Епохата на Дън Сяопин

След смъртта на Мао, Дън Сяопин го наследява и организира кампании за реабилитирането на жертвите от Културната революция. Той управлява страната до 1987 г., когато се оттегля от ЦК на ККП, но влиянието му на политическата сцена е повече от видно почти до смъртта му през февруари 1997 г.

Макар и да не е привърженик на демокрацията, Дън осъществява някои политически реформи, организира създаването на комисии по чуждестранните, икономическите и етническо-малцинствените въпроси. Главната му цел е ключово преобразуване на икономиката, отказ от колективизацията и възприемане на пазарна икономика.

През десетгодишния период след 1979 г. брутния нац. продукт на Китай нараства с 9,2% на година. Преминава се към производство на потребителски стоки, повишава се вноса на чуждестранни технологии и увеличаване на външната търговия. След приспособяване към новата обстановка, в Китай започва икономически бум и между 1981 и 1986 г. промишленото производство почти се удвоява.

В края на 1878 г. е изоставена и политиката на самодостатъчност на националната икономика. Китай започва да взема заеми и допуска чуждестранни компании да инвестират в икономиката му, присъединява се към Международния валутен фонд и Световната банка. Прякото чуждестранно инвестиране бързо нараства, като по-голямата част от него е от страна на фирми от Хонконг. То носи със себе си не само чужда валута, но също и нови технологии, както и нови мениджърски практики.

Дън Сяопин пръв издига теорията за „социализъм с китайски черти”, който се характеризира с: извършване на модернизация с приоритетно изграждане на икономиката; прилагане на система за обезпечаване на договорена квота земеделска продукция от домакинствата в селата; изграждане на различни видове икономически системи на отговорност, разчупващи практиката на „ядене от общата паница” (т.е. получаване на еднакво възнаграждение, независимо от положения труд) в градовете; изграждане на социалистическа пазарна икономика, базирана на обществената собственост. В същото време политическата система също бива реформирана, например чрез разделяне на партията и правителството, предаване на властта надолу, опростяване на администрацията, разгръщане на демокрацията и др. мерки.

В резултат от комбинацията на реформи с политика на отваряне се създават специалните икономически зони. През юли 1979 г. Държавният съвет на КНР изгражда като експеримент първата група от специални икономически зони в провинциите Гуандун и Фудзиен. През 1980 г., официално са учредени още четири специални икономически зони – Шънджън, Джухай, Шантоу и Сямън. Последователно са отворени над десет крайбрежни града, а в делтите на р. Яндзъ и на Перлената река, в югоизточна провинция Фудзиен и районите около Бохайско море са създадени отворени икономически зони. Остров Хайнан е превърнат едновременно в провинция и в специална икономическа зона. През януари 1984 г., Дън Сяопин и неговата делегация провеждат инспекция на специалните икономически зони Шънджън и Джухай. През 1992 г. Дън Сяопин прави обиколка на Учан, Шънджън, Джухай и др. райони, след която изнася важната си реч, в която призовава към по-голяма смелост в реформите и отварянето, насърчава предприемачеството и определя икономическото развитие като ключ към прогреса.

През 1979 г. се въвежда и схемата „едно дете в семейството”. Проведеното през 1953 г. статистическо изследване на населението показва, че то нараства твърде бързо, и съответно започва кампания за установяване на контрол върху раждаемостта, но тази политика е изоставена по време на Големия скок. По-късно отново е възобновена, но по време на Културната революция е отречена като анти-марксистка ерес. През 70-те години на ХХ в., правителството налага икономически санкции на семействата с повече от три деца, но въпреки това населението продължава устремно да се увеличава, което налага въвеждането на мярката „едно дете в семейството”. Двойките, които приемат да подпишат удостоверението, че ще имат едно дете, получават щедър пакет от държавни помощи, докато двойките, създали второ дете, губят процент от доходите си или им се отнемат частния парцел земя или парцелът земя, за който отговарят. Правят се известни изключения, например за деца с вродени увреждания и за етническите малцинства.

Тази политика, обаче, не съответства на дълбоко вродената у китаеца вяра, че семейството се нуждае от син, който да продължи линията на предците, както и да подпомага родителите си. Въвеждането на тази политика води до широко разпространяване на абортите, на стерилизациите и до убиване на новородените от женски пол. През 1984 г. правителството заключава, че политиката е прекалено принудителна и въвежда едно по-широко множество от изключения. От тогава нататък тя е окончателно утвърдена и последователно прилагана в градовете, но в селата все още се сблъсква с трудности.

През 1980 г. се приема нов закон за брака, в който законовите права на жените са преутвърдени, а най-ранната възраст, на която младежът може да сключи брак е повишена – от 20 на 22 години, а при девойките от 18 на 20 години.

