Китайският модел на догонващо развитие

Преди три десетилетия Китай беше сравним с Малави, една от най-бедните държави в света, която си остава такава и днес. За разлика от нея той демонстрира невиждани в историята през толкова дълъг период огромни темпове на икономически растеж, променящ радикално всички области на обществото, социалната структура, ценностите, организацията, културата.

За 30 години страната увеличи според едни оценки шест, а според други девет пъти своя национален капитал и започна да играе ключова роля в световната икономика. Никога преди в историята такава огромна маса от население не е извършвала за толкова кратко време с такива бързи темпове такъв огромен скок в своето жизнено равнище и начин на живот. Това, което става в Китай, има все по-голямо значение за целия свят. Няма точка на планетата без китайски имигранти и китайски стоки, които все повече се увеличават. Извършват се промени в глобалното съотношение на силите. Известно е, че около 1820 г. Китай е на първо място в световната икономика, произвеждайки около една трета от тогавашното производство, а след него е Индия с 16 процента. Четирите най-големи днес европейски държави (Великобритания, Франция, Германия и Италия) тогава заедно произвеждат 17%, а САЩ – по-малко от 2 процента. През следващия век и половина нещата се променят радикално и към 1950 г. САЩ произвеждат 27% от световния брутен продукт, Китай е паднал до 5%, а Индия до 4 процента. Четирите големи европейски страни произвеждат 19 процента. Прогнозите са, че по паритет на покупателната способност Китай ще застигне САЩ през 2015 г. и двете страни ще произвеждат по около 20% от световния брутен вътрешен продукт, а преди 2025 г. Китай ще надмине САЩ. Според Джефри Сакс към 2050 г. мащабите на икономиката на Китай ще превишат американските със 75 процента. Поради това и в САЩ все по-силни стават гласовете срещу глобализацията, засилват се страховете от икономически конфликт с Китай, възражда се като че ли духът на протекционизма, отхвърлян пламенно довчера от доминиращото неолиберално мислене. А в Европа, чийто търговски дефицит с Китай бързо нараства, се появява паника и се търсят решения срещу настъплението на китайската икономика.

Затова и моделът на догонваща модернизация, създаден и реализиран в условията на глобализация и трета индустриална революция, предизвиква огромен интерес. Очевидно става дума за специфичен модел на догонващ тип развитие. В същото време интерпретацията на международната роля и значение на китайския опит от такова развитие от 70-те години на ХХ век насам е силно идеологически обусловена и можем да открием противоположни гледни точки. Либералните и прозападно ориентирани автори гледат на реформата на Китай просто като на преход към капитализма, който неизбежно ще доведе до възприемане на основните характеристики на западните образци – и ако не направи това, Китай ще се провали и провалът ще е обусловен главно от степента на възприемане на универсалните западни институции и образци на социално развитие. Ляво ориентираните автори са склонни да виждат по-скоро особеностите на китайското развитие, да възприемат промените в Китай като стремеж към реформация на социализма, а не просто като възпроизвеждане на някакъв западен опит.

А в бившите социалистически държави и досега няма окончателен отговор на въпроса дали китайският опит на реформи е бил приложим в бившия Съветски съюз, или не. Част от бившите привърженици на перестройката се опитват да оправдаят своя провал с твърдението, че китайският опит на социална трансформация не е бил приложим към Източна Европа, докато несъгласните с тях са склонни да кажат, че напротив – това е модел, който е бил възможен и в тези страни.

Доколко Китай предлага един общовалиден модел, който може да се ползва и от други страни, осъществяващи догонващ тип модернизация? Кое в него е уникално, кое особено и кое универсално?

1. Уникални и неповторими характеристики

1.1. Предпоставките за реформата

Предпоставките, които допринасят за китайската реформа след 1978 г., са уникални. Става дума за начина на извършване и протичане на китайската революция, който е различен от този в Русия. В Русия има разпад на централната власт в столицата, овладяна от болшевиките, които от там в продължение на няколко години подчиняват на този център цялата територия. В Китай революцията започва и дълги години продължава „от долу нагоре“, от периферията към центъра на страната, от селото към града, за разлика от руската, която започва от центъра, от столицата, и оттам насила се налага като централна власт. В продължение на десетилетия Мао, Дън и техните съратници трябва да създават стратегии за подкрепа и активизация на хората отдолу, за да могат да постигнат победа. Това се оказва толкова значимо при формираните опит и визия накъде да се върви и какво да се прави, че и двата опита за ускоряване на промените, направени от Мао, разчитат именно на механизми, действащи „от долу нагоре“, от масите селско население към централната власт. Така е при „големия скок“ през 50-те години, когато се разчита на активността на масите в икономическо отношение, така е и при опита за трансформация на политическата система през 60-те години, когато механизмът на промяна също е, макар и чрез дирижирана активност, действащ „отдолу нагоре“, от студентите и младежта към партийната и държавна йерархия. Провалът на тези два опита насочва след това Дън естествено към друга, но запазваща главното стратегия – активизация на масите в икономическата промяна „отдолу“. Сега обаче това се прави бавно и постепенно, като се обръща особено внимание на запазването на централизирания контрол в този процес. В Русия традицията си остава „от горе надолу“ – перестройката се реализира по същия начин и в крайна сметка това води до колапс на системата.

