Основни етапи на развитие на китайската писменост

Китайската писменост е една от най-старите и най-разпространените писмени системи в света. Около една четвърт от населението на земята я използва.

Създаването и развитието на китайските знаци са тясно свързани с развитието на китайската култура. Китайските знаци са основните носители на китайската култура и като важен инструмент за нейното разпространение, тяхната еволюция е изиграла важна роля в историята на китайската нация.

За разлика от разговорният китайски, който има много различни диалектни форми, китайската писменост е обща за цял Китай и за почти целия Далечен Изток. Китайската писменост е идеографическо писмо, което се състои от условни знаци – йероглифи, които говорят на очите, а не на слуха, благодарение на което тя е разбираема за народите, населяващи Китай, но имащи различни разговорни езици.

Китайските йероглифи, които първоначално били изображения на видими предмети, минали през дълъг път на развитие и в своят сегашен вид много малко приличат на първоначалната си форма.

Голяма част от йероглифите не служат за обозначаване на определени думи, а се явяват във формата на знаци, изразяващи понятия и по този начин един и същ йероглиф, в зависимост от мястото си в изречението, може да означава или глаголна форма на някое понятие, съществително име, наречие и т.н.

Всеки йероглиф има свое фонетично четене, което е различно за всеки диалект. Смята се, че това „четене” на йероглифа в древността е съответствало на разговорното обозначение на дадена дума, но през годините откъсването на писмеността от разговорната реч, развиващата се по свои пътища, довело до това, че четенето на йероглифите е станало просто условно фонетично обозначаване на знака, имащ малко общо с тази дума.

Характерни признаци на класическата писменост са лаконичността и ритмичността на изреченията.

Отсъстващата пункуация се заменя със строги правила за построяване на изречението. Една част от йероглифите имат значение на служебни граматични знаци. Разбира се, че такава писменост, бивайки архаична отживелица, е можела да съществува само по време на икономическият застой на Китай и неговата изолираност от другите държави по света. Тъй като отсъствието на външни връзки не е стимулирало обогатяването на езика с нови понятия, то то не е водило до необходимост от обновяване на езика. Но навлизането на чуждестранен капитал, което започнало в средата на 19. век, нарушило изолацията на Китай, която била първото условие за опазване на стария език.

Влиянието на западно-капиталистичните идеи създало нови понятия, непознати досега на феодалния Китай. Класическата писменост не успявала да служи като форма на идеологическо приобщаване на Китай към европейската култура. Освен това развитието на капитализма довело до създаването на нова класова сила – слой на националната буржоазна интелигенция, която изисквала своя култура и която отричала културата на феодален Китай.

Етапите на развитие на китайската писменост обхващат повече от три хилядолетия. С проследяването на тази еволюция ние имаме възможността не само да научим за писмеността на китайския народ, но и за неговото културно израстване.

Първата знакова система

Началото на зараждането на йероглифната писменост се губи в недрата на доисторическата епоха, но докосването до тази епоха може да бъде осъществено само чрез множеството митове и предания, които са успели да стигнат до нас.

Идеята за създаването на йероглифите се преписва на Фу Си – един от най-известните митологически личности на Китай. Според мита, разхождайки се по брега на Хуан Хъ, Фу Си е видял Великият Дракон , на чийто гръб са били изписани загадъчни знаци. Любознателният Фу Си веднага ги прерисувал и забелязал, че формите на знаците много приличали на следи от птици по пясъчният бряг. В това съвпадения Великият Фу Си осъзнал дълбоките принципи на единството на околният бит и ги зафиксирал в първите начертани знаци на китайската писменост – триграми, които слагат началото на замяната на възловото писмо с йероглифното.

Първата знакова система в историята на китайската култура се е състояла от два елементарни знака, от които единият е бил непрекъсната права линия, а вторият прекъсната права линия. Тези знаци са се обединявали в триграми – гуа с неповтаряща се комбинация на непрекъснати и прекъснати линии. Тези триграми били осем. Всяка от тях имала някакво значение, което можело да се сменя в зависимост от целта, с която тези триграми били използвани. Триграмите можели да се съчетават по между си по двойки, в резултат на което се получили 64 хексаграми. Тази проста знакова система, разбира се, не е можела да бъде използвана за записване на съобщения на китайски език, но тя е имала принципиално значение, защото с нейната помощ е била усвоена представата за това, че всяко съобщение може да бъде закодирано с помощта на писмени знаци.