Новата конституция, приета през 1982 г. преутвърждава положението, че КНР е многонационална държава, с което се признава фактът, че 8% от населението спада към едно или друго от 55-те етнически малцинства. Етническите малцинства обитават в преобладаващата си част стратегически важните погранични райони. Териториите, в които те са най-многобройни получават статут на автономни райони, даващ им известна икономическа и политическа свобода. Въпреки че са окуражавани да съхранят елементите на традиционната си култура, постоянното преселване на хански китайци в автономните райони принуждават местните малцинства да се адаптират към доминантното присъствие на преселниците. Процесът на асимилация, характерен за изковаваните в хода на историята връзки между китайците и съседните им народи, продължава, и това поражда негодувание. През 1990 г. в Синдзян избухва протестно движение, а най-забележимата по това време етническа опозиция в Китай е тази на тибетците, ползващи се със симпатиите на западните държави.

Тибет попада под политическия контрол на Китай през 1720 г., когато императорските войски на манджурското правителство нахлуват в Лхаса. До 1911 г. те играят ролята, която преди това монголците са изпълнявали векове наред – да осигуряват военна сила за потушаване на безредиците в района или за защита на Далай Лама, без обаче да се месят във вътрешната политика. (Този двусмислен статут на Тибет по-късно бива използван от комунистите като оправдание за окупацията на Тибет.) През 1911 г. Външна Монголия и Тибет се възползват от възможността да се откъснат от Китай. През 1913 г. Великобритания, Китай и Тибет свикват съвещание, целта на което е да определи границите и статута на Тибет като независима държава. Китай отказва да потвърди независимостта и напрежението нараства, като кулминацията е битка между английските и китайските войски в Източен Тибет през 1918 г.

През октомври 1950 г. комунистическите войски превземат Чамдо и през май на следващата година тибетското правителство се съгласява с условията на китайците и отстъпва своята независимост. Те подписват споразумение, според което на Далай Лама се поверява вътрешната политика на страната, а всички международни или военни въпроси се решават от Централното китайско правителство.

Когато през 1956 г. се учредява комитет, който да изготви конституция за Тибет като автономен китайски регион, в Съчуан избухват бунтове на етнически тибетци. През 1959 г. (с помощта на ЦРУ), в Лхаса избухва нов бунт, който продължава до 1971 г. През този период Далай Лама емигрира в Индия, оставяйки управлението на Панчен лама, а десетки хиляди тибетци бягат в съседните Непал, Бутан и Индия. Тибет официално е признат за автономен район през 1965 г., като се планира превръщането му в социалистически регион. По време на Културната революция много тибетски будистки манастири са разрушени, в някои случаи от тибетски членове на Червените пазители.

През 1978 г. китайското правителство обявява въвеждането на реформи, които предизвикват нова вълна от протести. Демонстрации и терористични актове бележат и годините 1993 и 1995 (когато е изборът на нов Панчен Лама), а проведените през 1998 г. протести, настояващи за даване на независимост на Тибет, са жестоко потушени.

По времето, когато Дън Сяопин ръководи страната, отношенията между КНР и Китайска Република Тайван се променят от военна и политическа конфронтация в конфронтация и икономическо сътрудничество. След поражението, което Гуоминданът претърпява на континента, в Тайван, под президентството на Чан Кайшъ, се налага диктаторският режим на управляващата партия. До 1987 г. политическата опозиция бива преследвана, а множество интелектуалци и видни общественици са избити заради „про-комунистическите” или „анти-националистките” си възгледи, забранени са всички останали политически фракции. През този период правителството и партията биват отъждествявани, както и обществената и партийната собственост. През 60-те и 70-те години еднопартийното правителство на Тайван насърчава индустриализацията и въвежда нови технологии, което води до бързо развитие на икономиката, познато като Тайванското чудо. През 70-те години Тайван е най-бързо развиващата се държава в Азия след Япония, Хонг Конг, Южна Корея и Сингапур (т.н. „четири азиатски тигъра”).

До края на 70-те години западния свят гледа на Тайван като на недемократична държава, поради факта, че се придържа към военно управление, репресира политическата опозиция и контролира медиите. В края на 70-те години започват бавни реформи, които биват продължени от сина на Чан Кайшъ – 蒋经国 – Чан Цингуо.

Дън Сяопин изиграва ключова роля и в определяне бъдещето на Хонконг. С подписването на Нанкинския договор през 1842 г., островът е отстъпен на Великобритания за вечно ползване. След 1949 г. възникват очаквания, че КНР ще поиска незабавното връщане на ХК., но Мао Дзъдун не поставя въпроса сред приоритетите си.

След Големия скок големият приток на бежанци принуждава ХК да ограничи емиграцията. През 1976 г. Червените пазители предизвикват големи безредици на острова.

През септември 1982 г., при срещата си с тогавашния министър-председател на Великобритания – Маргарет Тачър, Дън Сяопин предлага Хонгконския въпрос да бъде решен с метода „една държава – две системи”, т.е. в рамките на една държава да бъдат прилагани две системи на управление. Според този принцип Хонгконг ще се управлява от „хонгконгския народ”, ползвайки се „с голяма степен на автономност”, а капиталистическата система и стилът на живот ще останат непроменени още 50 години. След многократни консултации, на 19 декември 1984 г. Китай и Великобритания подписват съвместна декларация, съгласно която ХК е върнат на Китай през 1997 г. и се превръща в Специален административен район.

