Непрекъснатият икономически възход на Китай

Ако се изследва само икономиката на Китайската народна република, без да се съпоставя с други страни, може сравнително лесно да се хвърли съмнение върху реалността на демонстрираните през последните три десетилетия извънредно високи темпове на нейното развитие.

Още повече че се отнася за народностопански комплекс с огромни размери и за международна обстановка, крайно неблагоприятна за неговото нормално функциониране. Освен това става дума за държава, в която се експериментира нова по своята социално-икономическа природа стопанска система. А времето, през което се осъществява икономическият възход в КНР, в исторически план съвсем не е достатъчно, за да се говори за наличие на някакъв значителен стабилитет. Същевременно тенденцията към повишаване на тези темпове на стопански растеж говори, че далеч още не е достигнат върхът на изявяване на всички предимства, които има в себе си новата социално-икономическа система. Оттук следва, че колкото и големи да са смущенията, каквито непременно ще има и в бъдеще, и то може би много по-силни, те няма да са от естество да заличат вече създалото се убеждение за превъзходство на новата пред старата система на икономически отношения.

На увереността, че постигнатото в стопанското развитие на КНР ще се характеризира с подчертан стабилитет, помага извънредно много и обстоятелството, че подобно нещо, макар и на по-ниско равнище, се демонстрира, но за два-три пъти по-дълъг период, от голяма част от страните, влизащи в Азиатско-Тихоокеанския регион. Не всички в него тръгват от еднакъв икономически стадий и затова доста различни са времето и степента, в която те показаха завидно увеличаване на общественото производство, което не може да не буди възхищение. Почти незатихващият висок темп на развитие на производителните сили говори за наличие на нещо много трайно не само в обществената потребност от него, а и в потенциала, с който те разполагат. В това отношение те са близко до положението в КНР и същевременно в някои направления са твърде далеч. Като цяло те непременно ще излязат на предни позиции във функционирането на световното стопанство, но при все по-доминиращото място на Китайската народна република.

Повтаря се историята с Япония от 60-те години, когато започна по-широко проникване на нейните стоки на основните международни пазари. Тези стоки се продаваха на значително по-ниски от световните цени, което ги правеше по-конкурентоспособни. През последните години обаче решаваща роля започна да има не ценовата конкуренция, а качеството на стоките. Защото издръжката на производството на японските стоки вече се изравни с издръжката на западноевропейските. Въпросът е, че и по този показател новите индустриални държави от Азиатско-Тихоокеанския регион са на високо равнище. Те добре използват западните технологии и японския принцип за бездефектно производство. Създаденият в тях развит промишлен и научно-технически потенциал, висококвалифицираната и същевременно евтина работна сила им позволиха да заемат централно място в икономическите отношения с развитите и развиващите се страни. Стигна се даже дотам, че по темп на увеличаване на БВП и на износа на стоки особено през последните години повечето от тях изпревариха дори САЩ, Германия и Япония. В тях все по-осезателно се чувстват тенденциите, характерни за народното стопанство на най-развитите капиталистически страни.

В новите индустриални държави са налице ускорена концентрация на производството на капитала, формиране на финансов капитал, създаване на големи национални монополистически обединения с подчертан международен характер и ускорен износ не само на промишлени стоки, но вече и на капитал. Интересно е, че за постигането на тези големи икономически резултати решаваща роля изиграха развитите капиталистически държави. Получи се един своеобразен бумеранг. Тези, които ги създадоха, сега все по-остро чувстват тяхната конкуренция на международния пазар. Още през периода 1977–1990 г. размерът само на преките инвестиции на САЩ в новите индустриални държави се е увеличил 3 пъти и е достигнал 45,5 млрд. долара. През 1990 г. около 43% от американските преки капиталовложения в развиващите се страни и повече от 60% от предаваните по търговските канали технологии са били предназначени за новите индустриални държави, преди всичко от Азиатско-Тихоокеанския регион (АТР).

Конкуренцията от новите индустриални държави се отразява особено неблагоприятно на Япония, а напоследък и на САЩ. Продаваните на техните пазари стоки от тези страни с 20–30% по-ниски цени води до банкрут редица фирми, неиздържащи на ценовата конкуренция. Важна роля за укрепване на конкурентните позиции на изнасяните от новите индустриални страни стоки играе помощта на държавата, насочена към насърчаване на износа. Разбира се, развитите държави вземат контрамерки срещу увеличаващата се конкуренция на стоките на тези страни и на международния пазар. Тяхната политика на пребазиране в новите индустриални държави на трудоемките промишлени производства с незавършен цикъл, ориентирани към създаване на детайли, предназначени за износ, но включени във възпроизводствените процеси в рамките на контролирани от компаниите на развитите държави производствено-търговски комплекси, продължава да дава плодове. Чрез тази система те си осигуряват значителен допълнителен доход благодарение на намалените производствени издръжки, на икономията на основен капитал и преди всичко на използваните местни суровини и главно на евтината работна ръка3.