Революцията в Китай започва от селото и в продължение на около две десетилетия настъпва към града, икономическата реформа през 1978 г. започва също от селото и настъпва към града. Водещата идея е самодостатъчност и „опора на собствените сили“, като практиката на комуните е заменена с идеята и практиката на семейната аренда. Така с реформата на селското стопанство и с конкуренцията между 800 млн. селяни, както и благодарение на високата спестовност на китаеца, бяха пуснати в действие вътрешните източници на растежа. Доброволната интензификация на труда на стотици милиони хора стана фактор за много бързи натрупвания, основа за реформа след това в промишлеността. Затова не се наложи да се вземат заеми и да се задлъжнява. Това е една от важните причини, поради които автори като А. Девятов са категорични, че „китайският път“ е неприложим за Русия, като изтъкват за това три основни аргумента: демографската маса на китайското население е десет пъти по-голяма и със своя интензивен труд може да умножава по-бързо националното богатство; в Китай около 70% от населението е селско и живее самодостатъчно в почти натурални селски стопанства, а в Русия същите 70% са струпани в градовете и самодостатъчност е невъзможна; в Русия е много по-студено и разстоянията са много по-големи, поради което е нужна по-голяма държавна намеса и затвореност по отношение на външния свят.

1.2. Необичайната демографска мощ и етнокултурна цялост

Ако направим сравнение с Русия, там основополагащо значение за ускорената индустриализация през съветския период, а и в момента, имат огромните природни ресурси. Русия залага много на евтините ресурси и това е инструмент за ускоряване на развитието. В Китай на първо място е демографската маса и огромното количество евтина работна сила. Почти всеки четвърти човек в света е китаец. Всяка минута в света се раждат 33 китайци, а умират 11, т.е. естественият прираст е 22 човека на минута. Всяка година между 20 и 30 млн. души се преместват от селата в града и радикално променят своя начин на живот, включвайки се в урбанизиран и индустриализиран свят. В Китай по различни данни има от 100 до 160 града с население над един милион – за сравнение в Америка такива са само 9 града, а в Източна и в Западна Европа са общо 366. Китай е крайният пример на свръхголяма страна от полупериферията и периферията на световната система сред тези, които много трудно възприемат буквално западничеството като път на развитие и тръгват по свои пътища на догонваща модернизация (Русия, Китай, Индия, Латинска Америка – и те с много силен културен фактор, традиция, огромна демографска база).

Същевременно става дума за необичайно етнически и генетически еднородна страна, чието население близо 95% е от народността Хан. Само около 100 милиона (това са 55 официално признати малцинства) от 1,3-милиардното население на Китай са етнически различни7. Индия, която в началото на ХХІ век вече е около един милиард, не е единна цивилизация, там има 12 религии и 18 основни езика и не може да става сравнение с китайския културен и етнически монолит. Малко известно е, че у съвременните китайци доминира една (втора) специфична група кръв и генетически при смешение с друга раса обикновено се ражда китаец. Дори смес на китаец и негър дава китаец. Става дума за уникална генетическа и културна еднородност на над един милиард души8. Това го нямаше например в СССР, където появилите се противоречия в ситуация, в която неруското население демографски надвиши руското, през 80-те години на ХХ век бързо прераснаха в национални и етнически противопоставяния и станаха важен фактор за неговия разпад. В Китай не е възможен разпад на основата на етнически национализъм както в СССР или в Югославия – там най-много да се появят сепаратистки настроения в отделни провинции.

Китай успява да използва предимството на демографията като ресурс на огромно количество евтина работна ръка. Там, където съществува голяма маса от хора, има много повече таланти, предприемчиви фигури, големи интелекти, човешки капитал с ключово значение за развитието. Известно е, че за едно място на държавен служител или на университетски преподавател кандидатстват много често между 50 и 100 души и това дава възможност за много по-добър подбор на кадри в различни области. В условията на глобализация на капитала този тип страни с огромно население привличат много по-лесно външни ресурси, защото разполагат потенциално с гигантска маса от потребители, а потенциалът на Китай в това отношение превишава потенциала на всички останали държави в света.

1.3. Културните характеристики и догонващото развитие

В китайската културна идентичност също се съдържат уникални характеристики, липсващи в огромната част от държавите в света. Китайската културна традиция се отличава с особеностите на непрекъснатостта през почти пет хиляди години и в същото време се поддържа от такава огромна маса от хора, че външните влияния остават относително периферни или са много по-лесно пречупени, асимилирани от традицията. А. Девятов, един от дългогодишните съветски разузнавачи и специалисти по Китай, казва, че „китайската цивилизация не прилича на никоя друга“. „Китайската специфика е уникална и не може да бъде модел за другите“ – заявява той, наблягайки на конкретно-символичния характер на китайското мислене, за разлика от западното абстрактно-понятийно мислене. Не е случайно според него, че китайците изобретяват компаса, барута и хартията много преди останалите, но не успяват да създадат физиката. Тяхна особеност също е приоритетът на семейството и на клана, а не на личността или общината, както е у други народи; приоритетът на бюрокрацията, на началници и подчинени, а не на приоритета на демокрацията или аристокрацията, както е при други народи.

Докато например в САЩ е традиция политическата власт да е резултат на богатството и богатите хора да влизат в политиката, в китайската културна традиция е естествено богатството да е следствие от властта, което улеснява превръщането на част от политическия елит в бизнес предприемачи в условията на реформа. В Китай проблемът за политическата свобода идва в процеса на налагане на западна хегемония в мисленето на малка част от интелектуалците през ХХ век. В тази страна културното възприятие на индивидуалната свобода е по-скоро типично за развитите западни държави преди няколко века – като антисоциална нагласа, а демокрацията се възприема като власт на тълпата. Много силна е традицията легитимността на властта да идва чрез ценностите не на свободата и демокрацията, а на порядъка, стабилността, щедростта, толерантността.

