Фонология на класическия китайски език (фонетика и фонология)

Реконструкция на фонетиката на класическия китайски език

Съвременните китайски диалекти са съхранили в себе си голямо количество информация относно историята на развитието на китайския език и неговата фонетична система през различните периоди. Някои съвременни езиковеди използват тяхната съпоставка в опит да открият характеристиките и звученето на старокитайския език, особено в райони, където липсват писмени паметници. Но китайската историческа фонология се базира именно на тези писмени паметници, съдържащи множество индиректни свидетелства за фонетиката на стария език. Най-съществените от тях са три:

а/ Идеофонограмните йероглифи (йероглифи, състоящи се от ключ и фонетик): по-голяма част от този тип йероглифи са били създадени през периода на средно-китайския език/中古汉语 (ІІІ-ХІІІ в., от д. 晋до д.宋), като йероглифите, съдържащи един и същи фонетик са били обединявани в серии с еднакво четене. Въпреки че в следващите векове звученето на част от тях е претърпяло изменения, присъствието им в дадена серия е било индикация за тяхното оригинално произношение;

б/ Римите в поезията: може да се каже, че историята на реконструкцията на китайския език започва с рецитирането на 诗经 – първата и най-тачена колекция от китайска поезия. В нея са събрани 305 песни в стихотворна форма от първите пет века на д. 周 /ХІ-ІІІ в. пр. н. е./. Поколения от китайски литератори с объркване откривали, че много от строфите в Шъдзин не се римуват гладко, тъй като не съзнавали, че звуците на първоначалния китайски език отдавна са се изменили. Учени като Джу Си /1130-1200 г., д. 宋 Х-ХІІІ в. / предположили, че древните автори са цитирали поемите по свой собствен начин, като са изменяли за кратко произношението на даден йероглиф, само за да го напаснат в римната схема. Този начин на рецитиране те нарекли 叶音 /хармонизиране на звуците/.

Jiao Hong и Chen Di от д. 明 /ХІV-VІІ в./ били първите, които открили, че строфите на поемите не се римуват добре поради фонетични изменения. Реконструкцията на старокитайския език започнала, когато Gu Yanwu 顧炎武от д. 清 /1644-1911/ разделил звуците на класическия китайски език в десет римни групи (韵部 yunbu). По-късни учени доусъвършенствали това разделение, което се извършвало трудно поради факта че реконструкцията на фонетиката се извършвала на базата на индиректни доказателства, най-вече на 诗经и останалите римувани пред-цински текстове. Шведският синолог Бернард Карлгрен (1889-1978), който полага основите на историческото езикознание, пръв реконструира фонетиката на старо-китайския и средно- китайския език с латинска азбука, като неговата система бива впоследствие доусъвършенствана;

в/ Транскрипциите: звученето на китайските йероглифи от най-древни времена е използвано за предаване на чужди лични имена или понятия, напр. будистки термини. В случаите, когато оригиналната чужда дума може да бъде възстановена, тя се превръща в ключ към четенето на съответните йероглифи в дадената епоха. В същото време са открити и китайски текстове, транскрибирани с тибетска, уйгурска или в по-късни времена – латинска азбука, които също се превръщат в опорни точки за възстановяване на древната фонология.

Много близки до транскрипциите са и множеството китайски заемки в японския, корейския и виетнамския, известни още като сино-ксенски езици, т.е. езици, които в даден стадий от своето развитие са възприели китайските йероглифи /синографеми/ и това е дало голямо отражение и върху тяхната лексика. По време на д. 唐 културното влияние на Китай върху Япония, Корея и Виетнам е било изключително силно и китайският език е бил използван като литературен език в тези три региона. Впоследствие техните езици са заимствали голяма част от неговата лексика, като китайските произношения били адаптирани към местните фонологични системи. За целите на историческата фонология се използват именно най-ранните съществуващи записани произношения на съответните йероглифи в тези езици /а не съвременното им звучене/, които се явяват транскрипции на китайски думи с чужда азбука.

Освен горепосочените индиректни свидетелства за фонологичната система на старо-китайския език, съществува и голямо количество традиционна литература, водеща своето начало още от д. 汉 /206 г. пр. н. е. – 220 г. н. е./, която изследва чисто езиковедски въпроси. Тя може да бъде разделена на следните четири типа:

(1) Коментари към класически китайски произведения: много творби са посветени на обяснението и правилното четене на трудни думи в класически текстове. Коментарите /тълкуванията/ могат да бъдат под формата на издания с обяснителни бележки на конкретни произведения или като отделни творби, предназначени за едновременно четене с даден класически текст. Важно произведение от втория тип е 《经典译文》 – „Тълкувания на свещените писания”(583 г.)от 陆德明.