Например въпреки постигнатото напоследък увеличаване на почасовата работна заплата на най-високо заплащания сред тези страни сингапурски работник в обработващата промишленост, тя е 6 пъти по-ниска, отколкото в САЩ. Освен това за използваните в тези страни детайли, доставяни от развитите държави, се получава и допълнителна печалба. Особено голяма е тя за изработваните детайли в създаваните от тях свободни зони, които още в края на 80-те години са наброявали около 110 със заети в съответните предприятия повече от 800 хил. човека. Продукцията им, която е предназначена за износ, надвишава 6 млрд. долара. За да се привлече в свободните зони повече чужд капитал, е налице и специално законодателство, забраняващо стачките на работниците, както и редица други от този род улеснения, което внася значително по-висока сигурност в дейността на корпорациите.

Всичко това важи в пълна сила и за Китайската народна република с известни особености, понякога доста съществени. В някои отношения тя има големи предимства, но не са малко и особеностите, които я поставят в по-неизгодно положение. Като цяло обаче предимствата на КНР спрямо останалите нови индустриални страни са значително повече, което дава основание да се направи извод, че тя неминуемо ще заеме доминиращо място сред тях. Това в най-голяма степен важи за страните от Азиатско-Тихоокеанския регион, въпреки че тъкмо те показват най-висок темп на увеличаване на БВП сред новите индустриални държави.

Предимствата на новите индустриални страни, по-специално от АТР, пред КНР се свеждат преди всичко до това, че в тях процесът на индустриализиране, съпроводен с висок темп на увеличаване на БВП, започна наскоро след края на Втората световна война. Изключение прави главно Хонконг, който и преди беше един от най-развитите пазарни центрове в света. Всички те съобразно възможностите си, преди в КНР да се заговори за нова стопанска система, вече бяха изявени бързоразвиващи се индустриални държави със заети значителни позиции на международния пазар. Самò по себе си даденото положение създаваше все по-големи трудности на КНР да контрактува с тях и особено да се представя като равностоен конкурент в търговията дори и на пазарите на развиващите се страни в Азия. Нещо повече, за дълго време дори и след като КНР възприе новия път на икономическо развитие, за новите индустриални страни тя не се отличаваше съществено от развиващите се държави в Азиатския континент, но се ползваше със значително предимство пред тях главно поради огромния си резерв на суровини, евтина работна сила и много изгодния пазар за промишлените им стоки – положения, които и сега далеч не са изживени. В това отношение особено показателен е примерът с бившите китайски провинции, функциониращи като отделни държави.

Отбеляза се, че на новите индустриални държави в Азия (Хонконг, Република Корея, Сингапур и Тайван) се пада голяма част от произвежданите детски играчки и около 50% от техния износ на международния пазар. На първо място е Хонконг, където има над 2 хил. компании за това производство. На второ място, а напоследък и на първо, е Тайван. Сега обаче почти половината от производството на детски играчки, специално в Хонконг, се осъществява в КНР. Този процес се задълбочава, тъй като в КНР има свободна работна сила и, най-важното, тя се заплаща до 50% по-ниско, отколкото в Хонконг. По същия начин това се прави и от Тайван. Поради тази причина голяма част и от продукта, който се създава от прехвърлените в КНР производства, отива за обогатяване на китайските провинции Хонконг и Тайван. Затова доходите и съответно жизненото равнище на населението в Хонконг и Тайван са значително по-високи, отколкото в КНР, и много техни граждани вече купуват само скъпи и луксозни стоки, което за останалото китайско население не е така5.

Въпросът е, че при изключително голямата икономическа обвързаност на тези две китайски провинции със световното стопанство има и една много слаба страна, която при кризи ги поставя в много тежка икономическа ситуация. Например според съобщение на „Financial Times“ през декември 2008 г. износът на Тайван е намалял с 42%. Главната причина е в тежките затруднения на азиатските държави със силна външнотърговска ориентация на стопанската си дейност, както и в потребителското търсене на стоки в ЕС и в САЩ. Този интензивно развиващ се вече четвърти месец процес на намаляване на тайванския износ се изявява особено силно по отношение на електрониката и компютърната техника. Логично се стига до извода, че развиващата се кризисна ситуация в Тайван ще доведе до значително сътресение в стокообмена на Тайван с континентален Китай.