За западния тип мислене да победиш някого означава да сломиш неговата сила, да го обезсилиш. За китайците победата не е да се наложиш над някого чрез отрицание, а чрез действие или бездействие да пренасочиш неговата сила в безопасна за тебе посока или да я трансформираш така, че да я накараш да работи за тебе. Има редица места в света – в Югоизточна Азия и Африка, където работната сила е по-евтина, отколкото в Китай, но именно Китай се превръща в световна фабрика поради дисциплинираната, послушна, умела и непретенциозна работна сила.

Между уникалните културни характеристики, играещи ключова роля за успеха на китайския модел на догонваща модернизация през последните десетилетия и отличаващи го рязко от съветския, е дългосрочността на визията за промени, което се дължи на коренно различно отношение към времето. На всички етапи в Съветския съюз съществена отлика на мисленето на съветското ръководство, водеща до провали, са нереалистично кратките срокове, чрез които се дефинира посоката на промени. Ленин казва пред Третия конгрес на Комсомола в началото на 20-те години, че младите хора „ще живеят при комунизма“, очертавайки хоризонт на развитие от около две десетилетия. По подобен начин в началото на 60-те години Хрушчов обявява, че за две десетилетия ще настигнат и надминат САЩ и „ще построят комунистическо общество“. Още по-авантюристично неадекватен е Горбачов, а и голяма част от съветското общество по време на перестройката, когато се обявяваха програми за преход към пазарна икономика за няколкостотин дни. В Китай процесът на революция, довел до Китайската народна република, продължава десетилетия и е характеризиран като „Дългия поход“, чрез който постепенно се овладява властта. Тази дългосрочна нагласа Дън Сяопин налага и на реформите след 1978 г., когато обявява, че за да настигне развитите страни и да изгради социализма, на Китай са му необходими сто години, а дотогава ще бъде преходно общество. Това идеологически разкрива възможността за всякакви реформи и експерименти и осигурява дългосрочен легитимационен механизъм за интерпретация на ставащото пред милионите китайци и за приемане на промените.

1.4. Формулата „една държава, две системи“

Уникална е китайската формула „една държава, две системи“, която улеснява безпроблемната интеграция на коренно различните системи на Макао и Хонконг и използването на техните огромни възможности за развитието на китайската икономика. Първоначално оттам идват значителни ресурси, а известно е, че Хонконг е седмото по своя стокооборот морско пристанище и най-голям финансов център в Азия. Неговите валутни резерви само през 2000 г. са били около 100 млрд. американски долара. Около половината от външнотърговския стокооборот и от валутните плащания на Китай преди обединяването с Хонконг минават през него. За да напасне своята икономика с икономиката на Хонконг по формулата „една държава, две системи“, в продължение на едно десетилетие преди обединението Китай планово, бавно и плавно снижава курса на юана към американския долар и го изравнява със съотношението между хонконгския и американския долар. Самият хонконгски долар е обвързан с американския долар заедно с него и плава устойчиво на международните пазари. Такава обвързаност се постига и между китайския юан, от една страна, и американския долар, от друга страна. Така от 1995 г. се стига до приблизително равенство – за 100 хонконгски долара китайците дават 106–108 свои народни юана. По този начин се получава стабилно финансово обвързване на континентален Китай с особения административен район Хонконг. И юанът, и хонконгският долар са ефективно защитени и не могат да бъдат срутени отвън с активната позиция на валутни спекуланти или по идеята на една или друга държава. Причина за това е фактът, че курсът на юана се определя не от пазарното търсене на валутата, т.е. от тези, които биха искали да изнасят капитал или да обменят юани за долари, а от вътрешните цени на основните видове суровини и полуфабрикати, чието производство почти изцяло се намира в ръцете на държавата. От своя страна хонконгският долар като заместител на юана на външните пазари е свръхстабилна валута, чиито котировки са подобни на златен стандарт. Така Китай може да маневрира чрез две валутни системи и да води самостоятелни действия в свой интерес на световните финансови пазари.

2. Особени черти на китайския модел на догонващо развитие

Особените характеристики предполагат теория за развитието от среден ранг, т.е. отнасяща се за специфични условия в група страни, които имат общи характеристики, а не валидна за всички или за голяма част от страните. Особеното в един модел на развитие има не едно, а множество измерения. Сред тях бих обърнал внимание на две – регионално-културно и времево.

2.1. Регионално специфични характеристики на „азиатския модел“

Регионално-културната характеристика е свързана с особеностите и традициите на догонващия тип развитие в Югоизточна Азия. Китай започва своите реформи, след като редица други страни в този регион вече са осъществили ускорено развитие, и ползва опита и на Япония, и на Тайван, и на Хонконг, и на Южна Корея. Всички те реализират успешен догонващ тип модернизация, залагайки на експортна ориентация на своите икономики и опирайки се на добри взаимоотношения със САЩ, които са основен вносител на техните стоки.

Става дума за особени характеристики на „азиатски модел“ на догонващо развитие, изпробван най-напред от Япония, след това от „азиатските тигри“. Китай има пред себе си примера на успешна ускорена модернизация на територии и страни, които са също китайски, и просто взема основни елементи от тяхната стратегия – Тайван, Хонконг и имащите близка традиция с тях Сингапур и Южна Корея. Те стават в много отношения модел за развитие на Китай. Във всички тях това развитие се опира на конфуцианската традиция на отношение между старши и младши, на висока дисциплина и спазване на установения порядък, на точно копиране, подчинено на особеностите на азиатския тип мислене, свързано с йероглифи.

