Да разберем Китай

Дълги години Западът неправилно разбираше Китай, който, макар и да премина към пазарна икономика, страни от свободите по западен модел. А китайската мощ само расте.

Посещението на президента Барак Обама в Китай по своята динамика съществено се отличаваше от посещенията на неговите предшественици – президентите Клинтън и Буш-младши. Този път китайците дадоха ясно да се разбере, че не желаят даже да обсъждат въпроси като нарушаването на човешките права и свободата на словото. Защо? Промени се характерът на взаимоотношенията между двете страни: Америка се чувства слаба, а Китай – силен в двустранните отношения. И това съвсем не е временен обрат, който може да се преобърне, когато Съединените щати се избавят от своя гигантски дълг. Той по-скоро изразява дълбоките и прогресиращи изменения в съотношението на силите на двете страни, което засилва чувството на самоувереност у китайците, въпреки цялата им предпазливост в предвижданията.

Не би трябвало да ни изненадва реакцията на китайците. Те може да изглеждаха по-сговорчиви при предишните посещения на американските ръководители, но това беше повече за пред света. Китайците имат силно чувство за своята идентичност и за цената си. Те никога не са се държали като просители в отношенията си със Запада, причините за което западняците така и не успяват да разберат.

Винаги след сближаването между Никсън и Мао и при многобройните зигзаги в китайско-американските отношения през следващите четири десетилетия на Запад преобладаваше вярата, че с времето Китай ще заприлича на нас: например че пазарната икономика ще доведе до демократизация и че е неизбежна свободата на средствата за масова информация. Този високомерен възглед е дълбоко погрешен, но все още господства както преди, макар че вече се появяват малки пукнатини на съмнение.

Въпросът тук е много по-дълбок от западните представи за демокрация, за свобода на средствата за масова информация и за човешки права. Просто Китай не е като Запада и никога няма да бъде като него. Изрично се допускаше, че процесът на модернизация неизбежно ще доведе до „уестърнизиране“ на Китай. Но модернизацията се формира не само с помощта на пазарите, конкуренцията и технологиите, а и с помощта на историята и културата. А китайските история и култура много се различават от историята и културата на всяка западна национална държава.

Именно с това трябва да започнем, ако искаме да разберем Китай.

Неспособността на Запада да разбере китайците нееднократно му е пречила да предвиди тяхното поведение. Нашите прогнози и представи за Китай постоянно се оказваха погрешни: че Китайската комунистическа партия ще се разпадне след 1989 г., че страната ще се разцепи, че тя няма да запази темповете на икономически растеж, че данните за растежа са силно преувеличени, че Китай не е бил искрен, предлагайки „една страна, две системи“, когато приема Хонконг от Великобритания, и, разбира се, че постепенно ще се „уестърнизира“. Дълъг е списъкът на провалите ни поради неразбиране на Китай.

Фундаменталната причина за нашата неспособност правилно да прогнозираме бъдещето на Китай е, че не успяваме да разберем неговото минало. Макар че през цялото минало столетие Китай се самоопределяше като държава-нация, той всъщност е държава-цивилизация. Тя е най-продължителната в света непрекъсната форма на управление, която възниква през 221 година преди нашата ера с победата на династията Цин. За разлика от западните държави-нации, Китай формира своята идентичност върху дългата си история като държава-цивилизация.

Разбира се, има много цивилизации и една от тях е например западната цивилизация, но Китай е единствената в света държава-цивилизация. Определящите й характеристики са изключително дългата история, огромните географски и демографски размери и многообразието. Последиците от това са многозначителни: единството е главният приоритет, а многообразието – условието за съществуването на Китай (именно затова Китай беше способен да предложи на Хонконг формулата „една страна, две системи“, която е чужда на държавата-нация).

Китайската държава има съвсем различни отношения с обществото в сравнение със западните държави. Тя се ползва с много по-голям авторитет, легитимност и уважение, дори ако правителството не се избира. Причината е, че китайците възприемат държавата като защитник, крепост и олицетворение на своята цивилизация. Дълг на държавата е да пази своето единство. Следователно легитимността на държавата има дълбоки корени в китайската история. Това е разликата от начина на възприемане на държавата в западните общества.