Има всички основания да се предполага, че това положение ще продължи още дълго време и дори ще се задълбочава и разширява. Все повече стоки, и то главно трудоемки и материалоемки, ще се изработват върху основата на широкото коопериране на Хонконг и на Тайван с КНР. Подобна тенденция се забелязва и в развитието на икономиката на останалите нови индустриални държави. На такава кооперация КНР се съгласява, тъй като това и за него се оказва твърде изгодно – така се ангажира свободната работна ръка и се пренасят чуждият опит и техническите постижения, които в много случаи развитите държави не му предоставят. Догонването на тези държави от Китайската народна република особено в новите направления на промишлеността, ще бъде трудно за дълъг период от време, защото в индустриализацията си те вървяха по японския път и КНР в някои отношения е принудена да следва техния пример.

По подобие на тях и КНР започна с ускорено развитие на текстилното производство, за което имаше достатъчно материално-техническа и суровинна база. Почти едновременно с него даде голям тласък и на производството на обувки. В тези две направления на промишлеността сега тя се намира на завидно равнище и е един от най-силните конкуренти на новите индустриални държави. В същото време пак по техния и на Япония пример тя развива електрониката, микроелектрониката и аерокосмонавтиката. По този начин все повече ударението се слага не на трудоемките, а на техноемките и капиталоемки производства. Но засега в тези отрасли на промишлеността са завоювани само отделни позиции. Тепърва Китайската народна република ще разгръща тяхното развитие с оглед в едно недалечно бъдеще и в това отношение да стане главният конкурент на развитите държави, за което има всички условия.

Това КНР все повече и повече го демонстрира и на основата на икономическите си взаимоотношения със САЩ. За това най-ярко говори обстоятелството, че „дефицитът на САЩ в търговията с КНР през периода 1996–2006 г. от 40 млрд. се увеличава на 232 млрд.“ Обстоятелството, че този рязко отрицателен за САЩ външнотърговски стокообмен с Китай продължава да се задълбочава, дава основание да се приеме, че още в близките няколко години американската икономика ще е изправена пред невероятно голяма катастрофа. При това положение е трудно да се приеме твърдението на Ван Цзиси, че са налице „все по-малко съмнения в това, че еднополярният свят – това е реалност, с която Китай трябва да се съобразява. Независимо от всички разговори за неизбежността от многополярност, сегашната тенденция се заключава в това, че САЩ в течение на десетилетия ще си остават глобален хегемон“. Срещу такава категорична увереност в американската икономическа мощ говорят редица положения относно стабилитета на финансовия пазар. Особено ярко това се изяви по линия на трайно проявяващото се ограничаване на пазара на жилища. Според „прогноза на МВФ темпът на прираста на „икономиката“ на САЩ през 2008 г. ще е с 1% по-нисък от публикуваната прогноза“. И това така и стана.

В КНР обаче е добре известно колко трудно беше извървян този път от новите индустриални държави в началото и особено сега. Международните корпорации много ревниво пазят постиженията си в научно-техническия прогрес. На тях им е пределно ясно колко високо ще се издигне конкурентоспособността на новите индустриални държави, ако им се предоставят всички новости в областта на наукоемките производства. По понятни причини това важи в далеч по-голяма степен за КНР. Поради нейния стремеж да развива наукоемките отрасли на промишлеността международните корпорации са особено предпазливи. Те си дават сметка, че с превръщането й в индустриално развита държава тя може много скоро да ги изтласка от смятаните засега непоклатими техни позиции в повече от пазарите на най-престижните наукоемки производства в света.

Всичко това предполага, след изключително динамичния процес на отраслова реконструкция на народното стопанство и усвояване на огромен размер на съвършено нови производства, ударението да се сложи върху тяхното качествено усъвършенстване. Това обаче се оказва изключително труден процес, изискващ продължително време. Това налага умело съгласуване на съотношението между двата основни показателя – мащаба на залаганите в народното стопанство капиталовложения и растежа на БВП. Тъкмо това според В. Гелбрас е нарушено в Китай, особено през последните години. Динамиката на влаганите в народното стопанство капиталовложения изпреварва растежа на БВП. При установения гигантски растеж на капиталовложенията производството и неговата ефективност показват изоставане, и то в някои направления чувствително. Предположенията са, че като цяло неизползваните в страната производствени мощности са в размер на около 25–30% и това значително намалява ефективността и на капиталовложенията, което е в пълно противоречие с пазарния характер на икономиката. За съжаление при максимално високите темпове на развитие на китайската икономика почти неизбежно се стигна до чувствително различие в научно-техническото равнище на новоизградените за невероятно кратко време 2,7 млн. промишлени предприятия, като в редица от тях производството необосновано се дублира. И, което е много важно, една част от него не съответства на потребностите на пазара, особено на международния, не само като количество, а и като качество.