Създаването на йероглифината писменост като система митовете свързват с името на легендарният създател на Китайската империя, Великият Жълт Император – Хуан Ди, който заповядва на своят придворен чиновник Цан Дзие да създаде система на китайската писменост. Подчинявайки се на заповедта, Цан Дзие започва да изследва следите на животните и създава първите йероглифи.

Дзягууън и Дзинуън

Но митовете и легендите си остават митове и легенди. По-достоверна инфомация, предоставена ни от историческата наука, твърди следното.

Най-ранните йероглифни форми се отнасят към периода на отделянето от Инският племенен съюз на ранното царство Шан през 14.-9. век пр.н.е. първите надписи били всъщност рисунки, издълбани върху костите на различни животни и върху корубите на костенурки. Те били използвани за гадаене и различни религиозни обряди. Много малко гадателни кости могат да бъдат свързани с Династия Джоу, тъй като пиромантичното гадаене, което било силно разпространено в Династия Шан, било заменено с гадаене на бял равнец.

Тъй като били използвани коруби на костенурки, черупки и кости, писмеността от този период се нарича дзягууън – писмо върху коруби и черупки.

По това време хората вярвали в духове и чудовища, затова гадаели по време на важни събития. Те надписвали гадателните слова върху корубите на костенурки или върху кости и ги боядисвали в червено за късмет или в черно за потенциално бедствие. Думите били писани с помощта на нож. Някои от тях са големи, други малки, някои са сложни, а други прости, но всичките са ясни по значение.

Доказателства за дзягууън били открити много години след тяхното създаване – по време на император Гуансу от Династия Цин (1644-1911). Те били открити в Анян , който бил столица по време на Династия Шан. През 1899 бреговете на река Хуаншуей рухнали и много коруби на костенурки с изрязани върху тях знаци били открити. Първоначално хората ги смятали за кости на дракон и ги използвали в медицината. На следващата година търговецът Уан Ижон проявил интерес към тези коруби и се отправил в Хънан , за да разбере повече за тях. По-късно ученият Лиу Ар продължил делото на Уан Ижон и започнал да колекционира тези исторически находки.

Филолози, които са изучавали над 10 000 коруби и кости, забелязали, че структурата на дзягууън се променила в четливи цели знаци. 1700 от тези различни знаци били по-късно идентифицирани.
Малко по-късно се развива писмото върху метал – дзинуън. Това били надписи върху бронзови изделия по време на късната Династия Шан и ранната Династия Джоу. Дзинуън също се среща с името Джундинуън, което е синоним за бронзово изделие.

Писмото дзинуън върху бронз увековечавало важни събития и влияело на социалния живот по това време. Калиграфският стил на дзинуън е деликатно, просто и изпълнен с достойнство. Първите дзинуън знаци били открити върху камбанка, намерена във Фънян по време на Династия Хан.

Писмото върху гадателните кости е архаично и пиктограмно. Ако го сравним с писмото дзинуън от ранната Династия Джоу можем да видим, че писмото върху гадателните кости е много по-опростено (за опростяването на китайската писменост), а кръглите форми често се променят в праволинейни.

Това е така, защото дълбаенето върху твърда повърхност, в случая кости, е наистина трудно в сравнение с писането върху мокра глина, която била използвана за отливка на бронза.

дзягууън

Дзягууън

Джундиуън

В края на второто хилядолетие пр.н.е. царство Шан е било завоювано от активно развиващото се по това време царство Джоу. Според някои учени точно в епохата на Джоу, на базата на северните и южни азиатски езици, започва да се формира единна граматическа система на древнокитайския език.

Било е характерно за хората от времето на Династия Джоу активно да украсяват бронзовите съдове с писмени знаци. Съдържанието на текстовете все още имало религиозен характер, също така изобилствало с информация за делата на правителите и пожелания за щастие и благосъстояние.

