на група притежаващи изпитна степен, известна под името „кръг Пролетно пречистване”. Тази група, основана през 30-те години на XIXв., оформя себе си по модела на Дунлинската академия от късния период на династия Мин, тя издига претенцията, че учените имат правото да предлагат цин`и-морално цензуриране. През 1836г. кръгът Пролетно пречистване изиграва немалка роля в убеждаването на императора да отхвърли предложението за легализиране на търговията с опиум и да предприеме кръстоносен поход срещу употребата на дрогата. В този кръстоносен поход ще участва благородничеството на Гуандун, като онези, които не се откажат от навика да ползват опиум, ще подлежат на смъртно наказание.

През декември 1838г. Лин Дзъсю, управител на земите, обхващащи днешните провинции Хубей и Хунан и поддръжник на кръга Пролетно пречистване, е назначен за имперски специален помощник, натоварен със задачата да се установи в Гуанджоу и оттам да предприеме мащабно изкореняване на търговията с дрогата. Когато Лин пристига в Гуанджоу, незабавно организира местното благородничество в кампания срещу потребителите на дрогата. След което се насочва към чуждестранните снабдители, като най-напред пише писмо до кралица Виктория /то така и не стига до нея/, в което изтъква, че след като опиумът е забранен в нейната страна, то тя трябва да използва влиянието си, за да възпре отглеждането му в контролираните от нея територии. Лин заповядва търговците от Cohong, които според него не са по-добри от богатите контрабандисти, да изискат от чуждестранните търговци да им предадат, в рамките на три дни, запасите си от опиум и да подпишат декларация, с която да потвърдят, че или ще спрат да търгуват с дрогата, или ще приемат да бъдат наказани със смърт. Междувременно търговията с чужбина е преустановена, а чуждестранните търговци са поставени под домашен арест в търговските области извън Гуанджоу, известни под името Тринайсетте фактории. През юли пияни британски моряци убиват китайски земеделец, Елиот отказва да предаде виновниците на местните власти. Последвалата война преминава през два етапа. През първия етап експедиционните войски, оглавявани от Чарлс Елиот блокират Гуанджоу, след което се придвижват на север, завладяват остров Джоушан и заплашват с превземане Тиендзин и Пекин. В този момент императорът отстранява Лин Дзъсю и упълномощава Цишан, манджурския управител на Джъли, да преговаря с Елиот. През януари 1841г. Елиот и Цишан се споразумяват за Съглашението на Чуанбин, удовлетворяващо британските искания, включително отстъпването на остров Хонконг. Ала и двете страни отхвърлят съглашението, смятайки, съответно, че дава твърде малко или твърде много. Цишан изпада в немилост, а Елиот е заменен със сър Хенри Потингър. През втория етап от войната Потингър се придвижва нагоре по крайбрежието и завладява Сямън, Джоушан и Нинбо. През май 1842г., след като получава подкрепления, завладява Джапу, справяйки се с героичната съпротива на манджурските войници, чиито семейства предпочитат да умрат, отколкото да попаднат в плен. След завладяването на Шанхай Потингър настъпва нагоре по бреговете на река Яндзъ и това подтиква китайския император да поиска преговори, в резултат от които, на 29 август 1842г., е подписан Договорът от Нанкин. Според договора китайците отпускат на британците за търговия и за местоживеене пет пристанища-Гуанджоу, Сямън, Фуджоу, Нинбо и Шанхай, Хонконг им е отстъпен, Cohong е премахната, установява се равенство в официалната кореспонденция, приета е фиксирана тарифа. В добавка Пекин трябва да плати на Лондон 21 000 000 долара, да да покрие разходите по войната и стойността на конфискувания опиум. Договорът от Нанкин е първият от китайските договори със Запада, получили името „неравноправни договори”, тъй като те са от полза само за Западните сили, но не и за Китай. Тези договори притежават четири характерни черти: отваряне на пристанищата за чужденци, екстратериториалност, фиксирани митнически тарифи и клауза за „най-облагодетелстваната държава”, гарантираща на всички участващи в договорите страни своевременното отстъпване на целия набор от привилегии, с които е успяла да се сдобие една от тях. Въпросът какво точно е довело до Опиумната война е породил широкоспектърен историографски дебат. Карл Маркс, в статии за Ню Йорк Дейли Трибюн, написани през 50-те години на XIX в., твърди, че ключът към войните е търговията с опиум. В модерната западна историография дълго време доминираше обяснението, предложено от харвардския историк Джон К. Феърбанк, според когото „опиумът е по-скоро поводът, отколкото причината” за войните, а причината е най-вече същностният конфликт между двете култури-източноазиатската и западната. За Карл Троки търговията с опиум прави войната неизбежна:”рано или късно китайците щяха да бъдат принудени да прибягнат към насилствени действия, насочени към изкореняването на тази търговия. От друга страна, надали дори в един-единствен момент Великобритания би приела възможността да се обърне на 180 градуса да се откаже от опиумната търговия”.

От първата Опиумна война до войната Стрела от 1856-1860г.

И двете държави бързо започват да изпитват неудовлетворение от Договора от Нанкин. От британска страна съществуват големи надежди, че отстъпването на допълнителни пристанища ще доведе до висок прираст в търговията, и известно време като че ли действително е така, но скоро се оказва, че очакваният прилив на печалби е не повече от химера. Въпреки че в един доклад пред Камарата на общините през 1847г. се изтъква, че най-вероятната причина е липсата на търсене на британски стоки на китайския пазар, Лондон съхранява подозрението си, че същинските причини за неуспеха са спънките, създавани от китайските държавни служители, и налагането на вътрешни транзитни мита. Непосредствено след сключването на договора от Нанкин за Потингър и Циин настъпва дипломатически меден месец, но след 1844г., когато Потингър е заменен от Дж. Ф. Дейвис, отношенията между Великобритания и Китай се влошават. Твърде спорен се оказва въпросът с град Гуанджоу-тъй като не е ясно дали според договора британските поданици получават правото да търгуват и живеят в територията на самия град, зад градската стена, и ако е така, кога ще им се позволи да се ползват от това си право. През 1847г. търпението на Дейвис се изчерпва и той заповядва на британските войници да превземат укрепленията, пазещи подстъпите на града. Цинин е принуден да обещае, че британските поданици ще получат достъп до самия град в рамките на две години. През април 1849г., на датата, на която-според постигнатото от двете страни споразумение-британците могат да влизат в Гуанджоу, Сю Гуандзин се отказва от помирителната си политика и позволява на местното благородничество да вдигне на крак запасната войска и да възпре чужденците. След което приема една още по-отчаяна мярка-изготвя фалшив императорски указ, в който му се дава правото да уважи волята на народа. Сър Джордж Бонам, новият управител на Хонконг, приема това допълнително отлагане. Отстъпката му е приветствана от китайците като победа и ознаменувана с даряването на Сю Гуандзин и Йе Минчън с императорски почести, но местната британска общност я смята за крайно възмутителна. Античуждестранната насоченост на китайската политика става още по-ясно видна след смъртта на император Даогуан през 1850г., тъй като неговият наследник-император Сиенфън, уволнява Мучанга и през 1852г. издига Йе Минчън до заемания от Сю Гуандзин пост. Тези инциденти, както и „втвърдяването” на нагласите, вероятно довежда до втората война, започнала в началото на 50-те години на XIX в., но като че войната все пак преди всичко се дължи на друга серия от обстоятелства. Избухването на едно въстание-тайпинските бунтовници завладяват Нанкин през 1853г., а бунтовниците „Червените кърпи”-Гуандун през 1854г.,-принуждава китайските власти да действат предпазливо. Британските дипломати са останали с впечатлението, че Договорът от Нанкин ще бъде ревизиран след дванайсет години, тоест през 1854г., и едва през същата тази година те осъзнават, че китайците изобщо не възнамеряват да поставят на повторно разглеждане въпросите, които смятат за решени още с първия договор. Избухването, през март 1854г. на Кримската война, е допълнителна причина да се забави това, което вече се смята за просрочване на уреждането на въпросите. През октомври 1856г. китайски държавни служители се качват на борда на Стрела, малък кораб, твърдящ, че е узаконен британски, и арестуват екипажа му. Този инцидент се приема от сър Джордж Бауринг, управителя на Хонконг, за обида към британския флаг и той нарежда Гуанджоу да бъде атакуван по море. В отговор Йе Минчън преустановява търговията с чужденци, изгаря чуждестранните фабрики и предлага награда на всеки, убил или пленил англичанин. Когато новините за тези събития стигат до Лондон, лорд Палмърстън, вече министър-председател, е обсипан с критики заради неуспешното му решение на китайския въпрос и правителството му е бламирано. Но Палмърстън печели последвалите избори и получава нареждане да изпрати експедиционна войска в Китай. Войската му, начело на която стои графът на Елгин, включва и френски контингент, изпратен, за да извоюва компенсация за нареденото от китайската съдебна система убийство на френски мисионер. След известно забавяне, дължащо се на необходимостта пътуващата към Китай войска да подсили британските сили, които в момента се опитват да потушат избухналия в Индия бунт /става дума за Сипайското въстание, избухнало през 1857 г. и потушено през 1859г./, Елгин завладява Гуанджоу, изпраща пленения Йе Минчън в британски затвор в Индия и установява съюзно управление над града, начело на което стои агресивно-амбициозният британски консул Хари Паркс. След което съюзническите войски се придвижват на север, завладяват укрепленията при Дагу и стигат до Тиендзин. В този момент императорът вече решава да се обърне към тях с предложение за провеждане на преговори. Според Договора от Тиендзин, сключен през юни 1858г., Китай е задължен да отвори още десет пристанища за чужденци, да позволи на чужденците, включително на мисионерите, да пътуват във вътрешността на страната, да въведе промени във външните митнически тарифи и да се съгласи на постоянно британско представителство в Пекин в лицето на британски посланик. Прието е отварянето на уговорените пристанища по поречието на река Яндзъ да се отложи до потушаването на Тайпинското въстание. Договори със сходни клаузи са сключени между Китай и Франция, Китай и Съединените ати и Китай и Русия. Американските интереси в Тихоокеанския регион устремено нарастват. Именно американска военноморска експедиция принуждава през 1853г. Япония да сложи край на политиката си на изолираност. Русия се възползва от слабостта на Китай и се сдобива с Договора от Айгун, според който на Русия се отстъпва цялата територия на север от река Амур и се предвижда китайско-руско управление на територията между река Усури и морето. През юни 1859г. съюзните представители се връщат в Китай, за да ратифицират договорите. Ала когато се опитват да преминат през укрепленията при Дагу, откриват, че реката е блокирана от китайски войски, и при последвалата битка претърпяват тежки човешки загуби. Когато новината за тази победа стига до Пекин, хардлайнерите в двора агитират за прекратяване валидността на договорите и възобновяване на войната. На следващата година съюзниците се връщат с много по-голяма войска, заобикалят укрепленията при Дагу и се отправят към Пекин. Група британски и френски дипломати и войници, оглавявани от Хари Паркс, е заловена и подложена на мъения. В знак на мъст Елгин запалва Летния дворец /наричан още Стария летен дворец „Юенмин`юен”/-в който има ансамбъл от сгради, проектирани от йезуитски мисионери-да бъде изгорен до основи. След което самият Елгин влиза в Пекин. Китай е принуден да подпише допълнително споразумение, според което отваря и Тиендзин за чуждестранна търговия, отстъпва полуостров Циулун, простиращ се срещуположно на Хонконг, на Великобритания и плаща допълнителни контрибуции. Месец по-късно, през ноември 1860г., Китай ловко е изманипулиран от руснаците да им отстъпи огромната територия на изток от река Усури. Това позволява на Москва да изгради своя военноморска база във Владивосток.