Но, както се отбеляза, вървейки фактически по същия път, но с още по-ускорени темпове на икономическо развитие по подобие на Япония, изключително динамично осъществяващата се в Китай индустриализация неминуемо доведе и до наличие на почти същия вид негативни явления. Всичко това добре се е осъзнавало още с поемане на новия курс на ускорено развитие на китайското народно стопанство като пазарно и при висока степен на неговата откритост. Това е намерило съответно място и обосновка и в решенията както на XV, така и на XVI конгрес на Китайската комунистическа партия. Въпросът е, че те все повече остават в историята на развитието на китайската икономика, за което убедително говори непрекъснато увеличаващият се престиж на предлаганата от Китай продукция на световния пазар.

Голямо предимство на новите индустриални държави пред КНР е насърчителната политика, която се води по отношение на наукоемките производства от развитите държави. Най-силно това пак е изразено по отношение на Азиатско-Тихоокеанския регион и в случая първото място е на Република Корея и о.Тайван. Политиката спрямо тях е двойствена. От една страна, стремежът е чрез всестранното им подпомагане те да се издигнат в положение на своеобразни предмостови укрепления главно срещу КНР и, от друга, това да става по такъв начин, че да не се накърняват интересите на монополите в развитите държави. Да се каже, че едната или другата линия са надделели, е много рисковано не само защото това е трудно доказуемо, а и поради силно изявената им преплетеност. Най-общо то е дозирано съобразно с международната обстановка и с интересите на всяка от развитите и развиващите се страни с оглед на целите, които си поставяха развитите държави с политиката за подпомагане създаването на нови индустриални страни.

Обстановката в световното стопанство след Втората световна война беше такава, че развитите държави, и преди всичко САЩ, не можеха да не подадат ръка на събудилите се за живот развиващи се страни. Въпреки изборния вариант, който се прилагаше с оглед на икономическите и политическите цели на развитите държави, като цяло интересите на техните корпорации налагаха разгръщане на широки икономически връзки с развиващите се страни. По необходимост по такъв път се върви и сега. За повечето, а може би и за всички развити държави външноикономическите отношения с развиващите се страни са най-динамичното звено в световното стопанство. Например за САЩ външнотърговският стокооборот с развиващите се страни още през периода 1970–1990 г. се е увеличил повече от 13 пъти и през 1989 г. е възлизал на 192,5 млрд. долара, което е 22,5% от него като цяло. При това, което в случая е особено важно, 66,2% се падат на новите индустриални държави. Най-голямо място сред тях заемат Мексико, Тайван и Република Корея, като на всяка от тях през 1990 г. се падат по над 33 млрд. долара стокооборот със САЩ.

Приблизително по такъв начин се развиха икономическите отношения на развиващите се страни и главно на новите индустриални държави и с Япония. Както и следва да се очаква, най-интензивни и мащабни са те за новите индустриални държави от АТР. За Япония този регион е възможно най-изгодният обект за влагане на капитал, за пазар за нейните стоки и за закупуване на суровини. Изключително евтината работна ръка в останалите 11 държави от него осигурява висока ефективност на инвестициите. Така може да се обясни обстоятелството, че само за 1990–1991 г. вложеният в АТР от Япония капитал се е удвоил.

В резултат от оживения стокообмен на новите индустриални държави от АТР не само със САЩ и Япония, а и с останалите развити държави при възможно най-облекчени условия, те можеха да се индустриализират сравнително бързо. Вече години наред продават на международния пазар не само, както беше в началото, стоки за масово потребление в областта на битовата електроника и автомобили, а и електронни компютри, изчислителна техника, универсални металорежещи стругове и елементи от авиокосмическата техника. Най-голям пазар за тяхната продукция се оказаха САЩ и Япония. Създадените с помощта главно на тези две държави нови индустриални страни от АТР към средата на 80-те години станаха техен сериозен конкурент на международния пазар. Стигна се дотам, че още през 1988 г. около една трета от външнотърговския дефицит на САЩ (46 млрд. долара) се падаше на тези държави. Това принуди САЩ да осъществят редица протекционистични мерки чрез системата на натиск, като намалят вноса на стоки от обработващата промишленост от тях. Много от тези държави бяха принудени да прибягнат до „доброволни“ ограничения на своя износ на стоки за американския пазар и да либерализират своята търговска политика.