Ако искаме да разберем Китай, следва да излезем извън рамките на западните реалности и опит, на представите и концепциите, създадени, за да обяснят китайската история. Да направим това обаче се оказва извънредно трудно. В продължение на две столетия Западът, в началото Европа, а след това и Съединените щати, господстваше в света, без да изпитва нуждата да разбира другите или Другия. Ако се наложеше, винаги можеше да ги принуди да се подчиняват безусловно.

Превръщането на Китай в световна държава бележи края на тази ера. Сега ни се налага да имаме работа с Другия – в лицето на Китай – при все по-равноправни условия.

Китай също, както и Западът, е обсебен от своя собствена форма на универсализъм. Той отдавна възприема себе си като „Поднебесната“, като център на света, превъзхождащ всички останали култури. Такава самоидентификация, пораждаща мощно чувство на самоувереност, се наблюдава устойчиво в продължение на последните 40 години. С бурния растеж на Китай това чувство става все по-очевидно, тъй като се подхранва от нарастващото усещане за напредък и възраждане на страната. С други думи, когато през 2019 година президентите на Китай и на САЩ се срещнат в Пекин, когато китайската икономика ще се е приближила плътно до размерите на американската, може да сме сигурни, че високомерието на китайците съществено ще се увеличи в сравнение с 2009 година.

Но далеч преди този момент ние трябва да се постараем да разберем какво представлява Китай и как се държи. Ако не направим това, отношенията между Китай и Съединените щати никога няма да излязат от рамките на официалната вежливост – а това ще е лошо предзнаменование за бъдещите отношения между двете страни.

Геополитическата роля на Китай и отношенията му с други световни сили и региони

Китайската външна политика се формира предимно от националните приоритети и от решаването на вътрешни задачи.

Приоритетите на тази политика са:

– Дългосрочно и устойчиво икономическо развитие с подчертаване на факторите за качество на растежа;
– Поддържане на политическа стабилност;
– Запазване на националното и държавно единство върху принципа „един Китай“;
– Намаляване на различните видове диспропорции за постигане на хармонично развитие;
– Формиране на многополюсен свят.

Китай поддържа отношения с почти всички страни и региони в света. Определящо значение за неговата политика имат отношенията в няколко направления:

Китай – драконът на Азия

Китай не може да бъде разбран и обяснен откъснато от азиатския регион. Страната активно участва в АСЕАН и в други регионални организации. Повечето от процесите на азиатския континент се определят от триъгълника Китай (най-голямата и най-бързоразвиващата се страна) – Япония (най-развитата азиатска страна) – Индия (най-разнообразната страна, с най-големи противоречия).

Китай развива политически и икономически, включително търговски, отношения с повечето азиатски държави.

Китай има ключова роля в търсенето на решения на проблемите: на Корейския полуостров и по контрола върху ядрената програма на КНДР; с Иран и други.

Китай – партньор и съперник на САЩ

Огромните финансови резерви на Китай превръщат страната в основен кредитор на световната финансова система. КНР е най-големият инвеститор в американски ценни книжа, т.е. най-големият кредитор на САЩ. 70% от валутния резерв на КНР е в американски долари. Следователно Китай не може да не държи сметка за състоянието на американската икономика и за нейната стабилност.

Пекин все повече осъзнава необходимостта от разнообразяване на валутите, в които да поддържа своя резерв – не само в американски долари, а и в евро. Заедно с това се стреми да придобива собственост и в други територии извън САЩ.

Избирането на Барак Обама за президент на САЩ отваря нова глава в американско-китайските отношения. Американците разбират, че се нуждаят от китайските средства, за да се измъкнат от дълбоката депресия. От своя страна Китай осъзнава, че инвестираните в САЩ финансови средства ще бъдат изложени на риск, ако САЩ не възстановят икономическата си стабилност. Сега двустранната търговия е небалансирана – тъй като китайският внос на американския пазар значителното превишава американския внос на китайския пазар.

Най-голямото предизвикателство за САЩ е, че при запазване на сегашните темпове на развитие Китай ще ги изпревари по БВП след 5–10 години. Вярно е, че по БВП на човек от населението и по стандарт на живот Китай все още е далеч след първите в света, но излизането му на челно място като обем на икономиката ще има голямо значение за световната икономика и политика.