Избухване на въстанието

Между 1850 и 1873г. Китай е ръзтърсен от поредица от бунтове и въстания, някои от които почти успяват да свалят династията. Най-голямото сред тях е Тайпинското въстание /1850-1864г./, което в преобладаващата част от развитието си използва за свой център Нанкин и с това разделя страната на две. Въстанието Ниен /1853-1868г/ има за база земите в северната част на днешната провинция Анхуй. Въстаниците мюсюлмани, вихрещи се на територията на днешните провинции Юн`нан /1855-1873/ и Гансу /1862-1873/, заплашват да откъснат тези земи от Китай. През 1853г. членовете на едно тайно общество завладяват Шанхай и Сямън. На следващата година „Червените кърпи” почти успяват да завземат Гуанджоу. Между 1854 и 1873г. етносите мяо и хмон, живеещи на територията на днешната провинция Гуйджоу, също се бунтуват. В конфуцианската историография избухването на въстание бележи етап в развитието на династичния цикъл. Когато се основат династии, те са оглавени от добродетелни владетели, получили мандата на Небето. Неизбежно обае наследниците не могат да живеят спорез високите критерии, по които са живели предците основатели и утвърдители на династията, и качеството на управлението спада. Избухват въстания, които свалят династията. Начело на държавата застава нов водач и така се поставя началото на нов династичен цикъл. Някои модерни историци са възприели тази концепция, но обясняват династичния цикъл в административни, а не в морални термини. Династиите се основават от активни владетели, подкрепяни от скромни по размер и по отношение на лукса двор, и от ефективна бюрокрация. Те упражняват ефективно военно управление и разширяват границите на империята. По-късно в хода на династичния цикъл дворът все по-силно ламти за разкош, а бюрокрацията за допълнителни приходи, т. е подкупи. Боеспособността на войската се понижава и става трудно да се защитават свръхразширените граници. Данъците нарастват, и то именно за сметка на онези, които са най-неплатежоспособни, с което последните биват подтикнати да въстанат и така династията се срива. Тези въстания обикновено се опрделят като „селски въстания”, термин, който би могъл да означава, че причина за тях е свръхобедняването на селяните, че водачите им са селяни или че преобладаващата част от участниците в тях са селяни. Ала този термин е придобил и политически като насоченост смисъл. Мао Дзъдун характеризира стотиците въстания, накъсали линията на китайската история, като „селски революционни войни”. Те избухват в резултат от безмилостната икономическа експлоатация на селяните от страна на класата на земевладелците и следователно са класова борба. През 1824-1826 император Даогуан трябва да се справи с мащабна криза:стената на Големия язовир Гаодзя се срутва, в резултат районът е наводнен, а превозът на хора и продукти по големия канал става невъзможен. Две катастрофални наводнения на Жълтата река, двайсет години по-късно, са тежко изпитание за административните и финансовите възможности на династията. Може би най-важният фактор, подринал устоите на династията, е удвояването на населението на страната-то нараства през XVIII в. от приблизително 150 милиона на приблизително 300 милиона. Прирастът настъпва през врене на продължителен мир, време, когато няма някакви по-значителни избухвания на епидемии. До края на XVIII в. демографският растеж се съпровожда с увеличаване на производството на хранителни продукти, като това увеличаване отасти се дължи на бавно навлизащите в страната нови земеделски култури, най-важни сред които са царевицата, сладките картофи и фъстъците- с тях Китай се запознава към края на управлението на династия Мин. Нарастването на населението води до мащабни преселвания от гъстонаселените райони около делтите на реките към по-слабо обработените хълмисти райони. Прирастът на населението също така води и до увеличаване на броя на желаещите да се явят на държавните изпити и до засилване на и без това силната конкуренция за получаване на длъжност в бюрократичната система. Задачите на администрацията се усложняват и длъжностните лица се нуждаят от допълнителен персонал, за да могат да изпълняват задълженията си. Парите за заплатите на допълнителния персонал се получават от неутвърдени официално данъци, с които бива обложено населението. Учените са установили известен брой връзки между Опиумната война, западния империализъм и избухналите въстания. През 1853г. Карл Маркс отбелязва, че избухването на Тайпинското въстание се дължи на последиците от поражението във войната. Издигнати са също така предположения, че търговията с опиум и свързаното с нея изтичане на сребро променя обменния курс на медта към среброто, в резултат от което поземленият данък, плащан от бедните земеделци, нараства. Освен това то вероятно допринася и за свиването на икономиката в годините между 1825 и 1850г., довело до възникването на безработица. Отварянето на Шанхай според договорите изхвърля из редиците на работещите много хиляди носачи и лодкари, които преди това са участвали в превозването на чай до Гуанджоу. Често свързват въстанието в Северен Китай с религията Белия лотос. Докато по отношение на Южен Китой по-скоро го свързват с тайните общества, известни на Запада като Триадата. Те претендират, че политическата им цел е отхвърлянето на династия Цин и възстановяването на Мин. В мирни времена членовете им си оказват взаимна помощ, а делата им включват криминални дейности от рода на пиратството, контрабандата и изнудвачеството. Когато в страната възникнат безредици, обществата незабавно се възползват от ситуацията. През XVIII в. се разпространяват из Южен Китай, като набират членовете си от средите на мобилните социални групи, например носачите и лодкарите, и от средите на разбойниците, контрабандистите и пиратите. Преблизително от 1840г. нататък, когато наследствените вражди между съперничещите си родове стават все по-често срещано явление, обществата започват да привличат за свои членове и представители на уседналото селячество, живеещо около делтата на Перлената река.

Въстанията

Хун Сиуцюен /1814-1864г./, бъдещият водач на Тайпинското въстание, е китаец хак`ка, родом от окръга Хуасиен, разположен в пределите на днешната провинция Гуандун. През 1836г., когато отива в Гуанджоу, за да се яви на провинциалните изпити, му „пробутват” сборник с християнски трактати, озаглавен „Добри слова за поучаване на днешните хора”. През следващата година, след като не успява да вземе изпитите, той се разболява и сънува поредица от сънща, в които възрастен мъж му дава меч, с който да унищожи демоните, а мъж на средна възраст, наречен от Хун „по-големия брат”, се бие на негова страна срещу демоните. През 1843г. Хун за четвърти път не успява да вземе изпитите и след като се връща у дома, решава да прочете трактатите, които са му дали преди 7 години. И започва да му се струва, че те му предлагат ключа към сънищата му, възрастният мъж е Бог Отец, мъжът на средна възраст е Бог Син, Исус Христос, а самият Хун е китайският син на Бог, получил задачата да възстанови в Китай истинската вяра. И Хун се посвещава на тази задача. Най-напред разказва за своето видение на семйството си, както и успява да превърне в християни няколко човека, сред които братовчед си Хун Жънган и колегата си, преподавател в училището-Фън Юншан. Двамата махат конфуцианските таблички от селското уилище, ала възмущението от тази им постъпка ги подтиква да се отправят към Гуанси и да се опитат да покръстят някои от живеещите там хак`ка. През 1847г. Хун се връща в Гуанджоу и няколко месеца посещава църквата, ръководена от един фундаменталистки мисионер баптист- Исчар Дж. Робъртс. Когато Хун се връща в Гуанси, се оказва че Фън Юншан вече е успял да събере християнско паство от около 2000 селяни и миньори хак`ка, станало известно под името Обществото на почитащите Бога, като членовете му са обединени не само от споделяната вяра, но и от борбата между общностите на хак`ка и общностите на по-рано заселилите се по тези земи китайци. След арестуването на Фън Юншан въз основа на обвиненията, че планира бунт, се появяват двама нови водачи, единият- Ян Сиуцин, въглищар, по-късно станал известен под прозвището Източния цар, и Сяо Чаогуй, беден земеделец от хълмовете, станал известен под прозвището Западния цар. И двамата претендират, че са обладани от Духа, Ян-че е говорител на Бог Отец, а Сяо-говорител на Исус Христос. През лятото на 1850г. Обществото на почитащите Бога започва да вярва, че скоро ще настъпи Второто пришествие. Очаквайки настъпването му, последователите на Обществото напускат домовете си и се събират близо до село Дзинтиен. Притежаваните от тях по-ценни неща оставят на съхранение в „свещена съкровищница” и мъжете и жените заживяват отделени едни от други. През януари 1851г, след като биват нападнати от командвана от местното бллагородничество запасна войска и правителствени войски, Хун Сиуцюен обявява създаването на Небесното царство на Великия мир- Тайпин тиенгуо, а себе си- за Небесния цар. С това се поставя началото на Тайпинското въстание, което преминава през няколко етапа. През септември 1851г. тайпините завладяват малкия опасан с крепостни стени град Юн`ан и през следващите няколко месеца си създават своя войска, система на колективно управление и използвайки пленената от тях печатарска машина, публикуват разни неща, сред които и нов календар. Юн`ан е обсаден от правителствени войски, ала през април 1852г. тайпините пробиват обсадата и започват впечатляващото си настъпление на север, по време на което към тях се присъединяват над 1 милион души. През март 1853г. те завладяват Нанкин и изколват 30 000-те манджури, живеещи там. Тайпините превръщат града в своя столица, което по-късно се оказва стратегическа грешка. През същата година една изпратена от тях на север военна експедиция почти завладява Пекин. Следва седемгодишен „пат”, като въстаниците се ширят по земите около средното течение на река Яндзъ, а правителствените войски и командваната от местното благородничество запасна войска не са в състояние да ги изгонят оттам. През 1856г. вътре в колективното управление на тайпините започва борба за власт, която довежда до смъртта на Източния цар и много от неговите последователи. През 1859г. братовчедът на Хун-Хун Жънган, отново се присъединява към движението.. Под ръководството на Хун Жънган командир на тайпините, въстанието се съживява и през 1862г въстаниците почти успяват да завладеят Шанхай. Ала след това течението се обръща, въстаниците изгубват властта си над района по поречието на река Яндзъ точно над Нанкин, тъй като са разбити от събраната от местните благородници войска, губят и властта си над района около делтата на Яндзъ, тъй като са разбити от събраната от местните благородници войска, подкрепена от британски армейски сили. През юли 1864г. Нанкин е завзет и Хун Сиуцюен се самоубива. Много са аспектите на Тайпинското въстание и много са интерпретациите, които са му давани. Подобно на тях почти всички големи въстания в китайската история, то е вдъхновено от религиозни виждания. В началните му години от участниците в него се очаква да се въздържат от употребата на тютюн, опиум и алкохол, от играенето на хазартни игри и от сексуални отношения. Първоначално християнските елементи в религиозните виждания на тайпините поражда у протестантските мисеонери надеждата, че движението предвещава масовото обръщане на китайското население в християнската вяра. Но по-късно повечето западняци обявяват движението за светотатствено, водачите на движението- за лицемери, а последователите им- за неспазващи религиозните догми. Според Памела Кросли тайпинската реторика въвежда нови форми на враждебното отношение към манджурите, най-важната от които- че те са „лични представители на Сатаната”. Въстанието често се определя като „революция”- въз основа на амбициозните планове за реорганизиране на обществото, изложени в един документ, озаглавен Поземлената система на Небесната династия.