Тези написани върху бронза знаци получили името – джундиуън или писмо върху камбани и трикраки съдове.

Даджуан

Още с първите стъпки на своето зараждане държавната писменост е била използвана с цел администратиране и управление. В императорския двор и в местните администрации е имало голям щат специално обучени писари, които били в подчинение на Главният Писар.

Въпреки че някои летописи, според учените, били написани по-рано от 22 век пр.н.е. , древните текстове, които са стигнали до нас в своя оригинален вид се датират от 23.-9. век пр.н.е.

Изследването на тези текстове показва, че начините за начертаване на йероглифи по това време са били вече добре определение, но формите на самите йероглифи силно варирали от текст на текст.

За нормалното функциониране на делопроизводството е било нужно систематизиране на йероглифите. Затова приблизително през 800 г. пр.н.е.

Главният Писар създава първия каталог на йероглифите, съществуващи по това време, фиксирайки по този начин тяхния външен вид, за да може да бъдат използвани за напред от другите писари.

Тези систематизирани йероглифни форми на джундиуън получили в китайската лингвистика названието графичен стил Голям печат или Даджуан.

Даджуан има още едно название, което понякога може да се срещне в историята на китайската писменост – знаци попови лъжички. Това забавно название, според летописите от втори век пр.н.е. , се преписва на даджуан, когато е била разрушена къщата, в която живял Конфуций и в нея били открити древни книги и текстове. Виждайки големите „глави” и тънките „опашки” на древните йероглифи, правителят на царство Лу принц Гун възкликнал: „ Но това са попови лъжички!” Оттогава това нелепо название останало за йероглифите на големия печат.

По време на упадъка на Династия Джоу е имало и упадък в сферата на образованието. Писарите ставали все по-неграмотни и това се отразило върху китайската писменост. Там, където писарят не е могъл да си спомни някой йероглиф, той просто си измислял нов и го записвал на мястото на стария. По този начин йероглифите започнали да придобиват много неточни форми, които в последствие получават названието странни йероглифи.

Те били копирани от други неграмотни писари и ставали все по-употребявани. Самият велик Конфуций, който е посветил много време на изследването на древни тектове, печално признал това небрежно отношение към езика на своите съвременици : „ Когато бях млад аз познавах писари, които оставяха празни места там, където не са можели да напишат йероглифа правилно, но сега, за жалост, не са останали такива благородни мъже!”

Голям печат или Даджуан

Голям печат или Даджуан

Сяоджуан

Сяоджуан или Малкият печат е архаична форма на китайската калиграфия (Влиянието на калиграфията върху здравето на човек (курсова работа)). Стандитизиран е от Ли Съ, първия министър при първият император на Китай – Цин Шъ Хуанди и е обнародван за употреба по времето на първата имперска династия на Китай – Династия Цин. Ли Съ създал нов официален йероглифен списък „Сан Цан” за задължително използване от държавната администрация. Този списък съдържал 3 300 йероглифа, унифицирайки техните начертани форми.

Сяоджуан или Малкият печат

Сяоджуан или Малкият печат

След изучаването на списъка на Ли Съ учените са се натъкнали на два важни факта. Първо в йероглифите от малкия печат не се намират принципиално нови йероглифически компоненти.

Всички нови йероглифи, обозначаващи нови понятия, били създадени чрез съчетаване на съществуващи вече стари графеми. Този факт показва, че развитието на йероглифическата писменост в китай може да се смята завършено по времето на създаването на списъка „Сан Цан”, около трети век пр.н.е. или няколко века по-рано.

Второ бивайки заблуден от огромното количество странни йероглифи, Ли Съ грешно изтълкувал някои йероглифи и е записал грешните им форми за следващите поколения. По този начин по време на анализ на етимологическите корени на някой знак ние трябва да се уповаваме на по-ранни от сяоджуан йероглифически форми. Скоро след издаването на списъка „Сан Цан” започнала нова ера на развитие на йероглифическото писмо. Новият етап се характеризира с две явления: увеличаването на количеството на йероглифите и постепенното им видоизменяне.

