Развитие на градската проза. Хуабън 话本 (литература)

По време на Сун се заражда и повествователен жанр, който не е написан на 文言 и е близък до разговорния език – 话本. 话本 е жанр, който се отнася към сюжетната проза. С появата му в сюжетната проза започва да навлиза разговорен език, нелитературна реч. С този жанр се поставя началото на истинска, пълнокръвна проза в Китай, налице са директни връзки между сунската и съвременната литературна повест 话本. (话 – история, разказ, сюжет; 本-основа, корен), може да се каже, че 话本 е предтеча на съвременната китайска проза.

По времето на Сун се появяват увеселителни заведения 瓦子/瓦舍, където има сцени, на които се пеят 词-та, а се разказват и истории от типа话本. Там се смесват висока и ниска култура, карнавално смесване, песни, дресури на диви животни, театър, истинска изява на понятието 百戏. В тези увеселителни заведения на голяма популярност са се радвали разказвачите на истории 说书的 – в това понятие има известно пренебрежение – онези, които разказват книги. Разказвачите са се застраховали с бележки, които очертават основните сюжетни линии в историите (записки на главните акценти), в началото тези бележки се наричали话本. Още по времето на Сун е съществувала тенденция тези истории да бъдат записвани от литератори или псевдолитератори.

Етапи в развитието на Хуабън 话本:
1. Устен разказ (сказ)
2. Записване на основните моменти
3. Записвани, за да бъдат четени

В тези трансформации си личи влиянието на устното изложение. Според литературни сведения 话本 се счита за нисша форма на изкуство. Сунските императори са обичали да слушат изпълненията на разказвачите.

Император 高宗 сам заповядва да бъдат записвани, но не си е позволил да издаде сборник, защото били признак на лош литературен вкус, но и много популярни. Изключително богати на теми.

Сюжетните форми преди 话本 са:
1. 甲骨文
2. 尚书,春秋,左传 – исторически книги, колективни паметници, 史记 е първия паметник излязъл под четката на един колосален автор- Съмациен. Тук изящната словесност присъства
3. 道德经,庄子,列子 каноничните книги, в тях се откриват кратки истории, представляват разкази. От цялата тази философска книжнина се натрупва огромна сюжетна база. За начало на тази проза се смятат 传奇小说 или 志怪小说 – записки за странното.
4. 小说 – най-малките – тези кратки истории циркулират в Китай между 1-5в. Това са анонимни произведения, които биват обединявани в сборници от книжовници 搜神记 събрани и записани чудновати истории. По времето на Тан са заменени от:
5. 唐传奇 написани на 文言, в най-сложната му форма, психологизация на образа, той търпи промяна.
6. 变文 будистка литература, с дидактичен характер, като често са били придружени от картини, като може 变 да идва именно от смяната на картините.

По времето на Сун всички тези жанрове преживяват развитие в 话本, освен сливане на жанрове има и огромно богатство на герои, обхваща различни прослойки. Това е първият жанр, който търси популярност, първият масов жанр. Има смесване на всички религии с нюанс на осмиване, карнавалност. 话本 сравнени с 传奇, освен че са светски, има и моменти на назидание, докато 传奇 са силно будистки обагрени. Друго, което ги отличава е че героите от Тан са религиозни, а от Сун суеверни. Езика на Тан -文言 , а на Сун – разговорен. Повестите по принцип не са свързани с религиозни течения, най-важното е любопитството, целта е била да се събере възможно най-много публика. Разказът спира на най-интересния момент, този принцип е запазен и в по-късните романи. Важни идеи в тях са за: въжделение и отплата за постъпките (от будизма)- 报,справедливост- 义, 丑 – религиозни следи.

Всички герои са пълнокръвни, слушателят за пръв път вижда себе си в тях, не са идеализирани, подвластни са на човешки слабости, в 传奇 героят винаги е прав, а в 话本 има развитие, в началото е един, в края друг. Когато трябва да се даде морална оценка, разказвачът се обръща към слушателите, това ги въвлича в действието, крайният резултат е израз на колективна позиция. Има случка, интерес съпреживяване, това е първият светски жанр, в който героите са суеверни, но не религиозни, всички са подвластни на човешките нрави и лишени от безупречност. 话本 изразява гледната точка на градските жители, а не на някаква нравствено извисена личност.

Разказвачите се наричат още 说话的, постепенно започва профилиране, сред общите разкази се появяват разказвачи на исторически случки и предания – 讲史的; 说经的- разказвачи на каноните, най-вече будистките, като доизмислят конфуциански и даоистки; разказвачи на събития и тълкуване – 评话;разказвачи на 话本, в които има включени стихотворения – 词 话. По-късно от 评话 се развива 演义 – обединяване на истории с обща хронология, буквално – разгръщане на справедливостта, обща хронология. Това е протоформата на романа, най-често епически.

Става объркване, защото едно и също нещо по различно време е наричано по различен начин. Днес 评话 също е и 说书. Ако в движението на разказа е вмъкнато 词 е 词话, ако има оценъчност е评 话, ако се акцентира на връзката на повестите с историческо произведение става 说书. Така, че отделните понятия са отделни характеристики на едно явление. В ядрото на 话本 е сюжетът, разказан на разбираем за читателя и слушателя език.

А за богатството на темите в 话本говорят опитите за систематизиране на 话本 по теми, но тези опити претърпяват неуспех, защото темите са твърде много.