Въстанието Ниен избухва в суровите земи на север от река Хуай, област, вече засегната от въстанието на Белия лотос, разразило се преди половин век. Ниен, групи разбойници, се сдобиват с влияние по тези земи, като установяват взаимноизгодни отношения с водачите на местните общности. През 1851г. Жълтата река започва да измества течението си по на север. Две години по-късно тайпините се установяват в Нанкин. Вождовете на Ниен извличат изгода и от двете събития, като създават местни защитни организации, твърдящи, че са лоялистки, ала всъщност представляващи не повече от разширяване на влиянието в Ниен. През 1856г., може би следвайки примера на тайпините, вождовете на Ниен избират Джан Луосин за свой водач и обявяват една частнична политическа програма, в която се твърди, че те са се вдигали „да защитят обеднелите, да премахнат измяната, да накажат злодеянията, да разрешат въпроса с общественото негодувание.” През 1857г. те неофициално се съюзяват с тайпините, а Джан Луасин получава титлата Тайпински цар. Една от приините за успха на въстанието в Ниен е, че то използва кавалерия. Със задачата да срази кавалерията им е натоварен през 1860г.монголският принц Сънгълинцин. Към пролетта на 1863г. той вече е пленил и екзекутирал Джан Луосин и е изгонил другите водачи от Ниен от базата им в Северна Анхуй. Това подтиква Ниен да възприемат друга стратегия-внезапно нанесени удари и бързо оттегляне. През 1865г., докато преследва група ниенски въстаници, провели поредното внезапно нападение, Сънгълинцин е изчакан в засада и убит. Междувременно в югозападната и северозападната част на страната избухват две мащабни въстания на мюсюлмани. И в двата случая причината за тези въстания е дискриминационното отношение към многобройното мюсюлманско население в тези земи и неуспеха на имперските служители да намалят ексцесиите на местните хански жители. В югозападната част-в провинция Юн`нан, ускорилият избухването на въстанието фактор е един спор върху притежанието на сребърна мина. Възникналите безредици прерастват в открит бунт, като мюсюлманите създават независима държава със столица Дали. Ду Уънсиу управлява с помощта на китайска бюрокрация и получава известни уверения, че държавата му ще бъде призната от британците и французите. Много мюсюлмани от Северозападен Китай са приели новото учение-една мистична разновидност на исляма,-в резултат от което са влезли в конфликт не само с ханските китайци, но и с другите мюсюлмани. Въстанието им избухва през 1862г., след като отряд тайпини е прекосил земите им с това-подтикнал и мюсюлмани и хански китайци да сформират собствена войска. През 1864г. мюсюлманските въстаници начело с Ма Хуалун вече властват над голяма част от провинция Гансу.

Потушаването на въстанията

През 1860г., когато тайпините са на път да завладеят Шанхай, а към Пекин са се отправили войските на западните държави, изглежда, че цинската империя всеки момент ще рухне. Съживяването и и съхраняването и още половин век се дължи на разнообразни фактори, сред които- ограничаването на обхвата на въстанията и организирането, най-после, на ефективна система за тяхното разгромяване. Още от избухването му Тайпинското въстание е зародено с вътрешни проблеми. Поради религиозния фанатизъм на неговите водачи то не успява да се сдобие с подкрепата на широките народни маси, религиозния им фанатизъм е също така причината за борбите, през 1856г., в средите на ръководството му. Религиозното видение на Хун го подтшква да провъзгласи Нанкин за столица, докато една атака на Пекин, с всичките налични въстанически сили, вероятно би довела до завладяването на града. През 1861г. неуспехът на Ли Сиучън и на Хун Жънгън, да координират военните си кампании има за резултат загубата на ключовия град Анцин, разположен край средното поречие на река Яндзъ, и до бъдещото поражение на движението. Другите избухнали долу-горе по същото време въстания нямат съгласуваността, както и династичните претенции на тайпинското Небесно царство, и като изключим една кратка връзка, съществувала между тайпините и въстаниците ниен, съвместни усилия на всички въстанически групи, насочени към отхвърлянето на династията, не са полагани. Това изложение на недостатъците на въстанията ни насочва към мисълта как е било възможно те да продължат да се ширят, без да бъдат потушени толкова дълго време. В много отношения избухването и трайността на въстанията е израз на ограничената боеспособност на традиционните войскови сили на манджурската династия. Основната им реакция на Тайпинското въстание е да организират една неуспешна блокада на Нанкин, такава, че се оказват неспособни да се справят с контраакта, която въстаниците предхпиемат през 1860г. и в резултат от която имперските командири са убити. Но когато Нанкин е възвърнат през 1864г., дворът не закъснява да заяви, че е успял да потуши бунта. Западните историци, издали трудове през последните години, смятат, че основната роля в потушаването на въстанията се пада на едно ново военно формиране, получило името „регионални армии”. Когато тайпините кръстосват надлъж и нашир Хунан през 1852г., единствената оказана им съпротива е тази на местните защитни организации, командвани от местното благородничество. Очевидно е, че са нужни по-добре екипирани и по-обучени сили, за да бъде противопоставянето на въстаниците ефективно, и именно в този момент прочутият хунански учен държавен служител, Дзън Гуофан /1811-1872г./, започва да играе ключова роля. През 1852г. той получава позволение да се върне у дома, за да спази обичайния жалеен период за майка си, но скоро след завръщането си получава заповед от императора да събере и започне да обучава местната запасна войска. Дзън обаче си позволява да надхвърли рамките на исканото от него и предприема набирането и на наемници и сформирането на армия въз основа на формулираните от Ци Дзъгуан принципи. Армията на Дзън, станала известна под името „Хунанската армия”, е организирана подобно на идеалното конфуцианско семейство, като набирането, от страна на висшите офицери, на техните подчинени, се основава върху наличието на лични връзки между първите и вторите. Моралните наставления заемат мястото на безличностната дисциплина. За да плаща на войската си, Дзън се сдобива с позволението да продава рангове и титли. Ала от 1853г. нататък той започва да използва лидзин, един нов данък върху транзитните стоки, за да дава на войниците си по-високи заплати от получаваните от редовните такива. Хунанската армия изиграва ключова роля в непозволяването на тайпините да окупират Хунан през 1854г. и във възвръщането на Анцин през 1861г. През 1862г. Ли Хунджан, бивш помощник на Дзън Гуофан, сформира Анхуйската или Хуайската армия по модел на Хунанската армия, като, за разлика от началника си, прибягва и към използването на западни оръжия и западен вид военно обучение. Войската му участва в отбраната на Шанхай, а по-късно успява да разгроми въстанието Ниен. Едно реорганизирано подразделение на Хунанската армия, под командването на Дзуо Дзунтан, участва и в разгрома на бунта на северозападните мюсюлмани. Когато избухва Тайпинското въстание, британското правителство възприема политика на строг неутралитет спрямо бунтовниците и виновниците за бунта. Ала договорът от Тиендзин от 1858г. отваря река Яндзъ чак до Ханкоу за чуждестранна търговия веднага след като бунтът бъде потушен-а това прави победата на манджурската династия повече от желателна за британците. Но активната им намеса в събитията започва едва през 1862г.- когато британски военни сили се присъединяват към заитниците на Шанхай, а британски кораби превозват армията на Дзън Гуофан надолу по течението на Яндзъ. Чуждестранната общност, живееща в Шанхай, сформира войска, станала известна под името „Винаги победоносната армия”, известно време тя се намира под командването на капитан Чарлс Гордън, тази армия действа съвместно с Хуайската армия на Ли Хунджан във възвръщането на градовете по делтата на Яндзъ.

Реставрацията на император Тунджъ

Император Сиенфън умира през 1861г. и е наследен от малолетния си син, управлявал до смъртта си през 1875г. под името император Тунджъ. Твърди се, повече или по-малко основателно, че при управлението на Тунджъ настъпва „реставрация” т. е. Временно задържане на упадъка на династията, че дори и подобрение на управлението. Задачата на реставрацията е както да потуши въстанията, така и да възстанови авторитета на династията и да излекува нанесените щети. Последният от бунтовете- този на мюсюлманите от Северозапада, както и метежът на членовете на етноса мяо в Гуйджоу, най-после, през 1873г., са потушени. Ала династията не успява и в този момент да си възвърне цялата територия, тъй като през 1871г. Русия, възползвайки се от ситуацията в Китай, заграбва долината на река Или, разположена в областта, тогава носеща името „Китайски Туркестан”. Но всяка загуба на територия от вътрешна Азия означава за манджурски Китай предателство към постиженията на по-ранните цински императори. Докато някои висши държавни служители, сред които Ли Хунджан, смятат, че с приоритет трябва да се ползва защитата на крайбрежните земи, дворът взема решение, че е по-добре да рискува да стигне до война с Русия, отколкото да загуби Или. Кризата е разрешена през 1881г. като според Договора от Санкт Петербург Русия оттегля войските си от тази територия, а три години по-късно районът се превръща в провинция Синдзян. Много от длъжностните лица , назначени да управляват новата провинция, са от китайски произход, успоредно с това се окуражава заселването на китайци в тези земи. Възстановяването на авторитета на династията в Китай е доста по-трудна задача- и доколко тази цел е постигната, става една от основните спорни теми в историографията на съсноцинската династия. В спора се оформят два различни, ала покриващи се въпроса, а именно: положението на благородничеството и възникване на центровете на регионална власт. В началото на XIXв. благородничеството, т. е. хората, които имат изпитна система плюс титла, получени било като действително са се явили на изпит и са го взели успешно, било кято са купили степента, наброява 1 1 милиона. Само една малка част от него заема държавна длъжност, но пък останалите играят ключова роля в поддържането на контрола над населението по места, в подпомагането на служителите в изпълняването на задълженията им и в осигуряването на идеологическо единство на страната. В знак на благодарност централната власт гарантира на благородничеството известни привилегии по отношение на данъците и издигането на държавна длъжност. Цинската династия е наясно с необходимостта да държи под контрол обществото на благородниците. Тази си цел тя постига, като определя квоти за кандидатите за полагане на изпит, като ограничава продажбата на титли и като изисква от благородничеството да води така наречения „живот в изпити”. Наред с това тя изключва тази обществена група от определени ключови дейности:организацията на взаимна сигурност, известна под името баодзя, събирането на данъци и военните кампании- в последните благородниците участват само когато им е специално наредено. Въстанията, избухнали в средата на XIX в., оказват дълбоко влияние върху положението на разглежданата обществена група. За да събере така нужните му средства, дворът премахва ограниченията върху продажбата на изпитни степени и титли. И по-късно награждава провинциите, в които благородничеството му е помогнало в потушаването на въстанията, като увеличава квотите. В резултат броят на благородниците нараства приблизително на 1.45 милиона, като с най-голям процент нарастват получилите по-висши изпитни степени както и получили изпитни степени чрез купуването им. Прилагането на термина „регионализъм” към късния период на династия Цин предполага, че въстанията са предизвикали прехвърляне на властта от центъра към регионите и в ръцете на полунезависими регионални водачи. Регионализмът е отново и отново повтаряща се черта на периодите на династийна слабост в Китай. Въстанията, както и тяхното потушаване, костват безброй животи и довеждат почти до хаос икономиката на страната. Някой области, например част от Южна Анхуй, са почти напълно обезлюдени. Смъртните случаи в Гансу, резултат от избухването на въстанието на северозападните мюсюлмани, наброяват няколко милиона. След разгрома на въстанията цинското правителство въвежда различни мерки, за да намали прекомерното бреме, теглещо над бедните, и да възроди земеделската икономика. Областите с изоставените земи отново се заселват. Водачите на благородничествата са поощрени отново да отварят училищата и да подновяват библиотеките. Тъй като се е смятало, че бремето на поземления данък играе важна роля в мотивирането на обикновения народ да подкрепи бунтовниците, в областите, които доста са пострадали от бунтовете, данъците или са отменени, или са намалени. Един широко пропагандиран жест на правителството е намаляването на зърнения данък, плащан от окръг Сусунтай в провинция Дзянсу, който преди е достигал до впечатляващ размер. Това са данните в подкрепа на становището, че действително е била осъествена реставрация на династията. Мери Райт, автор на едно станало класическо изследване на реставрацията отбелязва, че: „не само династията, но и цивилизацията, която като че е рухнала, е съживена и успява да просъществува още шейсет години благодарение на изключителните усилия на изключителните личности от 60-те години на XIX в.” Ала няма начин допуснатите промени в ролята на благородничеството да бъдат отменени, и дори постигнатите от реставрацията резултати са нож с две остриета. Бързото увеличаване след реставрацията на броя на създаваните като жест на благотворителност обществени училища и местни академии, особено в района по долното течение на река Яндзъ, има за резултат едно излишество от шън`юен. Според Бари Кийтан тези мъже, лишени от възможността да бъдат назначени на държавни служби, започват да играят все по-важна роля, най-вече в сферата на образованието. И така, оказва се-смята той,-че самият успех на реставрацията като такава е причина за лишеността от мястото в социума на представителите на реформаторското движение от началото на XX в. Взетите икономически мерки навеждат на мисълта, че ръководителите на реставрацията нямат представа, че може да има икономика, която да не е земеделска и самодостатъчна. Единствената промяна е създаването на временна служба, известна под името Дзунли ямън, която да отговаря за отношенията с чуждите държави. А и широко възхваляваното от властта намаляване на зърнения данък, плащан от Сусунай, е повече свързано с постигането на изгоден и за двете страни компромис между местния елит и бюрокрацията, отколкото с намаляването на бремето, тегнещо над бедните селяни.

