Теоретическите идеи на китайската модернизация

Може ли да се говори за теория на китайската модернизация?

Ключовата ми теза е, че през изминалите 30 години на китайската модернизация вече кристализира СИСТЕМА ОТ ИДЕИ, които в своето единство биха могли да се дефинират като теория на китайската модернизация.

Наличието на система от идеи е едно от главните отличия на китайските реформи от съветската перестройка 1985–1990 г. и една от основните причини за успеха на реформите и за неуспеха на перестройката. Китайските реформи не са хаотични, те имат ясна стратегия и собствена идеология. Тук ще скицирам, без да ги анализирам обстойно, структуроопределящите елементи на теорията за китайската модернизация.

На първо място в тази система от идеи стои идеята за социализъм с китайска специфика. Смятам тази идея за матрица на цялата теория – тя пронизва всички направления на съвременното китайско мислене и развитие.

По своята същност това е идея, която отхвърля като погрешно универсализирането на съветския модел, наложен след Втората световна война. Но не само това, колкото и важно да е то. Още по-съществено е, че тя свързва новото социалистическо общество с националните традиции и особености. Но и това не е всичко, колкото и фундаментално да е то. Още по-дълбочинно е разбирането за социализма като историческо развитие на ценното наследство от историческото развитие на страната, на цивилизацията, на материалната и духовната култура. Социализмът не се гради върху развалините на хилядолетното минало, а върху разумното използване на постиженията от миналото и на новия потенциал на съвременната епоха – такава е същността на тази идея. Съвременният китайски социализъм е сплав от наследството на древната китайска цивилизация и от иновационния потенциал на настъпващата нова информационна епоха.

За първи път необходимостта да се строи социализъм с китайска специфика е формулирана от Дън Сяопин пред ХІІ конгрес на ККП през 1982 година.

Идеята за националната и цивилизационната специфика на социализма е много продуктивна идея, която не само коригира допуснати в миналото грешки, а и отваря атрактивни перспективи в бъдещето.

На следващо място бих поставил идеята за началния стадий, в който се намира и дълго ще се намира (не по-малко от 100 години) изграждането на социализма в КНР.

По този въпрос в СССР и в Източна Европа бяха допускани големи грешки с тежки последици. През 1938 г. Сталин обяви, че социализмът в СССР е изграден. Хрушчов оповести изграждането на комунизма до към 1980 г. Бившите социалистически страни в Източна Европа обявяваха преходни периоди от по 3–4 години. Сега е ясно, че за такива кратки исторически срокове не може да се постигнат нито целите, нито характеристиките на социализма.

Социализмът е продукт не на партийните конгреси, а на историческото развитие.

Недостиг на исторически реализъм, груб волунтаризъм в политическото и в теоретическото мислене – такава беше същността на тези грешки.

Постановката, че изграждането на китайския социализъм се намира в начален стадий и че продължителността на този стадий е голяма, е идея с фундаментално значение. Китай изгражда социализъм и това е определящият курс на неговото развитие, върху който не може да се посяга. Но Китай още не е изградил социализма и това е основна историческа реалност, която не може да бъде прескочена. Ето какъв колосален капацитет за стабилност и перспектива за развитие има тази идея.

Възлово място в нея заема тезата „сяокан“. Сяокан е обобщеният на китайски отговор на големия исторически въпрос: какво е социализмът и как той да бъде създаден. Сяокан е създаването до средата на века на всеобщо среднозаможно общество в Китай. Това е историческата цел на новия етап на китайските реформи. Това е конкретното историческо съдържание на т.нар. начален стадий на социализма в Китай.

Сяокан и „научната концепция за развитието“ като съвременен светоглед и хармоничното развитие като свръхзадача на реформите в КНР са най-новите теоретични продукти на китаизацията на марксистката теория.

На следващо място бих поставил идеята за необходимостта от модернизация на социализма.

Сега много се дискутира възможна ли е изобщо модернизация на социализма. Под модернизация следва да се разбира адаптирането на социализма като теория и практика към новата епоха и към отличаващите я нови реалности. Тази идея намира реализация в стратегията за отварянето на Китай към света и за превръщането на иновационното развитие в главно направление на реформите. Изостанал Китай, който бе до революцията полуфеодална, полукапиталистическа страна, днес ускорено навлиза в информационната слединдустриална епоха. Светът сега и на Запад, и на Изток говори за „китайското чудо“, а в основата на това чудо стои модернизацията на социализма с китайска специфика. Модернизацията на Китай има не само теоретични, а и конкретни измерения, състоящи се от три големи крачки в развитието на страната: първата – осигуряване на екзистенцминимума за всичките милиард и 300 милиона жители на КНР; втората – осигуряване на средна заможност за всички; и третата крачка – превръщането на Китай до средата на ХХІ век в средноразвита страна с високо жизнено равнище и качество на живот.

В тясна връзка с тази идея се намира и едно от най-големите постижения на модерен Китай – създаването на социалистическа пазарна икономика. Това е базово постижение и в развитието на теорията, и в развитието на социалистическото общество. Икономическите успехи на Китай са феноменални. Те с право се определят като „чудо“. Днес китайската социалистическа пазарна икономика е третата по обем на общото производство, а водещи американски анализатори смятат, че до средата на века Китай ще изпревари САЩ по този показател и ще се превърне в първа икономическа сила в света.