Първо.

Тези страни осъществяват ускорена модернизация между 60-те и 80-те години на ХХ век, успешно съчетавайки развитието на пазарните отношения и централизираната политическа власт. Реформите в тях нямат за цел разширяване на политическата демокрация, а концентрирането на власт в силни ръце и именно това води до големи икономически успехи. Характерни за тях са авторитарни политически системи, осъществяващи политическа стабилност, национална мобилизация и единство, национализъм. При това се обръща внимание как в първите години след Втората световна война тези слаборазвити държави тръгват най-напред по пътя на демократизацията, но това води до тяхната дестабилизация и се оказва препятствие пред икономическото им развитие. А установяването на силни авторитарни режими, които с повишаването на икономическото равнище постепенно се смекчават, се оказва факторът за техния успех – и този пример Китай се опитва да следва.

Второ.

Голяма роля играе конфуцианската традиция на колективизъм, патернализъм, уважение към държавата и законите, на култ към знанието и растежа в йерархията на основата на знанието. Култът към държавата заедно с култа към семейството и клана са изключително силни и се включват във функционирането на икономическия и политическия живот. Личността е подчинена в по-висока степен на общността – например за разлика от европейската традиция, където наименованието на човека се състои от лично и след това бащино и фамилно име, при китайците фамилният йероглиф предшества индивидуалния като акцентът е, че интересите на личността са вторични в сравнение с интересите на нейната общност.

Трето.

Сред регионално специфичните характеристики на азиатския модел на ускорено догонващо развитие, възприети от Китай, са два ключови геополитически и геоикономически елемента, осигурили успеха на Япония и на „тигрите“ – експортно ориентиран растеж и политическо маневриране към пазарите на страната хегемон САЩ и на страните от капиталистическия център. Имаме външнополитическа деидеологизация и „специални отношения“ със САЩ, макар и не в тази степен на военно-политическа зависимост, както Япония, Южна Корея, Тайван, Хонконг (от Великобритания). Но това е особеност на поведението на всички страни, които реализират азиатски модел на развитие.

2.2. Китайските реформи и връзката им с постиндустриалните модели на развитие

На различните етапи от развитието на съвременната световна система отделните държави използват различни модели на догонващо развитие. Съветският модел на догонващо развитие, както и японския след Втората световна война, са версии на индустриален модел на догонващо развитие, при който в центъра се поставят тежката промишленост, индустриалните технологии и организацията на труда. Специфична версия е и маоисткият период на догонващо развитие на Китай между 1948 и 1978 година.

Възниква въпросът какъв е стадиално специфичният характер на китайския модел на догонваща модернизация. Тезата, която искам да формулирам, е, че Китай демонстрира печеливш постиндустриален модел на догонваща модернизация. Два са основните ми аргумента в това отношение.

Съществуват възгледи, които се опитват да локализират успеха на китайското развитие само в определен по-ранен стадиален контекст – на индустриалния тип екстензивен растеж. Според Владислав Иноземцев, който в своите виждания за общественото развитие е типичен западник, успешността на китайския модел е ограничена – само за определен стадий на развитие, и затова той не е бил и не би могъл да бъде подходящ за перестройка на съветското общество, тъй като то е подминало отдавна този модел. Иноземцев смята, че „да се предполага, че КНР, намираща се на стадий на активна индустриализация, може да прекрачи в постиндустриалния свят, значи да се придържаме към една от илюзиите, която би трябвало да се разсее заедно с мита за възможното доминиране на азиатските икономики в ХХІ век“. Според него „мащабна криза може да порази КНР тогава, когато бъде достигнато икономическо равнище, съответстващо на сегашните показатели на Тайланд, Малайзия или даже на Южна Корея; именно на това равнище се губят предимствата, притежавани преди това от евтината работна ръка, а ако по това време е пуснат в действие механизъм за разработка на собствени технологии, съответстващи на изискванията на времето, и превъоръжаване на тяхна основа на цялото производство, намаляващото търсене от страна на западните страни ще спре победния растеж на китайската промишленост. Възможен е и сценарий, в съответствие с който Китай ще се превърне в главна промишлена държава в Азия, когато основната маса производими стоки ще се поглъща от околните държави (включително отчасти и от японския пазар) и от вътрешното потребление. В такъв случай кризата би се оказала по-малко вероятна, но подобен сценарий предполага в една или друга форма отказ на Китай от опита да стане един от главните играчи в световната икономическа „игра“, а това е малко вероятно. Правейки равносметка, ще отбележим, че макар и да е малко вероятно да се окаже следващата жертва на криза, подобна на тази от 1997 г., китайската икономика, както и другите въплъщения на концепцията на „догонващо“ развитие, не може реално да се приближи до равнището на постиндустриалните страни“.

Ще си позволя да не се съглася с Иноземцев поне по две причини. Първата от тях е, че Китай е включен днес активно в една глобална система, в която доминират постиндустриалните и информационни икономики на развитите западни държави, и реализира бурния си растеж именно в такава система, определяща в една или друга степен неговите характеристики. Началото и първите успехи на този модел стават възможни благодарение на промените в световната капиталистическа система от края на 70-те години насам. В развитите страни бързо се разгръщат постиндустриални технологии, свързани с третата технологическа революция, а това ще бъде една от съществените предпоставки на процеса на глобализация, в който печелещ фактор за развитие става отварянето, а не затварянето на една страна. Закономерностите на новата световна система се диктуват от доминиращите западни хегемонни сили, които въвличат в нея и останалите, и едни страни успяват да се възползват от нейното функциониране, а други – не. Китай успява, а Съветският съюз и свързаните с него държави – не.