Самоукрепването

Първите проекти за самоукрепване включват изграждането на училища за обучението по чужди езици в Пекин, Шанхай, Гуанджоу и Фуджоу. Първият директор на Тун`уънгуан, Пекинското училище, е У. А. П. Мартин, американски мисионер, който по-късно превежда множество важни западни книги на китайски език. Приблизително по същото време се изграждат и голям брой арсенали, които поставят началото на въвеждането на западни технологии в страната. През 1862г., след като завладява Анцин, Дзън Гуофан създава в града арсенал за производството на оръжия, които да използва срещу въстаниците, той също така прави първия, макар и неуспешен, опит да построи параход. Производството на оръжия и кораби на ниво, сравнимо със западното, е трудна за постигане цел и за да се ускори процесът, се правят опити да се купи западна техника. Купуването на чуждестранна техника е не само скъпо, но и създава опасността Китай да изпадне в зависимост от западните държави. През 1865г. се започва работа по два амбициозни проекта на самоукрепването. Арсеналът Дзян`нан в Шанхай обединява редица по-малки фабрики, създадени от Дзън Гуофан и Ли Хунджан. Той е снабден с машини, купени от САЩ, за технически съветник е привлечен Холидей Макартни, британски учен, освен Макартни в арсенала работят множество западни техници. Първата задача е да се осигурят пистолети и пушки, и муниции за кампанията на Хуайската армия на Ли Хунджан срещу въстаниците ниен. По-късно арсеналът се концентрира върху производството на параходи, за което са нужни немалко западни машини и което се оказва твърде скъпо. През 70-те години започва производството на лицензирани пушки Ремингтън, ала те се оказват по-скъпи и не така точни като западните. Другият проект е създаването на кораби с морско училище. Наети са френски техници, нужните средства се осигуряват от приходите на фуджоуската митница. До 1874г. корабостроителницата вече е произвела 15 кораба, ала те отново се оказват твърде скъпи, а и остарели от техническа гледна точка. През 1872г. Ли Хунджан изпраща доклад в двора, в който излага виждането си, че програмата по самоукрепване трябва да се разшири така, че да включи и промишлени предприятия, и транспортна мрежа, която да спомогне за функционирането им. Това е началото на етапа „фуцян”-укрепване чрез обогатяване на самоукрепването, характерно за който е изграждането на насочени към печалба предприятия. Първото от тях е Китайската търговска параходна компания, имаща за цел да стане силен конкурент на западните търговски флоти, които постепенно завземат сферата на китайската крайбрежна и речна търговия. Предприятието е организирано като гуанду шанбан, т. е. предприятие от вида „ държавен надзор, управляване от търговци”, форма на организиране, която по-късно е се възприеме и от други предприятия от фуцян. Управлението на тези предприятия се осъществява от държавни служители, а капиталът и дейността им се ръководи от търговци. Обикновено те се ползват с монополно право с цел да се гарантира доходността им. През 1872г. Ли Хунджан посочва колко е важно Китай да изгради собствена тежка промишленост и шест години по-късно започва осъществяването на вижданията си като отваря въглищните мини в Кайпин. В начинанието, ръководено от Тан Тиншу, са наети на работа британски инжинери и са въведени най-новите западни техники и технологии, включително газовото осветление. Мината започва работа през 1881г. и продукцията и скоро се изравнява по цена, изчислено в чуждестранна валута, с тази на внасяните въглища. Ала още от самото начало възникват трудности. Винаги се е смятало, че миньорската дейност вреди на фъншуй, т. е. на духовете на вятъра и водата, и на миньорите се е гледало като на подривна група. Проблемът с превоза на въглищага от находището до Тиендзин не може да се разреши, защото искането за позволение от страна на двора на построяването на железопътна линия е оттегляно, тъй като се очаква дворът да не го одобри. В крайна сметка се построява трамвайна линия и един локомотив, наречен „Ракетата на Китай” е произведено тайно от властите. Начинанието получава ретроспективно, одобрение и се превръща в първата постоянна железница в Китай. Заслужава си да споменем накратко и за няколко други предприятия за „самоукрепване”. През 1877г. Дзуо Дзунтан построява вълнопредачница в Ланджоу, която първа в Китай използва парната машина. Шън Хуанхуай е главният отговорник за създаването на Имперска телеграфска служба, която изгражда национална мрежа от телеграфни линии. Най-голямото промишлено предприятие-друго наинание с инициатор Ли Хунджан- е шанхайската памукопредачница, която получава десетгодишен монопол за употребата на чуждестранни текстилни машини. През 1892г. памукопредачницата произвежда 4 милиона ярда тъкан, ала през следващата година е унищожена от пожар. Тъй като не е застрахована, загубите са огромни. При все това предприятието е доказало, че инвестирането в модерни машини за производство на текстил е печеливш подход. В повечето изложения на самоукрепването то е представено като неадекватна политическа програма, довела до изграждането на няколко сравнително неуспешни предприятия. След като заключват, че самоукрепването е било неуспешна програма, много автори се насочват към търсенето на отговори защо то се е оказало такова. Някои се позовават на силата на китайската културна традиция и на несъвместимостта на конфуцианството с приоритетите на една модерна държава. Една друга линия на обяснението е, че самоукрепването е било задържано в развитието си от западния имперализъм. На първо място, военната заплаха от страна на западните държави пречи на Китай да се концентрира върху изграждането на модерна военна промишленосг. Поражението във войната отслабва властта на централното правителство и го натоварва с репарации, които намаляват колиеството пари, налични за инвестиране. Но наред с това предприятията на самоукрепването имат и полза от западното присъствие. В изграждането на корабостроителниците и мините участват немалко чуждестранни експерти. Мисионерът Джон Фрайър превежда технически и научни текстове за арсенала Дзяннан и издава между 1876 и 1892г. Китайско научно списание. В езиковите школи преподават чужденци, а в САЩ са изпратени да следват студенти.

Западният имперализъм в края на управлението на династия Цин

След сключването на договора от Тиендзин и Пекинското споразумение от 1858-1860г., западните сили се сдобиват с привилегировано положение в Китай. Осъзнавайки невъзможността ситуацията да се промени в близкото бъдеще, през 60-те години на XIXв. китайското правителство в лицето на Дзунли Ямън, служба-прототип на министерство на външните работи, се придържа към политика на коопериране със Запада. Но наред с това нарастващото западно присъствие, най-вече под формата на мисионери, непрекъснато създава търкания между Китай и западните държави. Клането в Тиендзин през 1870г. на френски монахини има за резултат екзекутирането на отговорните длъжностни лица и плаането на обезщетение. През 1876г. убийството, в близост до границата с Бирма, на британския служител Огъстъс Марджъри, води до Споразумението Джъфу, според което горното течение на река Яндзъ бива отворено за чуждестранна търговия. Междувременно имперските сили напират по китайските граници. Вече споменахме за отнетата от Русия през 1858-1860г. територия на север от р. Амур и на изток от река Усури. През 1871г. 54 жители на островите Лиуциу, претърпели корабокрушение край Тайван, са убити от представители на коренното население. Три години по-къно Япония изпраща наказателна експедиция в Тайван, за да отмъсти за убитите и изисква островите Лиуциу, които превръща в част от собствената си територия. През 1862г. Франция принуждава управляващата династия Нгуен да и отстъпи ужната част на Виетнам, известна под името Кохинхина /Cochin China/. След което франция се сдобива с правото корабите и да ползват Червената река в Северен Виетнам, а през 1874г. си урежда договор, според който Виетнам е независима държава, готова да стане френски протекторат. През 1883-1885г. двете държави водят спорадични военни действия за контрол над Северен Виетнам. След едногодишен конфликт Ли Хунджан и един френски военноморски капитан-Ф. Е. Фурние, се споразумяват Китай да се оттегли от Виетнам и да признае френските договори с него, като от своя страна Франция няма да иска репарации от Китай, няма да нахлува в Китайски земи и няма да прави пренебрежителни забележки отностно Китай в бъдещите договори. Ала правителствата и на двете държави незабавно отхвърлят споразумението . За Франция то означава Китай да запази сюзеренното си право над Виетнам. В Китай споразумението е отхвърлено от една група за оказване на натиск, състояща се от хардлайнери и известна под името цинлиу- т. е „група на пуристите”. Следва втора фаза на конфликта, през която се случват три важни инцидента. Първият е героичната защита на китайската стражева охрана на Бак Ле, която убеждава поддръжниците на цинлиу, че страната е способна да отблъсне войските на западните държави. Ала вторият инцидент- френска атака срещу корабостроителница в град Фуджоу, в резултат от която почти всички кораба на фудзиенската флота са унищожени-ясно показва колко слаб е Китай. Преговорите са възобновени, когато се случва един трети инцидент- китайски военни сили си възвръщат Лан Сон от французите. Този инцидент ускорява падането на френското правителство и улеснява, за Ли Хунджан, постигането на споразумение. Според договора от Тиендзитн Китай признава протектората на Франция над Виетнам и и осигурява благоприятни икономически възможности в югозападните си територии. Най-важната за Китай и най-постоянна връзка „империя-държава данъкоплатец” е тази с Корея. Корея, също като Япония, е възприела политика на изолационизъм, ала „отварянето” на Япония от САЩ през 1853г. показва, че тази политика не ще успее задълго да се съхрани. От 1867г. нататък Дзунли ямън започва да убеждава корейския двор, че е безсмислено да се съпротивлява и по-добре да отвори пристанищата си доброволно. В резултат през 1876г. Корея подписва нервноправен договор с Япония. През 1879г. Ли Хунджан поема ръководството на китайските отношения с Корея и окуражена от него страната подписва договор със САЩ, с което на достъпа единствено на Япония до нейните пристанища е сложен край. Наред с това Ли осигурява сключването на търговски договор и изпраща един млад военен- Юен Шъкай, да създаде модерна корейска армия. Междувременно Япония също започва да се меси във вътрешните дела на Корея ., като подкрепя дворцовата фракция, стремяща се към модернизиране на страната, за разлика от Китай, който подкрепя по-консервативните представители на двора. През 1884г., докато Китай воюва с Франция, прояпонски настроени корейци начело с Ким Ок`кюн, се опитват да устроят държавен преврат, но неуспешно. Това подтиква Китай и Япония да сключат Споразумението от Тиендзин, според което двете страни изтеглят войските си от Корея, спират да обучават корейската армия и се задължават да предупредят предварително другата страна за евентуално намерение да изпратят свои войски в Корея. С Тиендзинското споразумение Китай на практика се отказва от претенциите си за сюзернитет над Корея, която става протекторат и на Китай, и на Япония.