(2) Етимологични разработки: множество трудове изследват произношението, семантиката и произхода на отделни думи, без да са обвързани с конкретни класически произведения. Към тази група спадат речници като 《尔雅》 er3ya3 (вероятно от Западен Хан 206 г. пр. н. е. – 23 г. н. е.), 《说文解字》от 许慎 Xu3Shen4 (завършен през 100 г. н. е., и оттогава наричан просто 说文), 《释名》от 刘熙 Liu2Xi1 (ІІ в. н. е.), 《玉篇》от 顾野王(548 г.) и дори някои изследвания на диалекти като 《方言》на 扬雄 Yang2Xiong2 (53 г. пр. н. е. – 18 г. н. е.)

(3) Римни книги (韵书): представляват речници, в които думите, които се римуват са подредени в серии. Известно е, че още в периода на царствата 魏 и 晋 /220-420 г./ са съществували такива речници, но най-важната част от традицията на тяхното създаване започва през д. 隋/581-618/ с написването на 《切韵》(601 г.) с автор 陆法言. Макар че в началото този вид речници най-вероятно са били замислени като помощно средство при писане на поезия, впоследствие те иззели голяма част от характеристиките на обикновените речници, тъй като предоставяли информация за значението, произношението и изписването на китайската книжовна лексика в съответната епоха. Може да се каже, че това е бил един логичен начин да се реши проблема със съставянето на речник на един безазбучен език.

В римните речници произношението на даден йероглиф е било предавано с помощта на два други йероглифа, първият от които е имал инициал еднакъв с инициала на транскрибирания йероглиф, а вторият – финал, еднакъв с финала на транскрибирания йероглиф. Този метод е известен като 反切. Напр. четенето на 东 по този метод се е предавало като: 德红切. Обикновено за илюстриране на произношението са били използвани широко използвани йероглифи, за да могат читателите да съставят четенето на някоя непозната дума с помощта на думи, които са им добре известни.

Методът fanqie се счита за създаден през ІІ в. н. е., според някои мнения под влияние на индийската фонология. Преди да бъде въведен, единственият начин да бъде предадено четенето на даден йероглиф бил чрез посочването на негов омофон. Когато такъв липсвал, или омофонът е бил рядко срещан йероглиф, са се търсели близки по звучене йероглифи /близки омофони/. Този метод, известен като 直音 е бил широко използван в коментарите на класическите произведения от епохата на д. Хан, но методът fanqie е дал огромен тласък по отношение на прецизирането на произношението на йероглифите.

Впоследствие 《切韵》на 陆法言 претърпява множество редакции, особено по времето на династиите Тан и Сун. По-известните от тях са 《广韵》и 《集韵》/по-късна редакция на 《光韵》/. 《广韵》е съставена по императорска заповед по време на д. 宋/960-1279/ от група автори. Счита се, че в тази творба са запазени почти без промяна фонологичните категории от оригиналната《切韵》, въпреки четирите века, които ги разделят, и тъй като първоначалните римни книги са били напълно изгубени, първите съвременни изследвания на фонологията в 《切韵》са се базирали изцяло на 《广韵》. През 1900 г., обаче, части от най-старите версии на《切韵》са открити в пещерите 敦煌и в Турфанската падина, а други се появяват и в Пекин. По-голямата част от тях са ръкописи, макар че има и някои печатни издания /фрагменти се пазят в Британския музей/. През 1947 г. почти пълен ръкопис с редактирана версия на 《切韵》е открита в Императорския музей в Забранения град(故宫博物馆).

(4) Римни таблици (韵图): фонологични таблици, в които йероглифите са подредени според техните инициали, финали, тонове и др. характеристики. Освен това към тях има и набор от традиционна терминология, описваща особеностите на сричките: серия от 36 имена на инициалните съгласни, термини, описващи вида на гласните, термини за наличието на медиал пред основната гласна и др. Традицията на римните таблици се нарича в китайския език 等韵学. Най-ранните римни таблици, които имат и най-голям принос за изучаването на средно-китайския език са《韵镜》, публикувана от 张麟之 Zhāng Línzhī с предговори от 1161 и 1203 г. Римната таблица《七音略》е включена от Сунския учен 郑樵ZhèngQiáo (1108-1166) в неговата енциклопедия 《通志》. Въпреки това е установено, че и двете творби отразяват един и същи фонологичен прототип, съществуващ най-вероятно още по времето на д. Тан.


СЛЕДВАЩ: УРОК #12 >> Методи за предаване произношението на йероглифа: 反切 и直音.


.