Пазарната икономика, гласи тази идея, не е тъждествена с капиталистическата система, както и плановата икономика – със социализма. Пазарът е механизъм, инструмент за развитието на икономиката. Така стои въпросът и със структурата на собствеността при социализма – в китайската икономика днес съсъществуват общонародната (държавна) собственост (преобладаващо място), колективната кооперативна собственост и частната собственост.

Във връзка с това се развива и социалната структура на обществото през началния стадий на неговото изграждане в условията на социалистическата пазарна икономика. Появяват се все по-увеличаващата се средна класа и прослойката на богатите китайци. Не е възможно да има пазарна икономика и частна собственост и да няма средна класа и богата социална прослойка. Историческата цел на социализма не е социално равенство в бедността, а създаване на материални условия за развитие на всеки човек в обществото. „Човекът е основа на основите“ – това е ориентирът, който провъзгласи последният, ХVІІ конгрес на ККП.

Издигнатата от Ху Дзинтао на този конгрес теза за хармоничното развитие на Китай (регионално, социално, културно) е насочена към постигане на висока средна заможност на цялото население и към социалистически ориентирана регулация на държавната политика и на общественото развитие. Пазарната икономика не може да не създава богати хора. Задачата е не да се експроприират богатите, а да се преодолява голямата имуществена диференциация в обществото и най-важното – да се създаде средна заможност за всички.

Ликвидирането на бедността в Китай е велико постижение на китайския социализъм. Постигането на стабилна средна заможност за целия милиарден китайски народ ще върне на социализма ролята на историческа алтернатива на капитализма.

Модернизацията на социализма, и по-специално реалиите на икономическата и на социалната структура на началния стадий, породи две други идеи: първата – за социалната база на партията през този период; втората – за хармоничното развитие на социалистическото общество.

Цзян Цзъмин обобщи идеята за новата социална база на партията в началния стадий, за т.нар. тройно представителство в партията: първо – работническата класа и трудовото селячество; второ – духовният пласт на обществото, т.е. интелигенцията; трето – авангардът на производителните сили, патриотичният национален бизнес, който създава съвременната национална икономика и всеобщото благоденствие на китайския народ. Партията се развива и се превръща в партия на целия китайски народ.

Ху Дзинтао разви, както посочих по-горе, идеята за превръщане на модернизиращ се Китай в „богата, могъща, демократична и хармонична, модерна социалистическа държава“.

Става дума за регионална хармония – нова постановка за развитие на регионите, допълваща постановките на Дън в началото на реформите.

Става дума за социална хармония – града и селото, социалните класи, образованието, културата на китайското общество.

Става дума за хармония в материалното и духовното развитие на хората – противопоставяне на западното потребителско общество.

Очевидно осъществяването на „втората стратегическа стъпка“ – пълно постигане на средна заможност за всички граждани, изисква нови идеи за развитието на китайския социализъм. Стартира нов етап в реформите, по-висш от досегашните.

С голяма сила се поставя проблемът за смяна на модела на развитие – замяна на екстензивното индустриално развитие с иновационно слединдустриално развитие, основано на новите технологии на информационната епоха. Формулирана е идеята за създаване на „хармонично общество от иновационен тип“, развива се „китаизация на марксизма“ като „съвременна научна концепция за развитието на Китай“.

Ключово място в теорията на китайската модернизация заема положението за постоянното съчетаване на съвременната култура с най-високите постижения на китайската цивилизация. Това положение е обърнато както навътре, към вътрешните проблеми на развитието, така и навън, към хармонизацията на световната система и на международните отношения. Китай на никого не натрапва своите ценности и традиции, но и на никого не позволява да му натрапва своята уредба и начин на живот.

В заключение следва да се открои наднационалното значение и актуалност на теорията за модернизация на социализма. В наше време се извършва световен преход от индустриалната в информационната епоха и социализмът се изправя пред предизвикателството за коренно обновление – както теоретическо, така и конкретно историческо. Необходимо е „преоткриване“ на социализма като историческа алтернатива на капитализма и като проект за по-справедливо, по-демократично, по-модерно и по-разумно решаване на проблемите на информационната епоха. Необходима е модерна социалистическа теория на развитието.

Това предизвикателство издига високо приносите и името на Дън Сяопин. Той ни се представя като велика историческа личност от края на ХХ век, който обоснова необходимостта от модернизация на китайския и на световния социализъм. Модернизацията на социализма – това е „стрелата на времето“ за посоката на историята при световния преход от индустриалната в информационната епоха.

Това епохално дело не може да бъде завършено за 2–3 денонощия или за 2–3 десетилетия. Този процес е започнат и се намира в движение. Теорията на китайската модернизация е ценна част от него.

Източник на статията

Автор на статията:

Александър Лилов

Александър Лилов

Александър Лилов – професор, доктор на философските науки, член-кореспондент на БАН. Работи в областта на философията на културата, естетиката и политологията. Автор е на монографии и научни трудове, по-важните от които са: „Към природата на художественото творчество“ – преведена на руски, полски, китайски, чешки език, „Въображение и творчество“, „Европа – да бъде или да не бъде“, „Европа – диалог и сътрудничество“, „Диалогът на цивилизациите. Световният и българският преход“ – преведена на китайски език, тритомникът „Информационната епоха“; както и на над 200 публикации у нас и в чужбина. Директор е на Центъра за стратегически изследвания.


Курсова работа посветена на икономиката и селското стопанство на Китай


.