Китай – Русия: възстановяване на доверието

През последните години освен на двустранните контакти се залага и на създаването на нови организации. Такива са Шанхайската четворка, която е ориентирана към регионалната сигурност и сътрудничество; групата БРИК (Бразилия – водещата латиноамериканска страна, Русия, Индия, Китай), която е насочена към икономическо и политическо партньорство.

Възходът на Китай и новото самоутвърждаване на Русия са сериозно предизвикателство за постигнатия от Запада нормативен обрат по отношение на човешките права и международната интервенция през 90-те години. В институции като ООН става все по-трудно да се събират коалиции срещу Китай по въпроси като демокрацията и човешките права.

Отношенията между Русия и Китай обаче не са безпроблемни заради стари териториални въпроси, заради китайската емиграция в Сибир и други.

Освен това опасенията на някои среди на Запада, тиражирани от влиятелни средства за масова информация, че сближаването между Китай и Русия ще доведе до формирането на нова авторитарна ос, са преувеличени и в голяма степен спекулативни. Защото и Китай, и Русия са жизнено заинтересувани от регионалната и глобалната стабилност, както и от партньорството и сътрудничеството със страните на Запада върху основата на равноправието, взаимното зачитане на суверенитета и националните интереси и ненамесата във вътрешните работи.

Африка – новият китайски хоризонт

Китай гледа на африканския континент предимно като основен доставчик на енергийни и минерални ресурси и пазар с нарастващи и още неоползотворени възможности.

Европейският съюз си остава най-големият партньор в преобладаващата част от континента, но неговото влияние като тенденция намалява в полза на китайското. Годишно търговията на Китай с Африка нараства с около 1/3, а на Европейския съюз – само с 6%.

Целите на Китай в Африка обаче са не само икономически, а и политически. Китай се стреми да получи подкрепа от африканските страни в ООН и в други международни организации по проблемите с Тайван, Тибет и човешките права.

Китай – Европейски съюз – към стратегическо партньорство

От наша гледна точка, като членове на Европейския съюз, е разбираем интересът преди всичко към анализ на отношенията между Китай и ЕС.

Китай подкрепя разширяването на Европейския съюз, за разлика от пасивната си съпротива срещу разширяването на НАТО. Според китайски оценки Европейският съюз е най-показателният пример за успешна регионална интеграция.

Докато Европейският съюз и Китай имат редица общи интереси, САЩ гледат на Китай през призмата на конкуренцията и стратегическия баланс на силите. От китайска гледна точка политиката на Европейския съюз за постигане на глобално съгласие е за предпочитане пред актуалния поне доскоро американски стремеж за надмощие. Китайски анализатори си представят Китай и ЕС като две сили, които са в процес на превръщане от регионални в глобални. Стремежът им към утвърждаване в съвременния многополюсен свят прави еднопосочни техните стратегически интереси.

Европейският съюз и Китай отстояват мирния и демократичен характер на международните отношения и засилването на ролята на ООН в тях. Те се ангажират в борбата с международния тероризъм и за постигане на устойчиво развитие чрез ограничаване на бедността. И двете страни имат изгоди от икономическото си сътрудничество. Европейският съюз е с развита икономика, модерни технологии и значителни финансови ресурси, а Китай е с висок икономически растеж, огромен пазар и неограничени трудови ресурси.

През октомври 2003 г. Китай обнародва документ за отношенията си с Европейския съюз – първи и единствен засега в неговата международна практика. Тези отношения са определени като „всестранно стратегическо партньорство“.

Икономическите отношения между Европейския съюз и Китай се развиват още по-бързо след приемането на Китай в Световната търговска организация. Европейският съюз изпреварва САЩ и Япония като търговски партньори на Китай. От своя страна Китай остава вторият търговски партньор на Европейския съюз след САЩ. В този обмен обаче делът на новоприетите в Европейския съюз държави е незначителен (около 5%).

Големи перспективи дава инвестиционното сътрудничество между Европейския съюз и Китай, включително създаването на смесени предприятия в Китай с участието на водещи европейски компании. Приоритетна област е сътрудничеството в информационните технологии.

Въпреки този положителен стратегически хоризонт, отношенията между двете страни не са освободени от предразсъдъци и проблеми.