Това е напълно в духа на същността на тяхната политика, особено ясно демонстрирана по отношение на всички държави, които не играят по тяхната свирка, какъвто е особено Китай. Добре е известно, че демонстрирайки положението си на свръхдържава, „САЩ се стремят да се намесват във вътрешните работи на Китай, като под предлога „нарушаване правата на човека“ да наложат модела на еднополярността в света и да провеждат унилатерализма – политика, основана само на егоистичната задача да постигнат своите собствени цели“. Изобщо „САЩ няма да се откажат от политиката, насочена към уестърнизация и към разкол на Китай, като непрекъснато ще оказват натиск, осъществявайки вмешателство, но това не значи, че те разглеждат Китай в качеството му на главен съперник“.

По-благоприятните условия, в които се намираха новите индустриални държави от АТР спрямо КНР, имат място и в редица други направления. Като значително по-малки държави с изключително важно стратегическо значение, те бяха, а и сега продължават да са привлекателен обект за световния капитал. Те чувстват това си предимство и в повечето случаи добре го използват. Налице са и богати традиции, и натрупан опит, особено в търговията, което им даде възможност много бързо да се възползват от благоприятната за тях международна обстановка и да повишат своя икономически потенциал. Все пак в някои решаващи за ускореното им икономическо развитие направления те се оказват в значително по-неблагоприятно положение от КНР.

Преди всичко КНР е много пред новите индустриални държави от АТР с човешките си ресурси, със суровините си и изобщо с икономическия си потенциал. Вярно е, че още задълго огромното население на Китайската народна република ще е не само нейно предимство, то ще й създава немалко трудности, взети в глобален аспект. Изключително сложен се оказва въпросът за издигане на жизненото му равнище до положението на населението в страните от АТР. Същевременно многообразието на състава му, на вероизповеданията, на традициите и т.н. внася голямо напрежение в неговото управление. Все пак в случая времето работи в полза на КНР. Не само в развитите държави и преди всичко в Япония, а и в повече от новите индустриални страни от АТР проблемът за работната ръка още в края на миналия век се изостри твърде много, от което КНР се възползва. Тя успешно се готви да отговори на тази нужда на другите държави от квалифицирана работна ръка, срещу което ще получава значително по-голям размер валута, отколкото всички други.

В същия смисъл трябва да се вижда предимството на Китайската народна република пред държавите от АТР и по отношение на суровините. Те са налице в цялата известна гама, преди всичко основните промишлени суровини. Даже взети като цяло, останалите страни от АТР са далеч след КНР. Това й осигурява възможност за максимална самостоятелност при определяне структурата на националния икономически комплекс, особено на промишлеността, а оттук и за голяма стабилност в икономическото й развитие. За всички тях този въпрос стои твърде остро още сега, но най-застрашително ще е положението в края на века. Чрез умелото използване на суровините КНР може най-добре да налага волята си на пазара както в дадения регион, така чрез него и на много други пазари в света.

Това обаче самò по себе си показва необходимостта от все по-пряко поставяне на икономическото развитие на Китай в зависимост от изискванията на световния пазар. С основание се заявява, че „Китай в своето развитие зависи и във все по-голяма степен ще зависи от външния свят, получавайки изгоди от сътрудничеството с международната система, и това прави безперспективна борбата срещу нея. Едновременно с това развитието на Китай е твърде полезно за самата система, което също снижава възможността за конфронтации“.

Да не се забравя, че Китай разполага с доказани суровинни запаси от 153 вида, което означава, че в неговите недра практически са налице всички известни елементи на периодичната система. Сумарно по запаси на полезни изкопаеми Китай е на трето място в света. Той е на първо място в света по запаси от въглища, желязо, алуминий, олово, цинк и др. Запасите му от въглища възлизат на 1007,1 млрд. т, а на желязна руда – на 46,35 млрд. тона. По запаси от редки метали той е на първо място сред всички страни в света, взети като цяло.

Не може да не се признае огромното предимство на КНР пред останалите страни от АТР – големият вътрешен пазар. В това отношение тя е твърде близка до САЩ и още няколко страни с подобни размери. Китайската народна република е в състояние да маневрира многократно по-бързо и със значително помалък риск от останалите държави при определяне размера и структурата на произвеждания национален продукт. Това от гледище на нейните капацитетни възможности за увеличаване на производството е от огромно значение. Но по тази линия не по-малко е нейното предимство пред другите и поради многократно по-голямата й привлекателност за чуждите капитали. И сега, но особено в перспектива, даденото положение ще се окаже може би решаващо за овладяване от КНР на повече позиции на международните пазари, включително и в Азиатско-Тихоокеанския регион.