Християнските мисионери в Китай

Християнските мисионери са били определяни като ръката на културата на протегнатия към Китай западен имперализъм и са били обвинявани за денационалиирането на много покръстени китайци и на дезинтегрирането както на тялото, така и на духа на нацията. Тази широкообхватна присъда, изразена от националистически настроен автор, свидетелства за лошите чувства, които е породила у китайците мисионерската дейност на християнските проповедници. До началото на XIX в. християнството почти няма привърженици в страната. Католическата мисия, създадена от йезуитите през XVI в., през XVIII в. вее е подложена на ограничения и преследвания, макар и някои провинции, например в Съчуан, християнските общности не само да оцеляват, но и да се разрастват. Робърт Морисън от Лондонското мисионерско общество, първият протестантски мисионер, изпратен в Китай, пристига в Гуанджоу през 1807г., ала успява да покръсти китаец едва след 7 години. През 30-те години няколко европейски протестантски мисионерски общества изпращат още, макар малко на брой, мисионери, такива идват от САЩ. Сред тях си заслужава да отбележем д-р Питър Паркър. Първия мисионер лекар, пристгнал в Китай, той създава болница в Гуанд Джоу. Положението на християнските мисионери в страната се променя след сключвачването на неравноправните договори и свързаните с тях спогодби.През 1844-1846г. Франция се сдобива с императорски укази, който отменят много от ограниченията, наложени над мисионерската дейност. През 1844г. римокатолическите мисии твърдят, че са покръстили 240 хиляди китайци; през 1901г. тази цифра нараства до над 720 000 души ; през 1912 е удвоена. От своя страна, протестанстките мисонери винаги са заявявали, че критериите им за приемане на християнската вяра са по-строги от тези на католиците. Мисионерите създават и гимназии, както и университети, в които се преподава по западна учебна програма. Въпреки че много от мисионерите се посвещават на дейността си в Китай с чисто сърце, китайският отклик на религиозното им послание и на социалната им работа е в най- добрия случай разочароващ, а в най-лошия враждебен до насилие. Най- голяма е опозицията на благородничеството, тя се дължи на възприемането им на християнството като заплаха за тяхното положение в селското общество. Открай време конфуцианските учени отричат християнството, определяйки го като интелектуален фалшификат. Дзън Гуо Фан обвинява тайпините, че са плагиатствали една чуждестранна религия и от веднъж са предизвикали безпрецедентна криза в традиционните конфуциански морални принципи. През 1861г. в страната се разпространява памфлет, узаглаван Изброяване на фактите, който да ни отблъснат от хетеродоксията , и чиято цел е да събуди враждебност към християнството, в памфлета например се твърди, че е обичайно християнските мисионери да злоупотребяват сексуално с децата, живеещи в сиропиталищата. През 1870г. едно католическо сиропиталище в Тиен Дзин е атакувано от тълпа която смята, че със сираците се злоупотребява сексуално. Убита са 19 чужденци инцидентът почти довежда до война между Франция и Китай.След всеки инцидент от този род се налага китайското правителство да се съгласява на унизяващи го форми на уреждане на нещата.След клането в Тиен Дзин висшите китайски държавни служители, по един или друг начин имащи връзка с него, са изпратени на доживотно заточение, 18 китайци са екзекутирани и на страната е наложена глоба от 280 000 таела. Библия на китайски език. Превод на Библията на китайски език (статия на английски език).

Национализмът и реформите

Манджурските императори от късния период на династията така стриктно се придържат към модела на визирания от конфуцианството тип император, че в началото на 19век., въпреки че антимаджурското чувство не е напълно изчезнало у китайците, то престава да бъде политически проблем. Ала Опиумната война поражда вълна от ксенофобия и поражението на страната подтиква китайците да се запитат до колко манджурите са ангажирани с националните интереси. Развитието на националистическото чувство може да се проследи като разгледат ред инциденти от разнообразно естество. Сблъсъкът в Сан Юенли през 1841г. за кратко създава впечатлението че китайският народ, воден от благородничеството, е в състояние да окаже ефективна съпротива на чужденците. Събитието е изтълкувано като проява на протонационализъм. Катастрофалното поражение в Китайско-японската война разрушава доверието в защитниците на политиката на самоукрепване и събужда силен страх, че нацията неще успее да оцелее. В последвалия поражението период, в отговор на боричкането за Китай страната е обладана от решимост да прибегне до всички възможни мерки, за да се съхрани. Това например се забелезва в движението за възвръщане на правата на Китай, при което държавни служители, благородничество и търговци се обединяват в стремежа си да отменят концесиите, получени от чуждестранните сили. В резултат от тези инциденти и от социалните промени, настъпили в края на XIX век., в страната се развива чувство, което може основателно да се нарече „китайски национализъм” . Поражението в Китайско- японската война и последвалото боричкане за Китай указват огромно влияние върху китайските интелектуалци, които реагират бурно на това, което възприемат като застрашаващо съществуването на нацията. Няколко – най-прочутият сред които е Сун Яд Сен (Сун Джун Шан – рожденото му име е Сун Ди Сян, по време на обучението си си избира името Уън и прозвището Жъсин, пълнолетното му име е Дълин, през 1886г. си избира прозвището Исиен, а през 1897г. по време на престоя си в Япония, сменя името си на Джуншан)- се отричат не само от манджурската династия, но и от системата на имперското управление и започват да замислят революция. Сред тях е и Кан Йоууей, учен от Гуандун който вече е придобил популярност с реинтерпретациите си на каноничните книги, когато клаузите на Договора от Шимоносеки стават известни Кан Йоууей разпространява петиция, в която се призовава към отхвърляне на договора и към въвеждане на широка гама от реформи. В същото време някои от висшите провинциални служители провеждат редица практически реформи , сред които – въвеждането на електрическо осветление Чанша и включването на западни предмети в учебната подготовка за изпитите за степен шън` ю`ен.На 11 юни 1898г., император Гуансю с помощта на Кан Йоууей и двама други реформатори – Лян Цичао и Тан Сътун, обнародват 40 указа, с които се въвежда широк указ от реформи.Несъмнено реформите се провеждат под тромав в политическо отношение начин, защото промяната в правилата, касаещи отношенията между хората, разширяват спектъра на „ човешките права” , което не се харесва на управляващата по това време Цъси.

Боксьорския бунт

Ехото от стоте дни реформи едва е отминало, когато цинския двор е изправен пред нова криза макара и от съвсем различно естество, а именно- мащабен бунт в Северен Китай. Множество са интерпретациите, предложени от учените отностно причините и целите на Боксьорския бунт. Участниците в бунта нямат за цел свалянето на Цин и когато 1900г. столицата е застрашена от завземане от страна на западните войски, дворът обявява подкрепата си за боксьорите те се представят като привърженици на религията на Белия лотос, но пък според други автори те са едно изцяло ново явление, тъй като те не споделят вярата във Вечната майка или в идването на Майтрея Буда. Боксьорското движение възниква в Джъли и Шандун, провинции в които гъстотата на населението е особено голяма и които през 1876г. страдат от жесток глад. През 1898г. Жълтата река прелива извън бреговете си и наводнява обширни територии. Две години по-късно една доста дълга суша отнема още животи. Районът също така е засегнат и от западния икономически имперализъм, например вносът на изпредена на машини памучна прежда оказва критично влияние върху отглеждащата памук западна негова част. В района действат и някои мисионерски общества, като най-агресивното сред тях е немското общество Стейл. Убийството на двама мисионери от това общество служи като претекст на Германия да заграби през 1897г., залива Дзяоджоу. Разбойничеството е ендемичен проблем и за да го разреши, управителят на провинцията позволява да се сформира местна запасна войска. Това послужва като прикритие за сформирането на обществото Големия меч, сдружение на владеещите бойни изкуства, което се проува с участието си в конфликтите между християнските енориарши и останалата част от населението. Движението, станало известно под името „боксьорско”, възниква в лоното на групата, която нарича себе си Духовните „боксьори” и която е създадена през 1896г. в северозападната част на провинция Шандун. Групата изповядва най-простички нравствени принципи-„уважавай родителите си, живей в хармония със съседите”-се занимава с ритуален „бокс”, който не е бойно изкуство, а първоначално техники за самолечение, които по-късно биват развити в техники, гарантиращи неуязвимост от духовете, които се съдържат в християнството и са дошли в Китай с него. Наред с това „боксьорите” вярват в обладаването от духове-т. е. че този, който е чист в сърцето си, ще бъде обладан от някакъв конкретен дух. Приблизително от 1898г. нататък движението на „боксьорите” започва да набира ход и се превръща в заплаха за покръстените китайци. През следващата година името на движетнието е променено на „ Боксьори, обединени в праведността” и сблъсъците между тях и християните стават все по-чести и съдържащи все повече насилие. През май 1900г. група „боксьори” вече се появяват по улиците на Пекин и Тиендзин. Повечето от тях са млади мъже, но една група, носеща името Обществото „Червения фенер” се състои от млади жени, за които се говори, че умеят да яздят облаците и да запалват огньове, с които могат да унищожат военните кораби на западняците. През юни заплахата за чужденците е нарастнала дотолкова, че Великобритания изпраща двухилядна войска под командването на адмирал Сиймор за защита на чуждестранните легации в Пекин. „Боксьорите” прекъсват железопътната линия Тиендзин-Пекин и принуждават Сиймор да се оттегли. В отговор западните войски завземат укреплението при Дагу. В някои части на Северен Китай държавните служители открито застават на страната на „боксьорите”-най-известен в това отношение е Ю Сиен, в момента управител на провинция Шанси, който арестува и екзекутира 44 мъже, жени и деца от мисионерски семейства. В Пекин чуждестранните жители са обсадени в легациите в продължение на 55 дена. Обсадата е вдигната на 14 август, когато освободителната експедиция достига до Пекин. Развихря се оргия от грабежи. Съюзниците изпращат наказателни експедиции под командването на германския фелдмаршал фон Валдензее, който налага тежки наказания на градовете, където „боксьорите” са се изявили.На Китай се налагат репарации в размер на 450 милиона таела, които да се изплатят на вноски за срок от 39 години. За да се улесни изплащането им, митото върху външната търговия е увеличено. Боксьорският бунт има няколко важни последици. Репарациите представляват тежко и продължително бреме за страната, макар САЩ да поема инициативата да отложи плащанията, като част от спестената за момента по този начин сума се използва за създаването на университета Циенхуа в Пекин.

Бунтът оставя след себе си противоречиво наследство: през 20-те години на XX в. чужденците използват призрака на боксеризма, за да обявят за нелегитимен китайския национализъм, докато автори, симпатизиращи на „боксьорската” кауза, определят бунта, като „драматичен пример за вдигане на обикновените китайски селяни на оръжие за да освободят страната си от омразното чуждестранно присъствие”.