Първото явление може да си обясним по следния начин. Първо, въпреки приетият от държавата нормативен списък на йероглифите, неграмотните писари продължавали да използват грешни форми. Освен това границите на образованието се разширявали и обхващатали все повече и повече слоеве от обществото. Писмеността вече била достъпна не само в пределите на държавната администрация, но и за другата част от обществото.

Построяването на фоноидеограми като най-лесниен начин за създаване на нови йероглифи, довело до това, че числото на йероглифите растяло в геометрична прогресия. Наред с общоупотребяваните нормативни знаци са се появили хиляди безполезни дубликати – едно и също понятие в различните райони от страната можело да се запиши с различни йероглифи.

Процесът на увеличаване на количеството на йероглифите имал и обективни причини. Границите на империята постоянно се разширявали, навлизали са все по-нови понятия, за които е било необходимо да се присвоят нови имена. По този начин необходимостта от разширяване на запаса от думи е била диктувана от развитието на държавата и обществото.

Нямайки никаква възможност да контролира този, царстващ в китайската писменост, хаос, държавата се опитвала поне да проследи появата на новите писмени знаци. Така през следващите 200 години списъкът „Сан Цан” е бил преиздаван седем пъти. Седмото издание, което се появява в зората на нашата ера, съдържало 7 380 йероглифа. А след още два века те станали 10 000.

Главната причина за второто явление е постепенното видоизменяне на йероглифните форми в следствие на усъвършенстването на писмения инструмент.

В древността за писане са били използвани малки дъсчици от бамбук и бамбуково стъбло с прикрепен отгоре резервоар за мастило, нещо като „прадядото” на съвременната химикалка. В стъблото са слагали тънък фитил за равномерно изпускане на мастилото. Това приспособение е позволявало да се правят както прави така и дъгообразни линии във всяко направление. В същото време тези линии обладавали една обща особеност – те били с еднаква дебелина. Това ясно се проследява във формите на йероглифите от Малкият печат.

Лишу

Трети век пр.н.е. станал векът на коренните промени в областа на писмените инструменти. Според някои учени по това време първо тъмничарят Чън Мяо изобретява новия пишещ инструмент – вретено от меко дърво с влакнист наконечник. Необходимостта от резервоар отпаднала тъй като сега е било нужно само да се топне наконечника в мастилницата. Новият инструмент е бил използван за писане върху коприна. В следствие на използването на такъв груб инструмент върху такъв мек материал дъгообразните линии се превърнали в остри ъгли, а правите са се превръщали в квадрати. Новото изобретение за писане се оказало по-практично от своят предшественик и писаното станало по-лесно и по-бързо. Новите йероглифни форми, получили названието клерикално писмо или Лишу, били възприети като съвременно писмо (възприемането на китайската писменост), докато йероглифите от Малкия печат били определени като класически стил.

Други смятат,че клерикалното писмо е създадено благодарение на държавните писари. Но всички исторически находки доказват, че всички етапи на китайската писменост са претърпели естествена еволюция и нито един от тях не е бил създаден от един човек.

Лишу

Лишу

Смята се, че писмото лишу се е развивало от края на периода на Враждуващите царства и началото на Династия Цин и е доминирало по времето на Династия Хан. По времето на Династия Цин клерикалното писмо е било наричано Цинли или Гули , докато по време на Династия Хан – Ханли или Дзинли.

Писмото Лишу превръща предишните дебели и изкривени линии в плоски и хоризонтални. Напълно променя множество оригинални пиктографични черти и прави китайското писмо по-символично. Периодът на преминаването от Сяоджуан към Лишу представлява голяма еволюция в историята на развитие на китайското писменост. Тази голяма промяна е известна като Клерикалната революция.

Благодарение на своята четливост клерикалното писмо се използва и до днес за различни надписи на реклами или табели.

Кайшу и Синшу

В края на трети век пр.н.е. по времето на военната кампания против хуните, най-известният генерал на Цин Шъхуан – Мън Тиен, увековечава своето име не само с построяването на Великата китайска стена, но и с изобретяването на четката. А след триста години, през 105 г. от н.е., Цай Лун изобретява хартията, което се превръща в предвестие на Златния Век на новия писмен инструмен и разбира се, оставя своят отпечатък върху развитието на китайската писменост.

