Китай след революцията от 1949 г.

Половинвековният период след идването на комунистите на власт може да бъде разделен на два основни етапа: революционен етап, продължил до смъртта на Мао Дзедун през 1976 г., и прагматичен етап, продължаващ и до днес.

През първия етап Мао Дзъдун се опитва да осъществи революционната програма на ККП на практика. Това води до една последователност от политически линии, които се назовават съответно Съветския период (1952 – 1958 г.), Големият скок и неговите последици (1958-1965 г.) и Културната революция (1966-1976 г.).

Периодът на консолидация - 1949-1952 г.

До 1952 г. основните усилия на новото правителство са насочени към консолидиране на властта му. Определят се основните политически черти на новата държава – през септември 1949 г. се свиква Народна политическа консултативна конференция, на която се приемат Основен закон и Обща програма. Основният закон установява „демократична диктатура” в страната под ръководството на ККП. Общата програма гарантира основните човешки права и обещава равенство за жените, продължаване на революционната поземлена реформа, изграждане на тежка промишленост и уважаване на правата на етническите малцинства.

Новото правителство взима мерки за утвърждаване на властта си над всички територии, смятани за част от Китай. Трите провинции на Манджурия са напълно интегрирани в Китай, а Тибет, който от 1913 г. е автономен, е „освободен” от народоосвободителната армия през 1950 г. и се превръща в автономен район, влизащ в състава на Китайската народна република. Синдзян, който между 1944 и 1949 г. носи името Република Източен Туркестан, е убеден да се присъедини към Китайската народна република. Външна Монголия, обаче остава независима. През 1949 г. една комунистическа армия се опитва да завладее Тайван, но неуспехът показва, че нахлуването в Тайван означава мащабна военна операция и въпросът е отложен за по-късно.

През периода на консолидация още се извършва модернизация на армията, създават се военновъздушни сили, купуват се оръжия от Съветския съюз. Същевременно се задълбочава отчуждението от Съединените щати, които решават да установят дипломатически връзки с националистите в Тайван и да ги подкрепят.

Извършват се множество реформи в областта на образованието, въвеждат се ускорени образователни курсове за пълнолетните граждани. Учителите се „преобразоват”, изучаваните в училищата текстове се преработват и се въвеждат часове по политическо образование. Повечето западни мисионери, занимаващи се с преподавателска дейност, напускат страната, като техните училища и университети са национализирани.

Съветският период - 1953-1958 г.

През 1953 г. комунистическото ръководство на страната започва на практика внедряването на предначертаната от него политика за икономическо развитие, включваща превръщането на собствеността от частна в обществена и въвеждане на централизирано стопанско управление. През септември е обявен първият петгодишен план и започва колективизацията на земята.

В областта на държавното планиране Китай изцяло подражава на Съветския съюз, като избира модел на развитие, даващ приоритет на тежката промишленост – път препоръчан от Ленин и реализиран от Сталин. Съветския съюз оказва помощ под формата на инвестиции, изпращане на съветници-експерти и въвеждането на съветски методи в управлението на промишлените предприятия. Съветското влияние е видно и в областта на образованието, особено в университетите и колежите, които са реорганизирани според съветския образец. Съветски академици участват в създаването на учебните програми, широко се използват съветски учебници.

Започналото още през 1942 г. колективизиране на земеделието, в периода на първата петилетка придобива завършен и масов вид. В началото кооперативното земеделие е представлявало групи за взаимна помощ, които обединяват ресурсите и труда си за постигане на по-голяма ефективност.

През 1955 г. Мао започва агитация за рязко повишаване обхвата на колективизацията и кооперативите се сливат в мащабни трудово-кооперативни стопанства, в които няма частно владеене на земя и възнаграждението на членовете зависи единствено от вложения труд. В края на 1956 г. социалистическото преобразуване на земеделието вече е приключило.

Постиженията на икономическото преобразуване по време на първата петилетка са огромни – промишленото производство на Китай се увеличава почти два пъти, като най-впечатляващо е увеличението на производството на стомана, нефт, нефтени и химически продукти. Китай заема от Съветския съюз част от нужните му финанси и приблизително 50% от инвестициите в сферата на промишлеността идват пряко или непряко от Съветския съюз. Осъществена е на практика и една обхватна програма за социални реформи, най-вече в сферата на образованието, като броят на децата в началните училища нараства от 24, 3 на 64, 2 милиона, на тези в средните училища – от 1 милион на 6,2 милиона, а броят на учащите се в университети се учетворява – 441 000 души.

Големият скок и Китайско-съветският разрив

През 1958 г. Китай се впуска в осъществяването на една радикална програма за „пълното построяване на социализма преждевременно и преди всякакви срокове, и постепенния преход към комунизма”. Продължава инвестирането най-вече в тежката промишленост, развитието на която върви 5 пъти по-бързо, отколкото развитието на селското стопанство. През 1956 г. Мао Дзедун излага теорията си за „противоречията” между промишлеността и селското стопанство и между тежката и леката промишленост. Изводът е, че макар да е наложително тежката промишленост да запази приоритетното си положение, е необходимо и развитието на земеделието и леката промишленост. В края на 1957 г. в провинциите е предприето ускореното внедряване на една мащабна програма, включваща изграждането на големи иригационни проекти, сливането на трудово-кооперативните стопанства в комуни, с цел мобилизирането на работната ръка за внедряването на изискващи огромни трудови ресурси проекти. За да могат и жените да участват в производството се създават ясли и детски градини, организират се колективни кухни и се въвежда система на безплатно снабдяване с храна.