Реформите от края на династия Цин

Когато съюзническите войски влизат в Пекин, императрица Цъси и дворът позорно бягат в Си`ан. През януари 1901г., след като е разсъдила върху сериозността на положението, Цъси издава указ, в който висшите държавни служители се призовават да внесат предложения за реформи. Най-важните предложения са направени от Джан Джъдун и Лиу Кун`и, и двамата от най-висшите провинциолни държавни служители. Предложенията им представляват програма за реформи в сферата на образованието, военната сфера, икономиката и управленската дейност. Програмата е приета и е започнато внедряването и на практика още преди връщането на вдовстващата императрица в столицата през 1902г. Образователната реформа стартира през 1901г. с премахването на „есето от осем раздела”. Издаден е указ, с който се заповядва на всички префектури да създадат начални училища. В тези училища ще се преподават, наред с традиционните предмети, и западни дисциплини. Друг указ предвижда изпращането на студенти да следват в чужбина и след връщането им те ще имат правото да кандидатстват за получаване на степен. През септември 1905г., след поражението на Русия в Руско-японската война, Цъси предприема важната стъпка да обяви незабавното отменяне на всички имперски изпити. Потребността от реформиране на военната сфера става повече от ясна след поражението в Китайско-японската война и през следващите години се сформират нови армии, най-видната сред които е Бейянската армия на Юен Шъкай с база Сяоджоу близо до Тиендзин. Тя е най-добре обучената и най-добре екипираната китайска армия по онова време. През 1901г. традиционните изпити за заемане на военна длъжност са отменени и са направени първите стъпки към разформироването на армията на Зеленото знаме и заменянето и с една нова, национална армия. През 1906г. е създадено военно министерство, това е част от процеса на налагане на централизиран контрол върху всички военни сили на страната. След смъртта на вдовстващата императрица и на император Гуансю през 1908г., принц Чун, бащата на новия император, целенасочено се опитва да постави манджури на всички ръководни длъжности в армията и флотата. Въведени са няколко реформи и в икономическата сфера, макар така и да не се създава програма за икономическо развитие. Промяната в отношението към търговците става очевидна, когато се издава търговси кодекс и се учредява министерство на търговията. Новото министерство отговаря за строежа на железопътни линии, с който до момента са се занимавали провинциални групи благородници или търговци, възвърнали си правата, отнети им от чуждестранни промишлени кръгове. През 1911г. правителството уговаря заем от британски, френски, немски и американски банкови групи, който заем да се използва за развитието на Манджурия, за реформиране на валутата и за изкупуване на провинциални железопътни компании, по-конкретно компанията, държаща правото за строеж на железопътна линия Гуанджоу-Ханкоу. Това става един от факторите, допринесъл за революцията от 1911г. Каузата за създаване в Китай на конституционна монархия е убедително отстояна от реформиста и писател Лян Цичао, който след провала на Стоте дни реформа избягва в Япония. Японската победа над Русия през 1905г. може да бъде изтълкувана като победа на конституционализма над автокрацията, съответно вдовстващата императрица обявява, че е станала привърженик на конституционализма, и изпраща делегации в чужбина, които да проучат чуждестранните конституционни системи /възможно по примера на Япония, която преди нея е постъпила по същия начин-Япония е създала своята конституционна система въз основа на критичното теоритично проучване, както и сравняването, и разследването на функционирането на практика на западните образци/. През 1908г. е обявена програма, която предвижда приемането на конституцията през 1916 г. и избирането и свикването на национално народно събрание през следващата. Междувременно провинциални народни събрания ще бъдат избрани от онези мъже над двадесет и пет годишна възраст, които или са образовани, или притежават собственост. Фредерик Уейкман навремето определи членовете в тези събрания като в преобладаващата си част представители на висшето благородничество, ала на скорошните проучвания раскриха, че са преобладавали сдобили се с политически опит най-вече благодарение на участието си в различни реформиски общества, млади мъже. От провинциалните народни събрания се очаква да обсъждат само един ограничен спектър от проблеми и да отправят предложения към провинциалните власти, ала когато за пръв път са свикани през 1909г., те се превръщат във форум за критически бележки върху политиката на централно правителство. Натискът върху правителството да ускори прекарването на реформи довежда до взетото през 1910г. решение, през 1912г. да се обнародва конституцията и през следващата година- да се свика национално народно събрание. Късноцинските реформи на времето бяха определени като безплоден опит на една династия да отмени неизбежното си рухване, но-неотдавна няколко автори изразиха становището,че реформите всъщност са допринесли за рухването и. Фредерик Уейкмън описа как реформите са ускорили сформирането на нови елити, които са изиграли важна роля в падането на династията. За целта той се позовава върху реформите в сферата на образованието, които са унищожили инструмента, чрез който Цин е упражнявал контрол върху благородничеството, и са създали една нова категория образована младеж, както и върху реформите във военната сфера, довели до влизането в редиците на армията на мъже, обзети от националистически чувства и отрицателно настроени към маджурското господство. Други автори изтъкнаха отрицателно влияние оказано от реформите. През 1908г. се въвеждат допълнителни данъци, чрез които да се финансират новите административни отдели, тези данъци са една от главните причини за ред бунтове.

Реформите често са неефикасни и далеч не оправдават надеждите на онези, които са очаквали да се установи една истинска конституционна монархия. Според Едуард Роадс неспособността на късноцинския двор да посрещне нарастващите очаквания, породени от въвежданите от него реформи, по-конкретно-искания да се създаде „отговорен кабинет” и избираем законодателен орган, отчуждават от него реформиски настроения елит, Роадс идентифицира три причини последният да бъде оскърбен в чувствата си: „ рецентрализиране”, т. е. решителен опит на двора да си възвърне част от политическата и военната власт, присвоена от провинциалните управници; „реимпериализиране” т. е назначаване на манджурски принцове на политически и военни длъжности; и неуспех да се премахнат „различията межу манджури и ханци” като например отменяне на провинциалните военни гарнизони-знамена, и отменяне на забраната за бракове между манджури и ханци.

Цъси - императрицата Дракон

„Един древнокитайски мъдрец е предсказал, че Китай ще бъде унищожен от жена. Изглежда, пророчеството се сбъдва.” Д-р Джордж Ърнест Морисън, кореспондент на Таймс в Китай /1892-1912/.

Запознаването с живота на Цъси-фактически последната императрица на феодален Китай, позволява по-добре да си представим вътрешната обстановка в пекинския двор, да разберем социалните и психологическите причини, лежащи в основата на консервативната политика на управляващото по това време съсловие. Казват, че китайците по особен начин се отнасят към миналото. В тяхното съзнание не съществува дистанцията на времето. Събитията и хората от преди 3000 години за тях са толкова актуални, колкото и новините от вчерашното издание на местния всекидневник. Може би това е една от китайските тайни, които трябва да разберем, та нали XXI век се счита за века на Китай.Европейските историци обичат да разказват за нрава и сексуалната разкрепостеност на видни представители на царски фамилии – от „помпозната” Франция до „дивата” Русия. В същото време на другия край на света „на изток”, се случва същото, но с удвоен блясък и мащаб. Скромната наложница на китайския император, издигнала се благодарение на хитрост и коварство. Толкова жестока, че успява да разруши цяла империя. Страниците на световната история са пълни със злодеянията на кръвожадни деспоти. Средновековна Румъния е управлявана от Влад Цепеш, който е обичал да слага жертвите си на кол. В Русия Иван Грозни е убил не само хиляди приближени, но и собствения си син. През XX в. едно африканско племе е управлявано от „император” Бокаса, който с удоволствие се е лакомил с месото на жертвите си, организирайки страховити пиршества. Но както в природата женските черни паяци превъзхождат мъжките, така и сред хората съществуват жени, по-безпощадни и жестоки от мъжете. Такава е Цъси-китайската императрица наречена още „Дракула”. Повече от половин век тя с желяна ръка управлява гигантския Китай. Животът и прилича повече на мит, отколкото на реална биография.

През XVII в. манджурите завладяват Китай. От този момент нататък манджурските семейства с нетърпение очакват раждането на момичета, защото новите манджурски императори можело да избират императрица, само от своя род. И ето една видна манджурка сънувала сън, сякаш ярък месец се спуснал от небето и проникнал в утробата и. На сутринта жената родила и кръстила момиченцето си Орхидея. Друга легенда гласи, че при император Даогуан всяка есен се устройвал грандиозен лов. Един ден император Даогуан заедно със синовете си и придворните излязъл да ловува. Изведнъж на пътя му застанала огромна бяла лисица, която изпънала предните си лапи, навела глава почтително до земята и преградила пътя на императорския кон. Даогуан взел лъка си и се приготвил да стреля, но в този момент бъдещият император Сянфен се доближил до него и рекъл: „Ваше Величество, вижда се, че за Вашата мъдрост и добродетел се говори навсякъде. Дори животните изразяват покорство пред Вас. Затова те са изпратили тази стара лисица, която цял век се е занимавала със самоусъвършенстване и е достигнала високите стъпала на самопознанието. Умолявам Ви, не я убивайте.” Даогуан се разсмял, прибрал лъка и заобиколил животното. След лов той се връщал вкъщи по стария път и отново видял лисицата, която покорно свела глава пред него. Даогуан машинално стрелял и убил животното. Минали 10 години и на трона застанал император Сянфен. Когато настъпило времето да се избират наложници, му подали списък с красавици, в който имало подробно указание за имената, фамилиите и датата им на раждане. Стигайки до Орхидея той погледнал датата и на раждане и си спомнил нещо- „Струва ми се че на този ден е станало нещо велико.” Изяснило се, че именно тогава старият император убил бялата лисица. Сянфен се засмял и казал- „Оказва се, че в предишния си живот тази девойка е била стара лисица.”
Бащата на Орхидея-знатен, но обеднял човек, попада в немилост и умира в нищета. Освен за майка си Орхидея трябва да се грижи за слабоумния си брат и по-малката си сестра Лотос. А ето и ново нещастие-по това време императорът набира за двореца си нови наложници. Разбира се, това не са обикновени прислужници, които трябва да мият чинии и да се грижат за домакинството, това са девойки, които са имали реалната възможност да станат императорски наложници. За да може да посети една от своите наложници императорът е бил длъжен да получи официално разрешение от съпругата си за това-писмено, с печат. За тези, които не са запознати с порядките в императорския двор трябва да поясним, че императорът е имал само една жена-императрицата, една „императорска драгоценна наложница”, две „драгоценни наложници”, четири „наложници”, шест „конкубини” и неопределено число дами, за задоволяване на други нужди. При тази голяма конкуренция, много от девойките са се чувствали в двореца, като в затвор. Много видни красавици са се обезобразявали с една единствена цел-да не попаднат в Забранения град. Малко пояснение, че денят в който Орхидея постъпва в двореца, девойките са били длъжни цял ден да чакат на жегата до дворцовите стени, защото императорът закъснявал. Започнали ожесточени преговори и караници със стражата. Една от девойките не издържала и започнала да обвинява императора за това, че страната бедства, а той мисли само за разврат. Нещастницата била хваната и завлечена при императора, където повторила същото. Императорът се разсмял и я пуснал. Не, тази девойка не била Орхидея, защото за нея започнал нов живот, приличащ на детска приказка и детективен роман едновременно.

Злите езици утвърждават, че Орхидея прекалено често се парфюмирала. Никой не я намирал и за божествена красавица. Въпреки това бъдещата императрица Цъси била толкова обаятелна и можела така великолепно да пее, че всички се прехласвали пред нея. Но тогава в самото начало Цъси разбрала, че трябва да се бори със „зъби и нокти”. Нея и другата наложница поместили в един от най-далечните павилиони на двореца. И ако другите наложници от сутрин до вечер оплаквали съдбата си, то Орхидея се уила на живопис и обрисувала всички стени на дома си с орхидеи. В двора тя посадила четири сорта орхидеи, които цъфтели и през четирите годишни времена. Орхидея пеела, веселила се и била мила с придворните слуги. С голяма част от парите си тя им купувала подаръци и винаги била в курс с всички придворни събития. Един ден точно в 12 часа императорът бил донесен в Павилиона на водата и дърветата, за забавлението му с китайските наложници. И тогава подкупвайки слугите, те понасят Сина на Небето по пътя, който води към Орхидея.

Прохладата, силният мирис на Орхидеи, веселата къщичка на бъдещата императрица и дивното пеене на Орхидея захласват Сянфен и той прекарва с нея целия ден. Вечерта императорът праща придворните си, които заявяват на Орхидея, че императорът я дарява с титлата „драгоценен човек” и иска да прекара с нея нощта. Орхидея на секундата е съблечена и изкъпана. Напълно гола, тя бива загъната в пера от чапла /символ на чистите намерения/ и доставена в двореца. След два часа Орхидея бива върната с заповедта, че следващата нощ императорът отново я очаква в покоите си. Какво е това нощ със Сина на небето? Тук е моментът да обясним, че това е една много сложна и дълга церемония. Слугите занасят избраната наложница при императора, който обезателно трябва вече да се намира в леглото, така че девойката веднага влиза под неговата завивка. Главноуправляващият на Палатата по важните въпроси сяда да бди в съседната стая. Ако наложницата се задържи твърде дълго, главноуправляващият извиква „времето свърши” и така до три пъти. На третия път императорът е длъжен да отговори, след което придворният влиза и пита-„Да бъде оставено или не?” Ако отговорът е отрицателен главнокомандващият натиска на стомаха на жената така, че цялото „драконово семе” да изтече от нея. Ако все пак императорът е решил „семето” да остане, то в специална книга се записва, че на еди кое си число господарят е ощастливил еди-коя си наложница. Бързо набрала сили, Орхидея започва да отмъщава на китайските наложници, на коита Сянфен продължава да обръща внимание. Тя ги мъчи, избива или просто потапя в дълбокия кладенец. Разбира се до Великата императрица тя не може да стигне. Самата тя има пълното право да обезглави Орхидея, но Циан така или иначе не е спала със Сянфен, защото била много целомъдрена и строга, а Синът на Небето бил болен от венерическо заболяване. Между прочим, разбирайки за зверствата на Орхидея Сянфен дава указ любимата му наложница да бъде обезглавена, но тук се оказва, че „нежното цвете” чака дете. Наследник-това променя всичко.