Но оттук не следва, че тези, както и още редица други предимства на КНР пред останалите страни от АТР сами по себе си са достатъчни, за да завоюва тя действително полагащото й се място на световна икономическа сила. Извънредно много зависи преди всичко от това как и доколко ще се утвърди с очакваната висока икономическа ефективност новата стопанска система. Вярно е, че по своята същност тя предполага избиране на оптимални варианти на размера и структурата на националния икономически комплекс, както и на моделите на стопански връзки с най-перспективните за КНР световни пазари, региони и страни. Но това е само предпоставка, обективно обусловена потребност в развитието на всяко национално стопанство. Решаващото в случая е доколко субективният фактор в лицето на китайската държава ще е в състояние да избира възможно най-ефективните модели. Доколко и в този случай няма да вземе връх субективното, с което да се намали ефективността в даденото направление. Изобщо ще може ли запазващото се значително централизирано направление на развитието на народното стопанство в КНР да се докаже като предимство на новата пред старата стопанска система.

Съвсем резонно е например да се предполага, че с особено внимание КНР ще се отнесе към пазара на АТР. Не само защото той е в непосредствена близост до нея, а и поради неговата голяма перспективност и поради предполагаемата ефективност от завладените на пазара позиции. Същевременно обаче реализирането на тези цели е свързано с много трудности от различно естество и главно със силната конкуренция, която ще й оказват развитите държави, преди всичко Япония и САЩ.

Сега Япония държи основните възли в търговията със страните от АТР. От действащите още в края на 80-те години 50 най-големи чужди промишлени концерна в региона 42 са японски, 4 – южнокорейски, 2 – австралийски, 1 – американски и 1 – тайвански. А от 25-те най-едри чуждестранни банки 23 са японски, 1 е китайска и 1 – хонконгска. Но и това не удовлетворява Япония. Тя чувства огромния натиск на капиталите от останалите развити държави и преди всичко от САЩ да я изместят от пазара в АТР. Тя бърза и поради надвисналата реална опасност той да се овладее от Китайската народна република. Тъкмо с оглед на вероятността да се задълбочи господството на монополите от развитите държави на пазара в АТР, влизащите в него държави решително тръгнаха по пътя на обединяването. Още през 1989 г. възникна Организацията за икономическо сътрудничество между тях (АПЕК), в която освен Япония и шестте държави от АСЕАН (Малайзия, Сингапур, Индонезия, Филипините, Тайланд и Бруней) влизат Австралия, Нова Зеландия, Хонконг и КНР. Основната цел на новата регионална организация е икономическото сътрудничество по примера на ОЕСР. В нея вземат известно участие САЩ, Канада и Мексико. През 1991 г. АПЕК взе решение за период от 15 години да отмени за влизащите в нея държави митническите и нетарифните ограничения.

Както се вижда, в Азия е в ход създаване на нова свободна зона, която ще бъде по-голяма от сега съществуващите. В нея са съсредоточени 55% от произвеждания в света БНП, 40% от международната търговия и от населението на земята. Особено важна, с решаващо значение за световния капитал е възможността той да постигне в нея значително по-висока икономическа реализация, отколкото другаде. Защото, както се отбелязва, заплащането на труда в страните от АТР е много по-ниско, отколкото в развитите капиталистически държави. През 1986 г. средночасовата работна заплата в обработващата промишленост в Република Корея е била 9 пъти по-ниска, отколкото в САЩ и 7 пъти – в Япония, в Тайван – съответно 8 и 6 пъти, в Хонконг – 7 и 5 пъти и в Сингапур – 6 и 4 пъти.

От гледна точка на интересите на развитите държави по-голямото включване на Китайската народна република в Азиатската зона за свободна търговия е и желано, и нежелано. Желано е, доколкото заплащането на труда в нея е на още по-ниско равнище, отколкото в останалите държави на зоната. И такова то ще се запази за много продължителен период. Същото важи и за други нейни предимства, отнасящи се до големия размер на суровините и до необятния й пазар. В същото време развитите държави са много притеснени от размаха, с който се развива китайската икономика. За тези държави се получава своеобразен водовъртеж, без да му се вижда краят. Засега е известно само защо и те попаднаха в него, а пътят за излизане не е намерен. Жаждата за трупане на печалба е толкова голяма, че в надпреварата те не само отменят наложените на КНР ограничения в търговията, а навлизат все по-дълбоко и в нейното производство. Оттук следва, че конкуренцията между тях за настаняване на китайския пазар ще ги принуди да предоставят на Китай и значителна част от постиженията си в техническия прогрес. А това означава издигане на икономическия потенциал на КНР до равнище, все по-близко до постигнатото в развитите държави, и по същество увеличаване на конкурентоспособността й по отношение на самите тях приблизително така, както се получи с Япония.