От страна на Европейския съюз отношенията с Китай все още не са преодолели формирани стереотипи. Мнозина смятат, че под влияние на европейските ангажименти Китай ще се движи по западния път на либерализация на икономиката, на върховенство на правото и на плурализъм в политическия живот.

Китай се е научил да използва разделенията между европейските страни. Някои анализатори (вж. Анализ на Европейския съвет за външни отношения от 2009 година) определят неговите отношения с Европейския съюз като партия шах с 27 противници, струпани от другата страна на дъската и спорещи коя фигура да преместят и къде. В отстояване на своите интереси Китай е готов да се противопостави не само на отделни европейски страни, а и на Съюза като цяло. Пример за това е отменената в края на 2008 г. среща на върха Европейски съюз – Китай заради срещата на френския президент Никола Саркози с Далай Лама. При това Франция тогава председателстваше ЕС.

Според икономическия и политическия подход, който прилагат към Китай, и степента на сближаване страните – членки на Европейския съюз, могат да се обособят в няколко групи, но това е предмет на друг анализ.

Общата картина на отношенията Европейски съюз – Китай се характеризира с липса на основни противоречия между тях. Но поради определени различия, дължащи се на историческото и културно наследство, на политическите системи и икономическото ниво, естествено е, че между двете страни има различни гледни точки и дори несъгласие по някои проблеми.

Върху двустранните отношения тежат няколко спорни проблема:

– Наложеното от Европейския съюз оръжейно ембарго срещу Китай. В Европейския съюз няма консенсус за отмяна на ембаргото. Китай продължава да пледира за отпадането, но не го поставя като условие за развитие на отношенията.

– Въпросът за правата на човека. Европейският съюз следва възприетия през последните години неконфронтационен подход, който се характеризира с отказ от поддържане на резолюции срещу Китай в Комисията по човешките права. В същото време Европейският съюз отправя претенции към Китай в тази област. От своя страна Китай изтъква цивилизационните различия и отдава приоритет на социалните и икономическите права, без да отрича необходимостта от диалог и от отчитане на европейския опит.

– „Тайванският въпрос“. На всички срещи Пекин поставя този въпрос и изисква от европейските страни подкрепа за политиката „един Китай“, като от тази позиция се разглежда „тибетският въпрос“.

– Между Китай и Европейския съюз съществуват проблеми и в икономическата област. През 2007 г. търговският обмен между тях достигна 300 милиарда евро и Съюзът стана най-големият търговски партньор на Китай за сметка на САЩ. Но търговският излишък на Европейския съюз от 80-те години вече се е превърнал в дефицит от 160 милиарда евро. Това е най-големият търговски дефицит в историята на Европейския съюз, което предизвиква все по-голяма загриженост в Брюксел.

Китай изисква да получи признание за пазарните начала, по които функционира неговата икономика. Около 2/3 от неговия БВП вече се създава извън държавния сектор.

Не са за подценяване острите търговски конфликти – спорът за вноса на текстилни изделия в ЕС, за търговията с промишлени стоки – обувки, велосипеди, телевизори и други. Проблем е също защитата на правата на интелектуалната собственост в Китай.

Част от тези проблеми са разрешими, а други могат да бъдат смекчени, така че да не възпрепятстват развитието на двустранните отношения. Европейският съюз и Китай са люлки на вековни цивилизации и средища на икономически живот. Те могат да се оформят като двата носещи стълба в изграждането на архитектурата на съвременна Евразия.

От страна на Европейския съюз постигането на по-голяма самостоятелност и по-голяма вътрешна сплотеност на страните би осигурило на Съюза повече успехи в задълбочаването на отношенията с Китай.

Източник на статията

Автор на статията:

Мартин Жак

Мартин Жак

Мартин Жак – професор, доктор, чете лекции в университети във Великобритания, Китай, Япония, Сингапур, писател и журналист, издава сп. „Marxism Today“ през 1977–1991 г., коментатор в английски и американски вестници. Изследователските му интереси са Източна Азия и по-специално Китай, Япония, Малайзия, расите и етносите в региона. Автор е на книгата „When China Rules the World: the End of the Western World and the Birth of a New Global Order“.


.