След което от престъпница Цъси застава на второ място след императрицата. Въпреки това едни говорят, че Сянфен и Цъси са били болни от венерическо заболяване, поради което не могат да възпроизвеждат деца. Други твърдят, че Цъси е родила син от един офицер, поради това че на този момент императорът вече е полупарализиран. Друга версия гласи, че полупарализираният Сянфен е имал краткотрайна връзка с китайска наложница. Когато разбрала това, Цъси я скрила, а когато детето се родило тя убила майката и се намазала с кръв, сякаш току що е родила бъдещия велик император на Китай. Съвсем възможно е, че в действителност детето не е било нейно, прекалено жестоко се е разправила тя с него след това. През април 1856г. на бял свят се появява бъдещият император. Етествено, че раждането на наследник усилва влиянието на Цъси. Наложницата е в центъра на вниманието от страна на всички придворни. Но за нея най-важно е вниманието, което и отделя императорът. Той от своя страна разбира, че това е много умна и способна жена и и редоставя все повече и повече пълномощия. За себе си Цъси също има прекалено високо мнение-„Аз често си мисля, че съм най-умната жена, която някога е живяла на този свят и никой не може да бъде сравняван с мене.” Когато Цъси се възкачва на престола, Китай започва да губи многовековни традиции на изолираност от външния свят. Французите и англичаните пристигат тук, като търговци и докарват със себе си много нови идеи. В отговор на навлизането на чужденците Цъси заповядва целият царски двор да бъде преместен в планините, окръжаващи Пекин. Тя заповядва да бъде обезглавен всеки европейски и християнски мисионер. Императрицата е твърдо решена да съхрани древните традиции на феодален Китай и разбира се властта и богатството на монархията. Братът на императора-Кун обаче има напълно противоположно мнение. Той смята, че Китай трябва да бъде отворен за нови възгледи и идеи. Без съгласието на императрицата, той моли англичаните и французите за примирие, нещо което вбесява Цъси.Когато през 1861г. императорът умира вдовицата и Цъси получават абсолютната власт. Въпреки че политическата власт принадлежи и на двете, вдовицата слабо се интересува от политика и на драго сърце предоставя на Цъси възможността да управлява империята. Това положение не удовлетворява всички, поради което се кроят планове Цъси да бъде убита, но тя разбира бързо за заговора и заповядва всички те да бъдат обезглавени.Синът на Цъси, който е трябвало да заеме императорският стол, когато навърши 17 години расте в необикновенна обстановка. Бъдещият император Тунджъ е здраво и мило момче, даден за отглеждане на наложниците. От ранни години той е пристрастен към разюздани оргии в най-отвратителните публични домове в покрайнините на Пекин. Когато младият човек навършва пълнолетие, Цъси издава указ, че нейното регентство е завършено и започва правлението на сина и. Момъкът има годеница, но императрицата се отнася предпазливо към нея. Цъси се страхува от съперничество от нейна страна. Скоро след известието за предаване на властта на Тунджъ той умира. През декември той публикува съобщение,че се е заразил от едра шарка. За китайците това съобщение никак не е странно. Съществува и народно поверие, което гласи, че който се е излекувал и остане жив е белязан от боговете. Но очевидно императорът не е могъл дълго да се съпротивлява с болестта, тъй като организмът му е бил отслабнал от многото венериески заболявания. По-малко от две седмици след съобщението императорът умира. По това време в двореца се носят легенди, как самата Цъси е убила собственния си син. Това не може да бъде нито доказано, нито оспорено. Но възможните белези на това страшно заболяване при Тунджъ са били на лице. Съществува легенда, че ако гореща кърпа бъде допряна до лицето на болен от едра шарка, а после до здрав човек, той моментално се заразява. Разбира се самият Тунджъ никога не се е бърсал сам, това са правили неговите придворни, които са били подчинени на Цъси. Колко прост и дяволски ефективен начин да убиеш някого! Когато Тунджъ умира, неговата съпруга е бременна. Цъси е бясна. Ако девойката роди, тя ще ича законното право да се възкачи на трона, това разбира се не устройва Цъси-тя иска да избере такъв наследник, който сляпо ще и се подчинява. Цъси заповядва на слугите да избият бъдещата майка, за да може тя да пометне. След 3 месеца нещастната се самоубива.Императрицата назначава за император племенника си, на когото дава името Гуансю-в превод „брилянтният наследник”. На този етап момченцето е на 4 години. Цъси избира императора сама, което е нарушение на древните закони. Разбира се има и много недоволни. Детето расте сред любовта и грижите на старата императрица. Тя силно се привързва към него и си отрежда ролята на баба. Цъси е много недоволна, че детето попада под влиянието на друга жена и когато старата императрица умира всички са убедени, че и това е дело на Цъси. Наследникът тогава е на 11г. и Цъси може да се наслаждава на абсолютната си власт.

Унищожавайки всички политически противници тя доукрепва влиянието си. През 1889г. Цъси е принудена да отстъпи властта. Младият император по това време е на 19г., но официалното изкачване на трона бива отложено до женитбата му. Цъси заема резиденция в покрайнините на Пекин. Дворецът и е великолепен-мраморно чудо сред зелени дървета, заобиколено с езера. Ето и достоверен пример за поведението на императрицата по това време. Ако съвсем случайно тя намери в своята градина паднало листенце, което според нея придава на градината запуснат вид, тя заповядва прислужникът-градинар да бъде бит или обезглавяван. По това време Цъси е на 65г. и спокойният и уединен живот не я устройва, затова тя се развлича по особено жесток начин. Цъси се надява да управлява Китай чрез императора, но между тях зейва дълбока пропаст. Той е добър, образован и прогресивен човек, който се стреми да изведе Китай от изолацията, за която толкова яростно бленува Цъси. Тя се ужасява от многото чужденци, които с позволението на племенника и живеят в империята.През 1874г. Япония пленява остров Лиучиу. Китай заплашва с война. Благодарение на преговори сблъсъкът е предотвратен. Но през 1894г., когато японците искат да пленят Корея, китайският император изпраща в бой военно-морския флот. За съжаление флотът е в окаяно състояние-парите заделени за неговото обновяване са изхарчени за благоустройството на Летния дворец. Когато императорът пита виновника на тази затея, той отговаря-„Дори и парите да бяха изхарчени по предназначение, ние пак щяхме да загубим, а така императрицата се сдоби с чудесен летен дворец.” Войната с Япония е кратка, но нещастна за Китай. Гуансю разбира, че без поддръжката на леля си той трудно ще управлява страната. Но също така разбира, че тя никога няма да се съгласи на реформите, които той желае. Императорът решава да заключи леля си и да се избави от нейната опека. За зла беда Цъси разбира това. Лицето и се превръща в хладна маска, само яростта в очите и издава истинските намерения на жестоката владетелница. Цъси заповядва на племенника си да се отрее от престола. Личните му слуги са обезглавени. Цъси наблюдава екзекуцията пиейки жасминов чай. Императорът влиза в затвор на един от отдалечените острови. Много от придворните са убедени, че и него ще сполети съдбата на Тунджъ и съпругата му, но Цъси запазва живота му. Възможно протестите на ред чуждестранни дипломати са причина за това. Шест от участниците в императорския заговор са обезглавени, след което Цъси се заема с разправа на чуждоземните мисионери.На 21 ноември 1899г. Цъси издава указ, който гласи:”Никога думата „мир” няма да прозвучи от устата на правителите на страната, нито за миг то няма да се посели в техните сърца. Нека да не се поддаваме на дипломатическите уловки. Нека всеки от нас да положи усилие да защити дома си и гроба си от мръсните ръце на чужденците!” Този указ става знаме в ръцете на много китайски консерватори, борещи се за съхраняване на националните традиции и обединени в тайно общество под името- „Юмрук в името на справедливостта и съгласието”. Когато през 1900г. избухва въстание държавата го подкрепя. Първа жертва става британски мисионер. Цъси изиграва добре картите си-тя прави вид, че е на страната на чужденците, като изпраща армията да потуши въстанието, но в същото време обявява солидна награда на генерала за главата на всеки чужденец. Съвсем скоро императрицата се отказва от двойнствената игра. По нейна заповед китайската войска застава на страната на въстаниците. Чужденците са в засада. Често дори не смогват да прибират труповете на убитите. В Пекин плъзват много болести. Когато министрите на външните работи на много страни се обръщат с молба към Цъси да се намеси тя отвръща:”Как са посмели да се съмняват в моята власт, да ги унищожим.” Чуждестранните държави изпращат свои воиски, за да спасят гражданите си, над които тегне смъртна опасност. На 14 август Цъси научава, че чуждестранните дяволи са тук. Императрицата е принудена да бяга. След изгнанието си от Пекин тя се отказва от обичайния си разкош. Храната и е оскъдна и тя загубва властта си. В страната цари безпорядък и насилие. Цъси се връща в Пекин след подписването на мирните споразумения. Това е време на крайно лицемерие на Цъси. В залеза на живота си тя става свидетелница на реформи, започнали в Китай под влияние на Запада. Императрицата е принудена да отдаде посмъртни почести на всички обезглавени от нея императорски министри. През лятото на 1907г. Цъси е повалена от инсулт и здравето и се влошава. Дори и не управлявайки Гуан Сю е уважаван от народа и има право да живее в двореца. Разбирайки, че Гуан Сю се радва на болестта и Цъси заявява:”Аз няма да позволя да умре след мен!”. Напълно вероятно е, че самата императрица има пръст в смъртта му. Императорът умира на 14 XI 1908г., при което силно очевидни са симптомите на отравяне. Императрицата надживява племенника си само 24 часа. Смята се, че това е и последното злодеяние, което успява да извърши Цъси на този свят. Причината за смъртта и по официолната версия е инсулт. Въпреки това е известно, че в края на живота си старицата се пристрастява към опиума, стараейки се да изгони с помощта на наркотическите вещества виденията за всичките кървави ужаси от своето минало. Въпреки това Цъси е била много умен човик, съхранил в сърцето си трохички сантиментална любов. Разказват, че тя носила мънички изумрудени обички и никога не ги махала. Този подарък и бил даден от Сянфен, когато тя за пръв път прекрачила прага на двореца. Обиците били четири, затова тя пробола по две дупчици на всяко ухо. Друга легенда гласи, че последните думи на Цъси били:”Никога не позволявайте на жена да управлява страна!” Дали това просто не е страх от съперничество в историята или закъсняла самокритика? След себе си Цъси оставя многомилионно състояние-свидетелство за грабителския характер на властта и. Императрицата-дракон оставя старата, горда династия на манджурите в окаяно състояние, изпускайки реалната възможност за своевременното откритие на Китай за нови идеи и обръщайки застиналата в своето развитие патриархална страна по пътя на прогреса и разцъфтяването.