Тъкмо в желанието си да достигне и надмине постигнатото специално от Япония Китай има да измине още доста дълъг път. Сега Япония закупува в Китай „15% от необходимото й продоволствие“. За Япония, която внася 60% от продоволствените стоки, въпросът за качеството и асортимента на купуваните в другите страни, вкл. и в Китай, продукти е от особена важност. Като се има предвид високото качество на собственото й производство, нейните претенции по отношение на внасяните стоки са особено големи. С това се обяснява защо „в Япония през миналата година (2007 – бел. авт.) през системата на експертиза са преминали 203 хил. образци в областта на продоволствието, от които 1,5 хил. са обявени за несъответстващи на нормите за безопасност“. За съжаление трябва да се каже, че най-много от допуснатите нарушения се отнасят до внасяните от Китай стоки. Така се обяснява защо само 45 китайски компании имат лиценз за продаване на стоки в Япония.

Много рано е да се даде по-определена прогноза кога Китайската народна република ще е в състояние да се изявява като напълно равностоен партньор на развитите държави на международния пазар. Едно обаче е безспорно, че ще зависи от това доколко и кога тя ще успее да наложи силата си на пазара в АТР. Чрез него, с всичките му предимства пред останалите регионални пазари върху основата на постиженията на държавите, които той обхваща, и главно на своите, Китайската народна република ще е в състояние да овладее желаните от нея позиции в международното разделение на труда. Оттук и първостепенната задача, която стои пред нея: възможно по-бързо най-плътно да сближи и обвърже своя национален икономически комплекс с комплекса на останалите държави от АТР, и преди всичко с най-развитите в него. Това обаче също ще стане много трудно по редица причини.

Съвсем ясно е, че всички държави, които АТР обхваща, и преди всичко най-силните, влизайки в него, разчитат на същото или на близко до това, на което се надява КНР. И ако за някои от тях тези надежди са илюзорни, за Япония далеч не е така. Тя разчита, че не само ще удържи завзетите вече в дадена насока възлови икономически позиции в АТР, а и чрез приобщаването на КНР те ще се увеличават многократно. Засега тези основания са убедителни, но при положение че силата на китайския бизнес на пазара в региона не се изяви в предполагаемата степен. Така, както се развиват нещата досега, и то с помощта фактически най-много именно на Япония, нейните очаквания да се окаже на този пазар по-конкурентоспособна от КНР може да не се сбъднат. В случая много зависи и от това, доколко държавите от региона, и преди всичко Япония и КНР, ще пресекат домогванията на останалите развити държави, главно на САЩ, да го овладеят или най-малкото да го минират. Опитите са в най-различни направления, но са насочени главно към разединяване и разбиване отвътре на замисленото обединяване на страните от АТР. Най-много усилия се полагат за ограничаване на ръководната роля, която има в този регион Япония, и особено за предотвратяване на опасността в бъдеще тя да принадлежи на КНР.

Вече се изнесе в печата, че САЩ не са били включили Япония в системата на страните, с които са смятали да започнат от 1993 г. търговия на по-свободна основа, отколкото преди. Между тези страни са били и част от включените в АТР. Планирало се например в началото да се опрости търговското законодателство, прилагано в сътрудничеството на САЩ с Австралия, Хонконг, Нова Зеландия, Сингапур и Тайван, и да се даде предпочитание на многостранното сътрудничество с тази „петорка“ като цяло. Те са били включени в първата група, защото се предполагало, че преговорите с тях ще са по-леки, което би дало възможност да се стигне до договореност по важни въпроси като взаимното задължение да открият своите пазари за внасяните стоки и услуги, отстраняването на бариерите по пътя на инвестициите и защитата на интелектуалната собственост. Според японците създаването от САЩ на нова азиатска групировка е щяло да нанесе сериозен удар по интересите на Япония и да внесе безпокойство в редица други азиатски държави. Въпросът е, че страните от „петорката“ също не са били много сигурни, че САЩ ще се съгласят на голяма либерализация на своя пазар. Много е вероятно това да е бил само поредният опит те действително да увеличават препятствията във взаимоотношенията на тези страни с Япония и КНР.