През 1978 г., когато започва реформата, западноевропейските държави и Северна Америка навлизат в стадий на постиндустриално развитие, опиращо се на намаляващо количество енергии и суровини. Става много по-евтино традиционните индустриални трудоемки производства да се местят някъде другаде. Точно тогава Китай започва своето отваряне към развитите западни страни, разчитайки на своето уникално предимство пред тях – изключително ниската цена на труда на стотици милиони хора и същевременно потенциално най-големия възможен пазар на планетата с невиждани перспективи.

Второ. Китай започва своето развитие с акцент върху екстензивен тип технологии, в които има предимство с огромното количество евтина работна ръка, и първоначално са ключов елемент на процесите на ускорена промяна. Но това е началният етап на развитието и той постепенно ще бъде обвързан с преход към постиндустриални технологии. След като е натрупал вече достатъчно средства, опит и кадри от бурното тридесетилетно развитие на своята икономика и общество, Китай с бързи темпове развива технологии на третата индустриална революция – от мобилни технологии и компютри до биотехнологии, оптични влакна и нанотехнологии. Развива бързо и своя научно-технологическа база и броят на регистрираните патенти през 2004 г. е около 130 000, което нарежда страната по този показател на четвърто място в света след Япония, САЩ и Южна Корея. Това е три пъти повече, отколкото във Великобритания. За едно десетилетие техният брой е нараснал с 517%17. Броят на завършващите студенти годишно в Китай не само е най-големият в света. През 2006 г. той е бил по-голям, отколкото в трите развити страни с най-много студенти – САЩ с 1,4 млн. завършващи студенти, Япония – с 0,6 и Франция – с 0,318. Това означава, че ежегодно на пазара на труда излиза огромна маса хора с висше образование, а към тях се добавят и хората, които завършват в други държави и се завръщат в страната си – което предполага огромен потенциал за развитие. До 2015 г. се очаква учените и инженерите в страната като цяло да бъдат повече, отколкото във всяка друга страна в света, а до 2020 г. Китай си е поставил за цел да изразходва за научна и развойна дейност повече, отколкото ЕС19.

Всички големи високотехнологически компании в света имат представителства в страната и развиват различни производства в нея. В региона на град Хейфа се разгръща китайска Силиконова долина. В страната доминира безжична телефонна връзка, а системата на скоростен транспорт в големите градове се превръща в най-добрата в света. През 2006 г. вече 123 млн. китайци имат интернет връзка, като 34 милиона от тях са блогъри, т.е. имат индивидуални страници в световната мрежа, в които се дискутират най-различни проблеми. Всеки ден през 2007 г. средно десетки хиляди нови китайци са ставали потребители на интернет и Китай много скоро ще надмине САЩ по брой ползватели на интернет, излизайки на първо място в света и заселвайки виртуалното пространство с доминиращата общност на китайците. По последни данни броят на интернет потребителите в тази страна е 162 милиона, а в САЩ – 210 575 287, но китайският растеж предстои. Китайският пазар на мобилни телефони е най-големият в света. Не става дума за прост пренос на фабрична индустрия и на съответни работни места от деиндустриализиращите се постиндустриални икономики на развитите западни държави. В самия Китай броят на индустриалните работници не се увеличава, а намалява, и това е свързано също с бързото увеличаване на производителността на труда в резултат на внедряването на нови технологии и на подобрената организация, както и поради движението към икономика на услугите, типична за постиндустриалните общества. Работните места на индустриалните работници са намалели от 54 милиона през 1994 г. на около 30 милиона десет години по-късно. Производителността на труда в индустриалния сектор нараства с впечатляващите 12% годишно и това обяснява защо индустриалното производство расте, но не и броят на работниците. Такъв растеж има и в сектора на услугите, където в периода 1999–2004 г. производителността е нараснала с 5% годишно. Неслучайно публикация на знаменития американски мозъчен тръст „Ренд корпорейшън“ изтъква, че Китай се е променил – от най-големия опонент на глобализацията е станал неин защитник, и че икономиката му сега е по-открита, отколкото японската. Обемът на търговията през 2004 г. е равен на около 70% от БВП на Китай, докато в Япония е само 24 процента.

Поради този род тенденции оценките на западните изследователи на Китай са, че тази страна, която по времето на Мао Цзедун се опитваше да извърши скок от аграрна икономика към развита индустриална държава, в края на краищата „в много технологични направления е надминала икономиката даже на най-развитите индустриални държави“. Днес, както отбелязва в. „Уолстрийт джърнъл“, „малко са нещата на глобалния пазар, които не са правени в Китай. Много чужди производители откриват, че трябва или да произвеждат в Китай, или да разширяват своите покупки от Китай. Страната се е превърнала в световна фабрика с така масирано и всеобхватно производство, че то упражнява дефлационен натиск навсякъде по света във всичко – от текстила до телевизорите, от мобилните телефони до гъбите“. Индустриалният възход на Китай има по-силно въздействие върху света, отколкото например индустриализацията на САЩ в предходни периоди. През последните години основната част от растежа в световния БВП идва от Азия и на първо място от Китай и оценките са, че все повече стабилността и перспективите на световната икономика зависят от Китай.

