Гао Синдзиен - 高行健 (литература)

През 2000 г. Гао Синдзиен – 高行健 става Нобелов лауреат. От 1989г. живее във Франция, отказва се от компартията и от китайското си гражданство. Родом от Дзянси – силно влияние от семейната среда. Майка му е актриса в трупата на съюза на християнските младежи – въведен е в света на запада. От малък се влюбва в театъра. Започва да рисува – колебае се дали да учи френски език или изящно изкуство. Записва френска филология.

1980 г. драматург в Народен театър. 83г. на сцена е поставена „车站”, но скоро е свалена, проблеми с цензурата. (на спирка 7 души чакат автобус да ги заведе до града – нямат имена, празни диалози; чакат 10 години – сериозна критика, безсмислието на живота).

82 г. първата му драма „绝对信号” „Алармен сигнал” – няма делене на актове и действия; без декор, обикновени дрехи, вътрешни монолози, представени чрез светлини, музика, гласове зад сцена. Тема за безработицата и бедността – главният герой е безработен, няма пари да се ожени, решава да обере влак.
4 едноактови пиеси на две сцени, на които едновременно се играе, асоциативен театър.
„野人” тема за екология; в отдалечения местност са се съхранили диви племена; древни митове, нахлуването на съвременната цивилизация. „彼岸” “Другият бряг” последна драма

В литературата започва като прозаик. Първа повест 79 г. „寒夜的星辰” звездите са мъжделеещите се надежди по време на Културната революция. „有只鸽子叫红唇” ценен гълъб, който се изгубва, разказва се от различни гледни точки (вкл. на гълъба).

Известност получава с „Първоначални опити върху техниките на съвременната проза” – представя модерни европейски течения на 20 век, повик към промяна, да се скъса с изказа в линейно време.

Получава Нобелова награда най-вече за двата си романа „灵山” (всичко е запазило първоначалната си форма, героят открива истини за себе си и за Китай), “一个人的圣经” – сбогуване с Китай, спомени.


Единственият нобелов лауреат, който пише на китайски: Гао Синдзиен – 高行建. С френско гражданство. Роден на 1 април 1940 г, в Пекин, в семейство на интелектуалци. Майка му е актриса и му оказва голямо влияние. Тя работи в европейски театър, западен. Той още от малък израства в особена атмосфера на културна среда, повече европейска отколкото китайска. В дома му е имало богата библиотека на западни автори, баща му е владеел английски език и съответно го е запознавал с основни неща от западната култура. В тази среда Гао проявява двете си дарби – изобразително изкуство и писано слово/литература. Тъй като Гао започва да учи в лицей по западен образец със сериозно религиозно католическо обучение, който го потапя в духовната атмосфера на Европа и му открива вратите на европейското изкуство, по-специално художественото изкуство. За самия него това са години на откровение, на съноподобно съществуване. Тук се изправя пред дилема – дали да продължи изобразително изкуство или френска филология. В един момент решава и се записва във факултета по чужди езици в пекинския университет със специалност френски език. 70-те години завършва. По време на културната революция неговите родители са подложени на активни мерки, и изселване, затова и образованието му закъснява. Когато завършва, понеже добре познава френската култура, литература и език, е назначен за редактор в едно от столичните издания. Тогава някъде, решава твърдо да се занимава с литература.

1979-та издава една повест, наречена 有只鸽子叫红唇。- гълъбът, наречен алената човка. Тази повест не го прави известен, но все пак, от дистанцията на времето, демонстрира, че в Китай се е появил един по-различен прозаик. Кое е различно? Историята, която е съвсем семпла, е разказана от различни гледни точки. Тя е за изгубването на един ценен гълъб. Той е собственост на един голям колекционер и специалист по гълъбите и това му е най-ценният гълъб. Той имал невероятни качества, много породист и имал алена човка. Този гълъб се изгубва, собственикът го търси, минава през перипетии и накрая едни деца го намират и му го връщат. Повестта е разказана от 3 гледани точки – на гълъбаря, децата и гълъба. Повестта не прави впечатление, но е много различна от мейнстрийма на времето. Трите гледни точки говорят за добре обмислен принцип в прозата. Доброто обмисляне, се появява и в следващата малка книжка, която го прави известен, защото е първата, която описва литературните течения в Европа. Тя е теоретична книжка, наречена 现代小说技巧初探. Тя излиза през 1981-ва.

През 1980г. е приет за драматург в Пекинския народен театър. Ето, че неговите дарби са дори още повече. А книжката представлява представяне на европейските модернистични похвати на изображение в прозата. Най-просто казано, целият патос в книгата подчертава, че авторите в социалистически Китай трябва да се възползват от разказваческите техники така, както са се развили в Европа в края на 19-ти и началото на 20-ти век. Само така може да се открие най-адекватна форма за общуване с читателите. Тази книга е първото съчинение, в което са представени достатъчно подробно и исторически обосновано творческите движения в Европа в края на 19 и началото на 20-ти век. Двояко я приемат, приветстван е от списанието „Днес” – „今天”, а е обвиняван от други, че прекалено сляпо следва европейската линия и губи автентично китайското. Междувременно, все повече той се насочва към театъра. През 1982-ра поставя на сцена първата си драма 绝对信号 – Сигнал за тревога. Тази драма разчупва много табута – на вечния оптимизъм и вярата в светлото бъдеще, които шестват дотогава в театъра. Драмата е по-скоро тревожна.