Дворцови постройки от династия Цин

Императорският дворец в Шънян

Императорският дворец в Шънян се намира в североизточен Китай. По размерите си и сегашното си състояние той отстъпва само на този в Пекин. Но за разлика от световноизвестния Забранен град, императорският дворец в Шънян е бил предназначен за повелителя на манджурите. Със своята уникална история и дълбоки народностни черти, той привлича вниманието на много хора. Императорският дворец в Шънян се намира в центъра на Стария град на столицата на провинция Ляонин град Шънян. Той е бил първият дворец на династия Цин /1616-1911г./ и има по-разлина история от други подобни постройки. В началото на XVII в. номадското племе на манджурите в североизточен Китай основава династия Късна Дзин. Тя се оглавява от Нурхачи, който определя Шънян за столица на династията и започва да си строи дворец. След като неговият син Хуан Тайдзи наследява престола, той променя девиза на династията в „Цин” и довършва строителството на двореца. Първите два императора на Цин Хуан Тайдзи и Фулин живеят в този дворец. След това Цин завладява Централнокитайската равнина, събаря династия Мин и застава начело на цял Китай, като премества седалището на централизираната власт в Пекин, а владетелите на династията от тогава заживяват в Забранения град. Шънян остава като спомагателна столица на Цинското правителство, а императорският дворец там се нарича „Дворецът от втората столица”. Императорският дворец в Шънян заема площ от 60 000 кв.м., има общо 70 отделни постройки и над 300 помещения. Той се отличава от традиционното строителство в Китай по силно проявения номадски стил. Постройките са групирани в 3 –централна, източна и западна, като източната група е най-представителна от към стилово отношение. В нея основна постройка е Голямата правителствена зала, която служела за ежедневните дейности на императора по управлението на държавата и за провеждане на големи церемонии. От двете страни на тази зала има 10 по-малки зали, подобни на павилиони, които са разположени една срещу друга и така се разделят на северни и южни. Това са десетте павилиона на принцовете и те са служели за ежедневните дейности на важните министри. Ако погледнем от архитектурна гледна точка, Голямата зала също е павилион, но тя е с по-големи размери, по-богато украсена и затова се нарича зала. Конструкцията на Голямата зала и Десетте павилиона е заимствана от шатрите на номадските племена и така все едно имаме не единадесет павилиона, а единадесет шатри. Преминаването от подвижните шатри до неподвижните павилиони показва процеса на развитие на културата на номадските племена.В императорския дворец в Шънян са спазени много народностни обичаи на манджурите. Пред главната порта на двореца Цинин от централната група се извисява един седем метров дървен стълб. Той е закрепен върху пиедестал от бял нефрит, а на върха му има оловен съд. Това е божествената колона „Сулън”, пред която манджурците са се молели на Небето. Според традицията им, при молитвени церемонии, в оловния съд се слагал счукан ориз и накълцани свински вътрешности, с които се хранели враните като посланици на Небето. Този обичай идва от легенда, според която основателят на династия Цин-Нурхачи като малък бил преследван от хора, които искали да го убият. Той наистина нямал къде да се скрие и легнал в една канавка в тревата да чака отредената му от Небето участ. Изведнъж от небето се спуснало ято врани и накацали по тялото му, така че го закрили напълно. Така, Нурхачи се спасил от преследвачите си. По-късно, той станал император-основател на династия Дзин. За да изрази благодарността си към спасилите го врани, той заповядал на всички манджурци да сложат в дворовете си дървени стълбове с оловни съдове и да хранят враните с хубава храна. Това е причината в императорския дворец в Шънян да съществува колоната „Сулън”.

Покоите на императора са по-високи от тронната зала, което се обяснява с навика на номадските племена, които като отивали на лов в гората, винаги си избирали по-високо място за разполагане на лагера си. Но в началото на династия Цин, управителите и започнали да възприемат някои неща от културата на Централнокитайската равнина, което се отразило и в двореца в Шънян. Например структурата на Тронната зала заимства модела от династия Сун /960-1279г./, което е традиционен стил на народност Хан. Името на покоите на императора е почти съото като при Хан, които са заимствани от класическия сборник „Книга на песните”.

Основните постройки на императорския дворец в Шънян са започнати да се строят през 1625г. за период от общо 10 години. По-късно, тримата императора от Цин-Канси, Йоуджън и Циенлун продължават строежа и украсяването му в течение на 150 години. Така, императорският дворец в Шънян смесва архитектурните стилове на националностите Хан, Манджури, Монголци, Хуей и Тибетци. Може да се твърди, че императорският дворец в Шънян е шедьовър на китайската култура и важен белег на единението на китайската нация.

Историята на Летния дворец

Градините на рая – така са наричали летния дворец на китайските императори, разположен недалеч от столицата на Поднебесната. В средата на XIX-ти век той става убежище на Цъси – вдовицата на владетеля, наричана от поданиците й „жената-дракон“. Глад и война покосяват народа, но тя тъне в разкош и охолство. Години преди това през 1860 г. нейният приказен свят рухва. Китайският императорски летен дворец е в пламъци. Френски и английски войски щурмуват столицата на Китай – Пекин. В покрайнините на града част от колониалната армия не воюва с китайците, а опустошава перлата на династията. Френски войници разграбват статуи от нефрит, бродерии и коприна, перли с размера на сливи. След време „на помощ“ им идват и британците и подпалват 200 зали от тиково дърво, мрамор и злато. „Трудно можете да си представите красотата и великолепието на местата, които опожарихме – пише войник, участвал в „подвизите“ на англо-френския експедиционен корпус в Китай. Сърцето ни се късаше, когато ги опожарявахме.“На 20 км от пожарищата е разбито друго сърце. В кралската резиденция в Пекин, известна още като Забранения град, скърби Цъси – 26-годишната наложница (любовница) на императора, майката на неговия единствен син. За нея Летният дворец олицетворява света и е единствената награда за самотния й живот на наложница в императорския двор. Но сега европейците са разрушили райската й градина – нейният извор на радост. Съдбата и донася още едно разочарование – умира императорът. Легендата говори, че той се е починал от срам, не можейки да гледа как изгаря граденото с векове от неговите прадеди.

Невръстният син на жената-дракон наследява трона, но според законите до пълнолетието му трябва да управлява неговата майка. Веднъж получила властта, Цъси никога не се отказва от нея. Тя се издига от дворцова робиня до императрица на многомилионната държава и възражда от пепелта любимия си дворец.На 19-години синът й, вече станал император, умира. Самотната императрица определя невръстния си племенник за негов наследник, но управлява вместо него. Принцовете-съперници се опитват да я отстранят и да поставят на китайския трон мъж. Побеждавайки заговорниците и традицията, Цъси завзема короната. За първи път в хилядолетната си история Поднебесната империя се управлява от жена. Императрицата просто краде това, което не успява да получи с хитрост. През 1884 г. тя присвоява от хазната съкровище на стойност 50 млн. долара, отделено за построяване на нова флота. Владетелката има други намерения за парите – да възкреси рая от своята младост.От ХІІ в. китайските императори са се стремили да създадат в летния си дворец съвършено място за възраждане на духа – градината на бистрите вълни Летният дворец е построен с каторжния труд на 150 хил. китайски селяни. С пот на челото те изкопават езеро с дължина 9 км и оформят ландшафта, докъдето поглед стига. След това изпълват мястото с копия на свещени храмове. Селяните насипват с пръст планина с височина 60 м. и на върха й построяват пищни зали от тиково дърво, бронз и злато. Оттук древните императори гледали в низините към сътворения по тяхна воля модел на империята им, събран на територия от само 20 кв. км. В сърцето на новия летен дворец Цъси построява най-големия открит театър в Китай. Два пъти седмично актьори и музиканти оживяват триетажната сцена с народни танци, истории за митични битки между доброто и злото.Нито една от драмите, поставени в театъра на летния дворец, не може да се сравни с историята на самата Цъси, която поема ролята на върховна богиня в качеството си на китайската императрица-дракон. Тя превръща управлението на Китай в игра на измислици и се отдава на най-екстравагантния начин на живот, който светът някога е виждал.През 1888 г. господарката на Поднебесната империя се установява в летния дворец завинаги. Целият комплекс включва 3 хил. помещения. Възраждането му връща Цъси в младостта. Макар и над 50-годишна, тя тича из хълма в центъра му, надсмивайки се на свитата си, която с мъка я следва. Императрицата не жали средства за изрисувани коридори и дворове от рядко дърво. В крайна сметка прахосва една седма от бюджета на Китай за един свят – мечта, съграден единствено за нея. Най-скъпото съоръжение в двореца е кулата за аромати в чест на Буда. В името на благоденствието в нея се разнасят по 15 аромати на ден. Само за златния й покрив са изхарчени над 1 млн. долара. Оттегляйки се в това пищно обиталище, императрицата се доближава до будизма, но мотивите й са политически, а не религиозни. Традиционните вярвания на дедите й не допускат жени до управлението. Будизмът отговаря на амбициите й. Цъси отдава малко значение на религиозния принцип за умереност.

Единствено могъщите имат достъп до позлатения свят на императрицата-вдовица. Но дори и те трябва да разчитат на късмета си. При уточняване датите на визитите китайската владетелка прави нумерологични проверки. След това представлението може да започне. Зад стените на летния дворец няма прости срещи. Всеки повод се превръща във велика опера. Молещите за аудиенция първо трябва да минат покрай голяма статуя на чудовище, за което се смята че ги проверява и поглъща нелоялните. На специални постаменти с формата на дракон горят благовония, които изпълват залата с ухание на сандалово дърво. Преди да поздравят императора, посетителите трябва да паднат на колене и да ударят глава в пода в ритуал, наречен поклон до земята. Ролята на император играе племенникът на Цъси. Според някои гласът на момчето напомнял бръмчене на комар. От детството си той юридически няма власт, но след навършване на 18 години традицията повелява да поеме сам управлението на Китай от трона в залата, оцветен в императорско жълто. Седнал на драконовия трон, крехкият император е заобиколен от стотици фигури на дракони, традиционен символ на върховната власт в Поднебесната империя. Всичко това е само реквизит. Всъщност лелята Цъси дърпа конците и управлява зад кулисите, като съветва, коригира и дори говори от името на момчето. Обсебена от властта и опиянена от лукса, в който живее, императрицата не управлява добре страната. Стотици хиляди селяни в провинцията умират от глад. Из Пекин се носи слух как по селата хората дават децата на съседите си, за да не ги гледат как умират от глад. Лошите новини рядко нарушават уединението
на владетелката, а когато това става тя не им отдава особено внимание. Цъси заета с прикриване на дворцовите разходи, които достигат сумата от 20 млн. долара годишно.

Парите за една от нейните пищни трапези са достатъчни да изхранят 50 селяни в продължение на цял месец. Императрицата държи на обяд и вечеря да се сервират по 128 отделни блюда. От тях тя яде само любимите си ястия – патешки крачета, супа от перки на акула, морски охлюви. Прислугата запазва недокоснати ястия, докато из тях плъзнат червеи. Слугите на Цъси са хиляди. Разказват, че заповядала да бият до смърт с камшици бръснар, който отразял два косъма от косата й. В градината на култивираната хармония слугите й плуват под водата и закачват риби на въдицата й. Често вместо риби те окачват бижута. В края на деня камериерките къпят владетелката и я слагат да спи в традиционно легло, иззидано от тухли и ароматизирано с розови листа. Една от прислужниците спи в стаята, а отвън пазят шестима евнуси. Всяка сутрин я будят, за да пробва нови дрехи. Гардеробът й включва 20 хил. тоалета. През 1899 г. Цъси нарежда се построи паметник във формата на монументален мраморен кораб в знак на благодарност към спонсорите, помогнали й да събере пари за построяване на флота. Година по-късно, възползвайки се от ксенофобските настроения в страната, владетелката заповядва чужденците да бъдат избити. Убити са хиляди европейци и техните китайски съюзници. В Пекин в продължение на 55 дни чуждестранните посолства са обсадени. На 14 август американски, френски, английски и японски войски щурмуват китайската столица. Летният дворец отново е опустошен. Огънят го поглъща още веднъж.Три години след това палатът е отново обект на възхищение. За празненствата по случай 70-ия си рожден ден Цъси за втори път възстановява двореца. Залата,използвана всяка година единствено в този ден прелива от подаръци. Най-луксозният е първото електрическо осветление в Китай.


Автор: Стефания Цонева


Изобретенията по времето на династия Сун


.