2.3. Специалните отношения със САЩ като световен хегемон

Бурното развитие на Китай и успехът на неговия модел на догонваща модернизация във висока степен се опират на специалните отношения със САЩ, което е отлика и на останалите представители на „азиатския модел на развитие“ и особено на Япония, Южна Корея, Тайван. Всички те реализират експортно ориентирана икономика, възползвайки се от гигантските възможности на открития за тях пазар на хегемона в световната система.

Началото на тези специални отношения е политическо и е поставено по времето на президента Никсън и неговия държавен секретар Хенри Кисинджър, когато двете страни си разменят официални посещения. Тогава ръководещите се от политическия реализъм в международната политика американски лидери търсят нов геополитически баланс на силите в Студената война срещу СССР и се опитват чрез нова политика спрямо Китай да повишат възможностите си за маневриране в глобалната битка за хегемония. Китай по това време също се отказва от каквато и да е идеология във външната политика и се опира на подобни предпоставки в търсене на равновесие на силите в ситуация на конфликт със СССР, стигнал на определен етап до въоръжени сблъсъци. Това става политически подтик за отваряне на огромния американски пазар за китайски стоки. До края на 70-те години Китай се опитва да реализира импортно заместващ тип модернизация, която обаче изпада в криза, след като по времето на Хрушчов прекъсва помощта от СССР; после залага на експортно стимулирана модернизация и външнополитическо маневриране, което да му даде възможност за износ към САЩ – най-големия световен пазар, и подобно на съюзниците на Америка Южна Корея и Тайван да се възползва от по-специалните отношения с тази страна.

След определен период благодарение на много по-ниската цена на труда в Китай бързо се реализира експортно ориентиран растеж, привличат се международни компании за модернизацията на страната, ежегодно десетки хиляди китайци се изпращат да се обучават в САЩ, а все повече и в Западна Европа, откъдето те носят нови знания и умения, необходими за развитието на страната. Прилагайки азиатския модел на експортно ориентиран растеж и подкрепа от страната хегемон в световната система, китайците използват противоборството между САЩ и СССР, като деидеологизират максимално външната си политика.

Отварянето на огромния американски пазар за китайски стоки бе предпоставка за стимулиране на експортно ориентиран растеж. Това бе един от ключовите фактори за успеха на ускорената реформа в Китай. Разгърна се политика на „отворените врати“, която е еманципирана от идеологически съображения и от предходния „социалистически интернационализъм“, а има за основен критерий икономическото развитие на страната. За да съхрани особеностите на своята политическа система и да предотврати външен натиск от страна на САЩ към нея, Китай официално заявява, че е за мултиполярен свят и че не приема хегемонията на нито една страна, но в същото време не предприема мерки да се конкурира със САЩ във военно отношение, да бъде техен противовес, нито претендира да изнася своя модел на развитие в други страни, както американците. Това му запазва вътрешна свобода на реализация на своя собствен модел, без да предизвиква опасенията на световния хегемон така, че той да възпрепятства икономическите им взаимовръзки.

Ключов елемент на тази система, създадена между държава, реализираща догонващ тип модернизация, и държава – световен хегемон, е разчитането на откритите пазари на САЩ, които са най-голям вносител на стоки, и поради това и поддържането на коректни отношения с тази страна. Стимулира се износът, като се ползва свръхпотреблението на стоки в страните от капиталистическия център, при съобразяване с тамошния потребител, но стоките са произведени с много по-ниска цена на работната сила. Така се печели от гигантския дисбаланс между износа и вноса, който през 2007 г. се е изразявал в това, че търговският дефицит например на ЕС с Китай е нараствал всеки час с 15 млн. евро и достига през 2007 г. около 170 млрд. евро. Още по-голям е той със САЩ, като през 2006 г. е стигнал рекордната сума от 233 млрд. долара. Търговският излишък на Китай само през първите пет месеца на 2007 г. е бил 85,72 млрд. долара, което е с 83% повече от същия период през 2006 г.. Курсът на юана към долара е фиксиран, държавата изкуствено задържа доходи и цени и прави бум на износа, натрупвайки все по-големи доларови капитали. Средното заплащане на китайския индустриален работник е 25 пъти по-ниско, отколкото на американския, и тази огромна разлика рязко поевтинява китайските стоки, изнасяни за САЩ. Китайската икономика по този начин е силно обвързана с американската, в която има силен дефицит по текущата сметка и бюджетен дефицит, който се финансира в значителна степен от Китай. От спестените от положителния търговски баланс със САЩ долари Китай купува американски дългови ценни книжа и така финансира американския дефицит, поддържайки изкуствено стабилност на американската икономика. Китай все още има резерв от около 200 млн. души, които предстои да се интегрират в световния пазар на труда, и произведените от тях стоки ще продължат да заливат американския, а и европейския пазар и така да служат на ускореното му развитие. Китай успява да използва предимството на огромния трудов резерв, който се изкарва на пазара на труда и се превръща в създател на стоки за глобалната, а не за националната икономика, както е при индустриалните модели на догонващо развитие в условията на държавен социализъм от съветски тип. Възниква ситуация на засилваща се взаимна зависимост между американската и китайската икономика, която въпреки нарастващите в САЩ страхове от възхода на китайската мощ води до продължаване и заздравяване на връзката между двете страни. От една страна, евтините китайски стоки подобряват жизнения стандарт на голяма част от бедните американци и американците от долната средна класа, като се има предвид, че техните доходи се задържат в общи линии такива, каквито са били преди четвърт век. Оценките са, че американците с по-нисък жизнен стандарт са го повишили с 5–10% поради възможността да купуват китайски стоки, а като цяло това допринася за ниската инфлация и за избягване на рисковете на бизнес циклите.