Другото разчупено табу е необичайната употреба на светлинни ефекти и на поп музика, гласове зад кулисите. Така се постига до един ефект на несъзнателния монолог. Така се създава усещане за вътрешен монолог, неща, които са на подсъзнателно ниво. Формално нарушаване на традицията е това. Има и други новини – някои теми, като безработицата, за пръв път се появяват. Тук тя е централна тема, също така за престъпността, за корупцията… Дотогава никой не е говорил за това. Главният герой е безработен, който не може да гарантира нормален живот на бъдещата си съпруга и отчаян, достига до идеята да обере влак. Трите действия на пиесата всъщност са три срещи – с приятелката му (неочаквана среща във влака), бивш съученик и един старец. Изказват се всичките гнилости на китайската система: лицемерие, фалш, корупция. На главния герой в крайна сметка му обещават работа, уредена с връзки. Единственият оптимизъм е в края, когато героят се отказва от обира. Китайските критици обвиняват автора в прекалена безнадеждност. Западните автори го критикуват, че не е докрай отдаден на логиката в драматургичното развитие, те го обвиняват за оптимистичния край.

Още в следващата драма от 1983 г., Гао Синдзиен е далеч по-последователен. Публикувана е през 1985-та. Казва се 车站 – Автобусна спирка. Той демонстрира колко дълбоко е обвързан с френския авангарден театър. Тук действието се развива в ежедневието – на една спирка, някъде в предградията 7 души чакат автобуса за града. Тук хората са типизирани, нямат лични имена: майката, старецът, очилатият, мълчаливият… думите им изразяват само клишета и празни фрази. Думите им не предизвикват действие, нито съчувствие, нито обвързване, нито близост – безсмислени реплики покрай очакването на автобуса. Тези автобуси пристигат празни, но не спират. Героите ги напсуват и се завръщат в обществото си на хора, които не са близки… Така преминават 10 години. Тук са проблемите: тази драма прилича на друга пиеса „В очакване на Годо” от Самюел Бекет – ирландец. Тази драма го (Гао Синдзиен) прави много популярен в Китай, както и неговите скулптури и пластики. Но тя е критикувана първо от китайците за това, че има силно западно влияние. Западните пък казват, че това е адаптация на Бекет в китайски вариант. Така или иначе драмата е спряна и това му носи слава.

Търсенията му продължават в следващата му драма 野人- Диваците. За първи път в китайския театър въвежда темата за екологията и за това, че китайската многохилядолетна култура е загубила отдавна своята опора. Драмата трае 5 действия. Сюжетът е именно търсенето на някакво племе диваци, останали от времето на прачовеците. По време на това търсене на няколко сцени едновременно се разиграват различни периоди от китайската история (Цин Шъхуан, животът на Ли Бай). В крайна сметка се оказва, че диваците са намерени не от еколога, нито от войниците, а от едно дете. То разговаря с един дивак и се разделят. Детето сънува сън, в който те заедно танцуват. Пиесата се играе един – единствен път. През 1988-ма той е застигнат от нова слава – до тогава е авангарден писател, модерен. След това е художник и скулптор. С негов приятел правят голяма изложба на съвременно китайско изкуство, която се радва на изключителен успех сред културните среди на Китай и в чужбина.

Голяма част от произведенията са изкупени от китайски и чужди меценати и Гао получава покана да посети няколко страни в Европа – пътуваща експозиция. Той поема на път, посещава Холандия, Германия, Франция, Италия, като навсякъде се стига до възторг. Това възторжено посрещане се удължава до Пекинската пролет, след което той напуска от китайската комунистическа партия и после се отказва от китайско гражданство, приемайки френско. Сега той живее в предградията на Париж и продължава своите занимания в трите си сфери – писане, театър и скулптура. Получава Нобеловата награда (през 2000г.) – заради своя роман 灵山 – Божествената/Омагьосаната планината. Тази планина се търси, тя е непокътната, всичко е останало както е било, животните и природата са се съхранили от праисторически времена. Главният герой пътува и странства из Китай, опитвайки се да го открие. Това е пътуване към най-важните и същностни неща в неговия живот. Гао е в стихията си, романът представлява съчетание от различни по време епизоди. Нарушаване във времето и пространството. Позицията на разказвача ни убягва (Аз-форма, Той- форма, сменят се единствено и множествено число).

Този и другият му роман са основни причини той да получи Нобелова награда. „一个人的圣经” вторият му роман. Написан на френски и след това преведен на китайски. По-носталгичен и плавен, това е окончателното му сбогуване с Китай, много автобиографични елементи.


>> ОБЩ Обзор на китайската художествена литература


.