В своя реч от 1958 г. Мао Дзъдун заявява, че „е възможно да настигнем Великобритания за петнайсет години”. За постигане на свръхвисоките цели, които Мао поставя пред тежката промишленост, броят на хората, работещи в държавните промишлени предприятия се увеличава двойно, надхвърляйки 50 милиона, а това подлага на огромен натиск системата на снабдяване на градовете с храна. Многобройната работна ръка е окуражавана от идеологическите проповеди да прекарва прекомерно дълго време в заводите, чието оборудване е свръхексплоатирано и недостатъчно поддържано.

През 1958 г. вече става ясно, че данните за изобилни реколти и целите, поставени пред индустриалните производства са нереалистични. В отговор, комуните биват реорганизирани, създава се производствена бригада, която представлява бившето трудово-кооперативно стопанство, собствеността, както и вземането а решения се предават в нейни ръце. Слага се край на общите кухни в комуните и се предприемат мерки да се възстановят частните парцели земя и да се отворят отново селските пазари.

Когато започва отливът от Големия скок, политическият конфликт, назряващ през последните няколко години, се проявява открито. На събранието на ЦК на партията, проведено в Ухан през декември 1958 г., Мао се съгласява да се откаже от поста председател на КНР и през април 1959 г. мястото му се заема от Лиу Шаоци (刘少奇). Въпреки, че Мао остава председател на партията, по-късно той заявява, че на уханското събрание той е бил третиран като „мъртъв прародител”. През юли Мао Дзъдун получава писмо от министърът на отбраната Пън Дъхуай (彭德怀), в което последният го предупреждава, че постиженията на Големия скок са били преувеличени. Мао решава, че ще е най-добре да нападне открито Пън Дъхуай и го обвинява, че се е наговорил с Хрушчов комуните да бъдат подложени на унищожителна критика, както и да се отмени обещаната от Москва ядрена помощ. На мястото на Пън Дъхуай като министър на отбраната идва Лин Бяо (林彪) – близък поддръжник на Мао. Критиците на Големия скок са сплашени и през 1960 г. започва нов Голям скок. Характерно за него е разширеното въвеждане на градски комуни, в опит градските райони да станат в по-голяма степен самозадоволяващи се. Грешки в земеделската политика, лоши климатични условия, както и напускането на страната от съветските технически инструктори през юли налагат в средата на 1961 г. опитът за провеждане на нов Голям скок да бъде изоставен.

Големият скок поражда спорове относно валидността си като икономическа стратегия и се счита, че провалът му има изключително мащабни последици за Китай. Някои западни икономисти считат, че причината за неуспеха на скока е не погрешната стратегия, а прибързаното и зле планирано внедряване на проектите. Когато през 80-те години на ХХ в. демографските данни за онези години са разсекретени, става ясно, че Големият скок е имал бедствени последици за китайското население. Намаляването на производството на храна и сривът в системата на разпределението на храната отприщва глад, какъвто китайският ХХ в. не познава. Кумулативното нарастване на смъртността е изчислено между 16 и 27 милиона смъртни случая. Гладът, чиято връхна точка е 1960 г. се усеща най-силно в селските области и в някои провинции като Анхуй. Реакцията на ККП на тази трагедия е напълно неадекватна. Отчасти това се дължи на липсата на информация: системата за събиране на статистически данни е рухнала и е била, но само до известна степен заменена от силно преувеличени заявления за увеличаване на продукцията. Друга причина за неадекватната реакция е мълчанието и пасивността на голяма част от висшите кадри на ККП.

Големият скок и последиците му изиграват значителна роля в задълбочаването на спора между Китай и СССР. Началото на спора датира още от сблъсъците между двете страни, възникнали в хода на създаването и изграждането на ККП, след това – при договарянето на клаузите на Договора за съюз и взаимопомощ през 1950, по-късно – относно тайната реч на Хрушчов през 1956 г., разобличаваща Сталин и накрая, по време на посещението на Мао в Съветския съюз през ноември 1957 г. Но именно Големия скок изважда напреженията от латентната им форма и те се проявяват в открит вид. Китай отхвърля съветските икономически методи, разтръбява първоначалните постижения на Големия скок и обявява комуните за най-краткия път, водещ към комунизма – а всичко това застрашава претенцията на Съветския съюз, че е „идеологическият и икономическият водач на социалистическия лагер”. Напреженията между двете страни се усилват през 1958 и през 1959 г. поради различията в позицията им спрямо редица международни кризи, първата от които е десантът на американските войници в Ливан. В деня, в който Хрушчов пристига в Пекин, предпазливото му отношение към местната криза е разкритикувано в „Червено знаме” – печатният орган на партията. Скоро след това китайското намерение „да освободят” Тайван е посрещнато с резервираност от Москва. Тибетският бунт през пролетта на 1959 г. и бягството на Далай-лама в Индия представляват заплаха за международното положение на Китай, но Съветите не му гарантират пълната си подкрепа.

Скоро след това настъпва окончателният разрив. През юни 1959 г. Съветският съюз анулира споразумението за ядрена помощ, уредено преди две години. Същевременно до ушите на Мао достига информацията, че Хрушчов е правел критически забележки за комуните. През април 1960 г. „Червено знаме” открито критикува политиката на Съветския съюз на мирно съвместно съществуване. Това, както и несъгласието с икономическите политики на Китай, подтиква Москва да обяви, че през юли същата година в рамките на два месеца, всичките й технически инструктори ще напуснат страната. Така започва охлаждането на дипломатическите отношения между двете държави, продължило до 1985 г.


СЛЕДВАЩА ТЕМА 9 >> Културната революция и периода на Дън Сяопин


ПРЕДИШНА ТЕМА 7 >> Китайско-Японската война 1937-1945 г.


.