Китай след смъртта на Дън Сяопин

Дън Сяопин умира на 19 февруари 1997 г. на деветдесет и две годишна възраст и смъртта му бележи края на една епоха, тъй като той е последната връзка на страната с времето на основаване и утвърждаване на ККП.

Твърде малко неща, обаче се променят след смъртта му, тъй като политическото ръководство, оглавявано от президента 江泽民 Дзян Дзъмин съхранява позициите на своя предшественик. Икономическата модернизация напредва, но в края на 90-те години вече става очевидно, че владичеството на ККП зависи най-вече от способността й да гарантира икономически растеж, който създава огромно икономическо неравенство сред населението и е изпъстрен с всякакви форми на корупция. За да се справи с нея, Дзян Дзъмин официално провъзгласява през февруари 2000 г. идеологията си за „трите представителства” 三个代表 (“the three represents”), според която партията винаги е била представител на най-напредналите производителни сили, на най-напредналата култура и на най-основните интереси на широките народни маси. Тази теория, целяща легитимирането на лидерската позиция на ККП, оправдава привилегированото положение на партийния елит, но изобщо не успява да убеди „масите”, че ККП отстоява интересите им. Дзян Дзъмин се опитва да спечели и подкрепата на военните среди, чрез ускорено модернизиране на Народоосвободителната армия и увеличаване на издръжката й.

По мнението на китайските историци, стратегията на партията през последната деситилетка на ХХ в. е мащабно икономическо реформиране, съпроводено с по-малко по мащаб политическо реформиране, целящо политическа рационализация, а не демокрация. Като резултат, пазарните сили променят икономическите и социалните структури и възникват множество частни или публично-частни инициативи и сдружения.

През ноември 2001 г. става първото мирно и редовно предаване на властта от времето на Комунистическата революция насам. „Четвъртото поколение”, начело на което е Ху Дзинтао (胡锦涛), е израснало по време на Културната революция. Много от представителите му са технократи, икономисти и адвокати, а не инженери като предшествениците му.

Ху става президент на 15 март 2003 г. и заедно с министър-председателят Уън Дзябао (温家宝) си поставят за цел да изградят едно благосъстоятелно общество (小康社会). Правителството официално декларира за своя цел не икономически растеж на всяка цена, а въвеждането на мерки, които ще спомогнат за установяването на социално равенство, както и за съхраняването на околната среда.

Макар че преходът от централно планиране към пазарна икономика започва още през 80-те години, едва през 90-те години двата най-належащи икономически въпроса – преобразуването на държавните предприятия и намаляването на огромната работна ръка, ангажирана в държавния сектор получава приоритет. Голяма част от държавните предприятия са лошо управлявани, наемат прекалено много служители и в тях се шири корупция.

Когато в края на 90-те Китай кандидатства за членство в Световната търговска организация, което ще го отвори за чуждестранните инвестиции, потребността от реформирането на държавните предприятия става належаща. През 1998 г. министър-председателят Джу Рундзи официално се ангажира със задачата търпящите загуби държавни предприятия в рамките на три години да се превърнат в печеливши. През следващите три години над 36 милиона (около 1/3) от работещите в държавния сектор са уволнени, като се планира до 2007 г. да бъдат уволнени още 52 милиона. През 2000 г. общонационалният брой на безработните е 3,6% от населението, но официално се декларира само броят на безработните в градовете.

За последните двайсет и пет години най-изключителната черта на Китай е бурното темпо на икономическия растеж. Между 1979 г. и 2002 г. брутният национален продукт се увеличава със средностатистическо годишно темпо от 9,3%. Този растеж се основава преди всичко върху производството на изискващи несложни технологии износни стоки като дрехи, чорапи, обувки и детски играчки. Но през 2005 г. Китай вече произвежда 25% от продаваните в света перални и 50% от продаваните в света фотоапарати. Той вече е настигнал САЩ по броя на продадените телевизори и мобилни телефони и се очаква да се превърне в най-големия световен пазар за компютри. Между 1978 и 2003 г. китайският износ нараства от 8,8 на 438 милиарда щатски долара, като 40% от износните стоки са предназначени за САЩ. През 2004 г. търговският дефицит на САЩ спрямо Китай възлиза на 162 милиарда долара, което е най-високият дисбаланс в търговския обмен на Америка с конкретна страна.

Настъпилия в началото на ХХІ в. строителен бум в Китай довежда до бързо нарастване на цените на стоките на дребно. Купуването на вносни и луксозни стоки рязко нараства и тази тенденция поражда прогнозата, че към 2015 г. китайските потребители най-вероятно ще заемат мястото на потребителите от САЩ като основния двигател на световния икономически растеж. Този растеж е характерен както за континентален Китай, така и за Хонг Конг и о. Тайван, които съвместно са създали една интегрирана икономика, съперничеща на икономиката на САЩ, Япония и ЕС.

Социалната последица от бурния икономически растеж е увеличаването на икономическото неравенство. Либерализирането на чуждестранната търговия и инвестиции разширява пропастта между града и селото и облагодетелства крайбрежните провинции за сметка на разположените във вътрешността на страната. В резултат на това, от 1988 г. нататък – когато ограниченията са премахнати, преселенията в рамките на страната устремно нарастват.

Един от големите проблеми, свързани с икономическия растеж на Китай през последните години са последиците за околната среда (Екологичното право на Китай). Изчислено е, че 1/5 от общата обработваема земя страда от замърсяване с метали. Голяма част от енергийните нужди на Китай се задоволяват с изгаряне на непречистени въглища, при което се отделя голямо количество частици и серен двуокис и това води до силно замърсяване на въздуха в някои големи градове. Според статистиката, Китай е отговорен за приблизително 10% от отделяния в световната атмосфера въглероден двуокис, а намаляването на отделянето му е ключово важно за спирането на глобалното затопляне. През юли 2005 г. Китай сключва споразумение с Индия, САЩ и Южна Корея да намали отделянето на газовете, създаващи парниковия ефект.


ПРЕДИШНА ТЕМА 10 >> Епохата на Дън Сяопин


.