От друга страна, оцеляването на американската икономика в много висока степен зависи от готовността на Китай да финансира американския бюджетен дефицит, купувайки ценни книжа, а пък ускореното развитие на Китай залага твърде много на отвореността на международните пазари и особено на САЩ и все повече и на Европейския съюз.

3. Универсални характеристики, възпроизводими от други страни

Характерно за универсалните характеристики е, че те могат да бъдат прилагани от много други страни с успех, т.е. те са възпроизводими. Друг е въпросът, че те може да не се ползват и възпроизвеждат, а да играят ролята на универсални образци, на добри практики. Основни елементи на китайския преход от държавнопланиран тип социалистическа модернизация към пазарен тип модернизация са повторими и могат да доведат до икономически успехи на страните, в които се прилагат. Такива универсално приложими характеристики, които могат да бъдат полезни при пренос на опит за догонваща модернизация на много места, са: политическа стабилност, приемственост, еволюционност, прагматичност. Неслучайно китайският опит е предмет на внимателно изследване и се прави опит той да се пренася на много други места, особено в Азия и Африка. Най-типичният пример за такъв пренос е Виетнам, но елементи от този опит се ползват в Казахстан, напоследък в Русия и на други места. Именно успехите на Китай промениха стратегията на развитие на Индия, която от 90-те години на ХХ век насам се отказа от предходния протекционизъм, започна да възприема по примера на китайците стъпки в икономическата област с цел да привлече чужди инвестиции и рязко ускори своето развитие.

3.1. Политическа стабилност, приемственост, еволюционност, прагматичност

Китай запазва политическата си стабилност, приемствеността, идеологическата легитимност на системата, съчетавайки идеите от различни етапи на развитие, вземайки елементи от всеки от тях, акцентирайки върху националните интереси, националната история и символи. Най-напред се правят промени в икономическата, а след това много внимателно в политическата сфера. Бързите промени в една сфера се извършват при задържане в други сфери. Всяко ускоряване на промените в една сфера е свързано с процеси на дестабилизация на системата и изисква специални стабилизиращи механизми. Такъв механизъм на първо място е политическата система, чиято ключова роля е запазването на стабилността и контролирането на процеса на промени. Водеща роля в процеса на промените би трябвало да има икономическата система, а останалите системи имат поддържащ характер и между промените във всяка от тях съвсем няма директна връзка. От социологическа гледна точка стремежът е при реформата в една или друга подсистема да не се дестабилизира системата като цяло, а напротив – промените в една подсистема да са съпроводени с допълнителни мерки за стабилизация на останалите сфери на социален живот, за да може да се осигурят подходящи условия на промяната.

Приемствеността в елитите също има ключово значение за успеха на налагания модел. В цялата система на управление се извършва кадрово обновяване с млади и по-квалифицирани кадри, но стилът, който се налага, е да не се скъсва с приемствеността. Излизащите от активна дейност или в пенсия партийни или държавни дейци запазват определени функции като съветници и консултанти. Комунистическата партия извлече поуки от разпада на СССР и разширява своята социална база, като интегрира в своите редици новите обществени слоеве – интелигенция и частни предприемачи, които биха могли иначе да излъчат опозиционни обществени елити. Така ККП непрекъснато нараства и разширява своята дейност през 2007 г. броят на нейните членове достигна 73 млн. души.

Еднопартийната система и контролът върху властовите структури се съхраняват в различни форми, извършва се контролирано предаване на властта от един политически елит и лидер към следващия политически елит и лидер. Това става типично за всички страни, следващи китайския модел на поддържане на постоянна стабилност на политическата система. В едни случаи това е формалното съществуване на една партия, в други това става чрез формално демократични механизми на управлявана демокрация, запазваща силни позиции на една партия при формалното съществуване на повече партии. Всъщност такава управляемост на процесите при формално демократични механизми е типична в много висока степен за азиатските модели на развитие през целия период след Втората световна война. Така в Тайван за дълъг период управлява една партия – Гоминдана, в Япония – Либерално-демократичната партия, същото е в Сингапур, където начело стои за дълъг период създателят на Сингапурския модел на развитие Ли Куан Ю. При това очакванията, че информационната революция, свързана с развитието на интернет, на сателитната телевизия и мобилните комуникации, както и нарастващата численост на интелигенцията, частните бизнесмени, средната класа, променящи социалната структура на обществото, ще водят към „края на историята“, т.е. към либерална демокрация, не се сбъдват и очевидно в обозримо голям период ще има специфичен авторитарен тип развитие, което ще може да запази стабилността в тази страна. Оказва се, че новите технологии имат двойствени следствия, те разширяват контактите, исканията за повече права, но създават предпоставки и за повече контрол и за централизирани форми на политически живот. Ясното разбиране, че кибер-пространството може да бъде източник на заплахи за националната сигурност, е довело до това, че специално звено от около 50 000 служители на сигурността.