В 《醉翁谈录》 – трактатът на опиянения старик има класификация, делят се на определени групи:
1. 灵怪 – повести за вълшебното и чудноватото
2. 烟粉 – дим и пудра, повести за красавици от света на духовете
3. 传奇 – продължение на Танските, най-често любовни сюжети
4. 公案 – съдебни повести
5. 朴刀杆棒 – повести, в които има сражаващи се герои
6. 神仙 – за духове и вълшебници
7. 妖术 – за магьосничество

Това е една описателна, но не особено точна класификация, съветската школа също прави опит за класификация: съдебна повест, историко-героична, приключенска, любовна, вълшебна. Тази класификация е малко по-стриктна, но все пак относителна.

话本 са създадени за забавление, естетически издържани. По времето на Сун няма официално издаден сборник, чак при династия Мин, когато от интерес към фолклора се появяват първите издания на 话本.
Жанрът новела е по-литературен, като фабула е по-семпъл, по-кратки са, а повестите са по-дълги. Сунските повести звучат като ренесансовите европейски романи. Чест е мотивът за любовта, често се среща реабилитация на плътта, шества плътското. До тогава мотивът за любовта почти е отсъствал, тук имаме флиртове, закачки, раздели и безразборни връзки (един младеж се цени много в женски манастир, ала умира от изтощение, което е отплата за постъпките му 报, човек не бива да се отдава на разгул).

Постепенно се утвърждава някаква структура в повестта – започва със стих-четиристишие, в най-ранния си вид – устния, стихът се е пеел, за да привлече вниманието на слушателите, а ролята му е била нравоучителна. Следва встъпление: „тук ще се разказва…” – общи разсъждения, може да е и разказ подобен на темата в основния. Следва основният разказ, който се дели на откъси, всеки от които завършва със стихове, в по-късните форми тези стихове са отпаднали, защото са играли роля в устната форма като край на разказа, те откъсват за момент от разказа, за да се извлече поука и често звучат афористично. В края отново стихове, които са извода, идеята на разказа, може да е превъзнасяне на любовта, утвърждаване на добродетел, ирония и т.н.

По време на Сун 话本 са били харесвани, но не приемани в литературния канон. По време на Юен това изкуство е продължило да се развива, но нямаме данни за него, защото монголците тогава са разрушавали всичко китайско, но въпреки това има косвени данни, че монголците все пак са слушали тези 话本, организирали са фестивали, на които са се разказвали 话本. Първите писмени данни са от династия Мин.
Първите писмени паметници са от 1522-1567г. – една малка книжка с редактор 哄楩 – 《青平山堂话本》 Хуабен от планинската зала наречена бистър покой. Днес имаме 29 произведения от този сборник, ценното е че са много близки до Сунския първоизточник.

《京本通俗小说》 – „Популярни разкази от столицата” – публикувани по време на Мин, но екземпляр от тях е открит чак 1915г. в Япония. Поради своята неофициалност по време на ранната династия Мин, тази книга не е изиграла голямо влияние.

В периода 1573-1620г. Издателят 熊龙峰 издава книгата – 《熊龙峰小说四种》, издал е 4 брошури с една повест, през 1958г. Тези 4 брошури са открити в Япония.

Апогея на издаването на Хуабен се случва в периода 1921-24-27г., свързан е с името на 冯梦龙 – 1574-1646г. – бил е блестящ ерудит, несполучва на попрището на чиновниците и чак на 61г. получава малка длъжност във Фудзиен, притежавал е екстравагантен вкус и е проявявал неистов интерес към 话本, наричали го 奇人 – чудак (човек, който се интересува от чудновати истории) , сам се е наричал с това прозвище с удоволствие. Събирал е различни истории и успява да издаде цели 3 сборника с 话本, които оказват голямо влияние върху развитието на повествователната литература в Китай, наричат се : 《喻世明言》 – „Ясни слова за пример на поколенията”, 《警世通言》 – „Всепроникващи слова за предупреждение на поколенията”, 《醒世恒言》 – „Вечни слова за пробуда на поколенията”. За разлика от първия сборник, в тези 3 откриваме разнородни 话本, които очевидно са Сунски, Юански и Мински – изследва се развитието на 话本. Той най-вероятно е добавил и свои творби в сборника, затова се появява и термина 拟话本 – псевдохуабън. Не е известно доколко той е редактирал текстовете, но те са запазили сочния език на тази епоха. Открива се че все повече се набляга на психологизацията и литературната описателност, а не на драматизацията. Примера му е заразителен, пишат се много, но повече са вариантите на вече написаните. Влиянието на сборника е много голяма в следствие, на което се появява още един чудак 凌濛初 (1580-1644), информацията за него е дори още по-оскъдна.

1628г. 凌濛初 издава – 《初刻拍案惊奇》 – първо издание на странни и чудновати (удивителни) истории, които те карат да удариш по писалището.

1632г. – 二刻拍案惊奇

Цялостната тенденция към авторско творчество при него до голяма степен се потвърждава, той е повече автор отколкото редактор. Двата сборника остават известни под името 三言 и 二拍, с близо 200 Хуабен.
Сборниците след тях са избрано от тези 2 сборника, антологии.


СЛЕДВАЩ УРОК 17 >> Класическа китайска драма. Водещи драматурзи – Гуан Ханцин, Уан Шъфу, Бай Пу, Ма Джъ-юен.


.