Демократичното движение в Китай в края на 70-те години

Новото демократично движение възниква непосредствено след Културната революция, като първоначално неговата основна движеща сила са не интелектуалците, а най-вече работниците и техниците от държавния икономически сектор, към които по-късно се присъединяват бивши членове на Червените пазители, завърнали се в градовете. Техните виждания се изразяват в лозунги като „демокрацията – петата модернизация”, в издигането на идеите, че свободното предприемачество е единствената икономическа система, съвместима с демократичния ред и че проблемите на Китай се дължат на недостатъци в бюрократичната му уредба.

Демократичното движение възниква скоро след като Дън Сяопин е възстановен на заеманите от него длъжности. Първоначално той гледа на активистите като на полезни съюзници в борбата му срещу оцелелите маоисти и подкрепя движението им. Ала приоритет за него е икономическата модернизация на страната и през февруари 1979 г. той дефинира политическата си позиция във формата на „четири основни принципа” (四项基本原则): Китай трябва да се придържа към социалистическия път на развитие, да подкрепя диктатурата на пролетариата, да приема ръководната роля на ККП, както и авторитета на марксизма-ленинизма и на Мао Дзъдун. Същевременно, „четирите големи свободи” (“四大自由”), провъзгласени от Мао Дзъдун: свобода в неофициалните разговори, свобода в изказванията по медиите, свобода да се провеждат дебати и свобода да се пишат и лепят плакати по стените – са изключени от конституцията от 1978 г. Срещу това решение се надига протест, но протестиращите са хвърлени в затвора и осъдени .

В началото на 80-те години на ХХ в. последиците от нарастващото контактуване на Китай с външния свят предизвикват тревога у някои по-консервативни партийни водачи. През 1983 г. се организира Кампания срещу „духовното омърсяване” (The Anti-Spiritual Pollution Campaign (清除精神污染), под което се има предвид западният тип прически, музика, вулгарност в артистичните изяви, склонност към индивидуализъм, анти-социалистически изказвания и други примери за капиталистическо декадентство. Ръководството на ККП, обаче, не заема единна позиция в това направление, и известен брой партийни лидери и китайски интелектуалци все пак изказват положителни думи за запада или критикуват марксизма.

През декември 1986г. в Хъфей (合肥) възниква студентско движение като протест срещу фалшифицирането на изборните резултати за представители в народните конгреси. Това движение е „първата продължителна поредица от студентски демонстрации в Народната република, нито пряко спонсорирана, нито пряко окуражавана от партийните кадри от висшия ешалон”, по мнението на западните историци. Движението бързо се разпространява и обхваща Пекин и Шанхай, като към студентите се присъединяват и други социални групи и издигат демократични лозунги. През април 1989 г. пекинските студенти организират нови демонстрации в памет на бившия партиен секретар Ху Яобан 胡耀邦, (който умира от сърдечен удар), за когото всенародно се счита че е бил поддръжник на демокрацията. Демонстрантите използват случая да изразят протеста си срещу корупцията и непотизма на управниците, както и на въвеждането на нови ограничения при постъпването на държавна работа. Протестите продължават няколко седмици и на седемдесетата годишнина от Четвъртомайското движение от 1919 г. (дата, завинаги останала свързана с демократичните свободи), в Пекин и други големи градове се организират масови неофициални паради. Китайските водачи са изумени от мащаба на парадите и между генералния секретар на ККП Джао Дзъян 赵紫阳 и министър-председателят Ли Пън 李鹏 възникват несъгласия по въпроса как е най-добре да се процедира.

Напрежението нараства, когато демонстриращите студенти си създават постоянен протестен лагер на площад Тиенанмън и обявяват, че започват гладна стачка, като целта е да принудят правителството да направи политически реформи. Ситуацията се усложнява още повече от пристигането на 15 май на ръководителя на СССР Михаил Горбачов на официална визита. Ли Пън възприема една твърда линия и обявява извънредно положение, забранява демонстрациите и упълномощава Народоосвободителната армия да предприеме необходимите мерки. Държавният секретар Дън Сяопин свиква партийните водачи на обсъждане на кризата, като президентът Ян Шанкун 杨尚昆 заявява, че ако ККП отстъпи, ще падне от власт и в страната ще се установи капитализъм. Протестиращите студенти не отстъпват от каузата си и на 29 май издигат на площада статуя на богинята на Демокрацията. Първите армейски подразделения пристигат в Пекин, но очевидно не желаят да използват сила срещу демонстрантите. Ала през нощта на 3-ти срещу 4-ти юни на Тиенанмън нахлуват войници и откриват огън. По-късно е изчислено, че жертвите са между 400 и 800 човека, повечето от които – студенти.


СЛЕДВАЩА ТЕМА 11 >> Китай след смъртта на Дън Сяопин


ПРЕДИШНА ТЕМА 9 >> Културната революция и периода на Дън Сяопин


.