Китайската народна република вижда добре накъде са насочени маневрите на американския капитал в АТР. Той няма така лесно да се примири с явната перспектива за разширяване на сътрудничеството между Япония и КНР в този регион, което е против неговите интереси. Не бива да се забравя, че най-големият износител на капитал в АТР са били, а и сега са САЩ. Само за периода 1946–1986 г. общата сума на американската „помощ“ за държавите от него е възлизала на 28,9 млрд. долара. Това прави 9,2% от всички заеми и кредити, предоставени от САЩ на други държави като държавна „помощ“. Основната част от тази „помощ“ е била за Република Корея – 51%, и за о. Тайван – 23%. Въпреки това държавите от АТР, повечето от тях израснали вече като индустриални, търсят пътища за излизане от прякото опекунство на американския капитал. Много показателна в случая е политиката тъкмо на най-облагодетелстваната от САЩ държава – Република Корея. Определено може да се каже, че главно поради тази причина в последно време тя търси възможности за известна преориентация в икономическите си взаимоотношения с други страни. Тя все повече се обвързва с останалите държави от региона и преди всичко с Китайската народна република, както и с Европейския съюз, разчитайки, че това ще й даде възможност да компенсира понасяните загуби и поради големия външнотърговски дефицит с Япония.

Подобни маневри за излизане от опекунството на чуждия капитал се правят и от останалите държави от АТР, особено след наблюдавания известен спад в икономическото им развитие. Няма го вече годишният прираст на БНП от 10%, какъвто е бил той например през 1986–1988 г. Тяхната конкурентоспособност намалява, което се свързва с повишаването на работната заплата и ревалоризацията на националната валута. Растежът на износа до пика през 1987 г. е преустановен. Икономическата криза в САЩ и Япония, където се изнася голямата част от стоките на тези страни, доведе до преустановяване увеличаването на износа. През 1990 г. нарастването на БНП в Република Корея достига 9%. Поради почувствалото се прегряване сега темпът спада. Тайван разчита на по-висок темп, като разширява връзките си с Китайската народна република чрез Хонконг и т.н.23 Върху тази основа е и стремежът на тези държави да станат по-самостоятелни и с възможности за по-голяма маневреност. Затова във всички от тях все повече се чувства желанието в максимална степен да избягнат влиянието не само на САЩ, но и на Япония върху техния пазар. Доколко това може да се постигне, ще зависи от Китайската народна република – доколко маневрена и приспособима към създаваната в региона икономическа ситуация ще се окаже, доколко в нея може да продължи да се поддържа висок темп на увеличаване на БНП. Със своята огромна икономическа мощ в условията на новата стопанска система тя може да приобщи към себе си всички останали държави, вкл. дори и самата Япония, за да стане този потенциално най-мощен в света регион реално определящ център в направляването на международните икономически отношения. Това вече е реална перспектива, като се има предвид, че още през текущата година Китай „вероятно ще изпревари Германия и ще заеме 3-то място в света по размера на БВП“.

През 2008 г. то вече бе постигнато. Въпреки настъпилата икономическа криза китайската икономика продължава своя възход.

Основанията за така категорично изразения оптимизъм са очертаните параметри за предвижданото развитие на китайското народно стопанство през 2009 година. Очаква се увеличаването на БВП през годината да е около 8% и народностопанската структура да е значително оптимизирана. Чувствително ще бъде увеличен размерът на заетата част от градското население – повече от 9 млн. човека, броят на безработните ще се движи около 4,6%, доходите на градското и селско население ще останат стабилни, цените на потребителските стоки ще се запазят около 4%, ще продължи да се подобрява международният платежен баланс на страната и т.н. Особено важно е, че вътрешното търсене на стоките от населението ще продължава да се увеличава и то с подчертан стабилитет, което ще оказва стимулиращо въздействие върху икономическото развитие на Китай. Продължава установилата се линия на непрекъснато подобряване на жизненото равнище на населението при максимално стимулиране на усъвършенстването на социалната хармония. С други думи, „колкото на нас и да ни става по-трудно (на китайския народ – бел. авт.), толкова повече е нужно да се грижим за живота на народа, толкова повече трябва да стимулираме социалната хармония и стабилността“ на Китай.

Източник на статията

Автор на статията:

Никола Попов

Никола Попов

Никола Попов – академик, изтъкнат учен-икономист, доктор на икономическите науки, дългогодишен професор в СУ „Св. Кл. Охридски“ и негов ректор от 1989 до 1991 г. Работи в областта на стоковопаричните отношения, на действието на икономическите закони, на пазарния механизъм, на системата за управление при капитализма и при социализма. Автор е на над 300 публикации (от тях над 40 книги), сред които: „Аграрни отношения при социализма“, „Стопанска конкуренция“, „Съвременни капиталистически аграрни отношения. Социалната съдба на съвременния фермер“, „Китайското икономическо чудо“, „Световното стопанство се прекроява“, „Страната, която учудва света“, „Капиталът срещу капитализма“. Ръководител е на авторския колектив на шесттомната „Икономика на България“ Председател на Федерацията на българо-китайските дружества.


.