Четката и хартията започнали истинска революция в йероглифните форми. Тъй като писането с четка срещу косъма е просто невъзможно, то това налагало някои ограничения в реда на написване на йероглифините черти. Формите на много йероглифи били трудни за написване, затова били заменени с по-прости варианти.

Хартията като материал е добър абсорбатор, а мекият и еластичен връх на четката е способен да покрива голяма повърхност при натиск на четката и се извива лесно. Така в йероглифните форми са се появили черти с различна дебелина, с плавни преходи от удебеляването към изтъняването в пределите на една черта, разнообразни завъртулки и шлейфове. Тази нова форма е била наречена еталонно писмо или кайшу и представяла начертаване на класически йероглифи от Малкия печат, но трансформирани благодарение на хартиятата и четката.

Кайшу

Кайшу

Еталонното писмо е стандартно, със стегната структура и плавни черти. Тъй като в този стил йероглифите се пишат по-лесно, то се е превърнало в официален шрифт по времето на Династии Уей и Сун.

Освен това благодарение на своята еластичност четката имала способността да съединява отделни елементи от знака в едно цяло. По този начин тя е предоставила на човека възможността да пише йероглифи, а понякога и цели словосъчетания, без да си повдига ръката от листа хартия, което определено е ускорило процеса на писане.

Първите опити за написване на свързани елементи в йероглифите се наблюдават в текстовете от първи век пр.н.е. Но само с движението на четката този процес е претърпял своето истинско развитие. Така се появява новата форма синшу, където отделните йероглифни черти преминават плавно една в друга.

Синшу е по-свободен стил на писане в сравнение с кайшу. Смята се, че е по-абстрактен и артистичен.

Синшу

Синшу

Писането на йероглифите в този стил се извършва по-бързо, но изисква не по-малко внимание. Синшу не е толкова разхвърлен като цаошу, нито толкова спретнат като кайшу.

Цаошу

С развитието на скоростта на движението на ръката йероглифите все повече и повече заприличват на ескизи, чиито отделни елементи са нарисувани не толкова внимателно, често и просто се пропускат. Тази техника е породила йероглифния скоропис или цаошу. Този стил на писане е изключително бърз, но е труден за четене от тези, които не са запознати добре с него. Цаошу се развива по времето на Династии Хан и Дзин. Ранната форма на скорописа се е използвала за бързо писане на клерикалното писмо. Бързото писане на йероглифите се развило в четири етапа: пропускане на част от графиката, сливане на замасите на четката, замяна на някои сложни форми с по-прости и промяна на стила на замаха. Тази еволюция най-добре може да се види на бамбукови или дървени летви от този период, върху които клерикалното писмо се слива със скорописа. Тази ранна форма на цаошу сега се нарича джанцао. Модерният скоропис еволюира по времето на царство Уей под влиянието на синшу и кайшу. Скорописът максимално упростил процесът на писане и затова бил толкова разпространен сред масата. Дори се появила нещо като мода на неразбираем почерк. Всеки измислял свои начини за писане в стил цаошу и понякога текстовете били напълно неразбираеми.

Цаошу

Цаошу

Но държавата не се повлияла от модата. Скорописът не бил унифициран и не получил статус на официална йероглифна форма, в чийто ранг и досега оставата клерикалната и еталонната форма. Но въпреки това практичността на цаошу му е помогнала не само да оцелее през годините, но и да стане най-естествената писмена форма за носителите на китайския език.

Заключение

Китайската йероглифна писменост е едно изключително явление сред съвременните писмености. Това е единствената йероглифна писменост в света, която е била създадена преди повече от 1500 години пр.н.е. и продължава да съществува до наши дни. Йероглифните писмености, които били създадени в практически всичките извори на древните цивилизаци, оставяйки след себе си само няколко паметника. И само китайската писменост през годините е могла да се приспособи към различните условия за развитие на китайската цивилизация и да остане сложно, но приемливо средство за писане в Китай.


Автор: Мария Димитрова Димова


.