Движението напред се характеризира с еволюционност и постепенност – въз основа на горчивия опит, че „големите скокове“ и „културните революции“ връщат обществото назад, и следователно всяка промяна трябва да се извършва еволюционно и постепенно. Не се акцентира на дългосрочен модел на развитие, а всички промени първоначално минават през опит и грешка в малки размери и когато се види, че работят, се прилагат нашироко. Дън Сяопин, архитектът на китайските реформи, смята, че страната му трябва да търси истината във фактите, не в догмите, и да се съобразява непрекъснато с конкретните условия. Няма по-голямо престъпление и глупост от лозунги от типа на „незабавна смяна на системата“ – цената на всяка „незабавна смяна“ и „голям скок“ е огромна и връща обществото назад. Китай отхвърля „шоковата терапия“ и използва съществуващите несъвършени институции, постепенно реформирайки ги, за да служат по-добре на процесите на модернизация. Селективно се вземат идеи и практики отвсякъде, включително и от американския неолиберален модел с неговия акцент върху пазара, предприемачеството, международната търговия.

Всяко нововъведение е съобразено с конкретни условия, експериментирано е в определен регион и след това постепенно е разширявано. Промените се експериментират най-напред в отделни отрасли или географски региони и след това, в зависимост от успеха им, се коригират и разпространяват по-нататък. Отраслово те започват в селското стопанство, докато географски се развива идеята за всички възможни форми на икономически отношения, като се започне от „една държава, две системи“, реализирана по отношение на Хонконг, като се мине през „специалните икономически зони“ и се стигне до райони, в които в много висока степен са запазени предходни икономически отношения.

Всичко това предполага прагматизъм и деидеологизация на икономиката – никакви предварителни идеологеми не би следвало да препятстват експериментирането и ползването, ако е ефективен, на всеки възможен инструмент в икономическото развитие. Още в началото при реформата в селското стопанство не се действа навсякъде по един начин. Там, където има благоприятен и влажен климат и живее мнозинството от китайците, се въвежда арендата, където почвата е бедна и плътността на населението – ниска, се оставят големите производствени бригади. А в хладните, по-слабонаселени и слабопродуктивни степи на Вътрешна Монголия и Синцзян се запазват крупните държавни стопанства с машинна обработка на полето и с машинно производство, без обаче от него да се отчислява за държавния резерв.

3.2. Натрупване и съхраняване на социален капитал

Всяка радикална реформа, въвличаща големи маси от хора, е възможна, ако съществуват механизми за обединението им около някакви общи ценности и цели, които да ги карат да се чувствуват част от някакво цяло, да проявяват солидарност помежду си, да се съпреживяват като имащи обща идентичност, които да създават усещане за справедливост на съществуващия порядък и да генерират съгласие между тях. Ролята на механизми за генериране на социален капитал играят религиите, социалните идеологии, моралът, културата, традициите. В домодерните общества е доминираща ролята на традициите и религиите, а в модерните – на идеологиите. В постмодерна ситуация в развитите западни страни предходните идеологии, свързани със социалната държава, се оказват недобре работещи и затова партиите започват битки и в културната сфера на основата на алтернативни версии на генериране на социален капитал.

Там, където са се разпаднали механизмите за такова генериране, започва да доминира морален релативизъм, а вътре в нациите има различни прочити и битки при обяснение на националната история. Така се случи в общества като българското, в което не работят нито старите механизми за генериране на солидарност от социалистическата епоха, нито механизмите от епохата на социалната държава в развита Западна Европа. Това се вижда дори от факта, че в училищата хуманитарните дисциплини се изучават по множество различни учебници, предполагащи множество различни прочити на миналото и на националната култура.

В Китай необходимостта от национално обединение около общи цели явно се осъзнава като особено важен фактор за успешната реформа. Ясно е, че всякакви радикални идеологически революции заплашват системата с делегитимация и разпад. Затова универсално значима характеристика е, че не са необходими радикални идеологически революции, а промяна, която не става на основата на отхвърляне на всяка приемственост. Дън Сяопин не скъсва радикално с идеите и личността на Мао. Оценката на Мао е умерена, като не му се спестяват критики, но и не се отричат неговите заслуги. Както в идеологическо, така и в икономическо и политическо отношение Дън Сяопин непрекъснато набляга на проблема за запазване на политическата стабилност и на приемствеността. В същото време високата етническа хомогенност на китайското общество, специфичните расови характеристики и икономическите успехи са предпоставка за обединение около засилваща своята мощ национална гордост, за ярки проявления на патриотични нагласи. Възприемането на историята е повече или по-малко еднозначно, а не разделя и не противопоставя обществото. Това се оказва ключов фактор за обединението на обществото около общи цели. То е още по-необходимо, като се има предвид, че по данни на Китайската академия на науките процесът на икономически реформи води до бърз процес на социална диференциация, а Китай изпреварва редица други страни в социалното неравенство, включително и САЩ. Най-богатите 10% от китайските домакинства притежават 40% от всички частни активи, а най-бедните 10% имат само 2% от съвкупното богатство. Коефициентът на Джини, който се използва като индикатор за неравенство в макроикономиката, през 2005 г. за Китай е бил 0,49, за САЩ – 0,41, а за Индия – само 0,3338. Нововъзникващите проблемни ситуации пораждат протестни реакции. Според официалната статистика през 1994 г. в страната е имало около 10 000 „масови инцидента“, свързани с различни видове недоволство, през 2003 г. те са били 58 000, през 2004 г. – 74 000, през 2005 г. – 87 00039. Може да се каже, че нарастващото неравенство и проблемните социални ситуации засега са компенсирани от бързия икономически растеж, водещ до общо подобряване на икономическия статус на населението, както и от съответната легитимираща идеология, че едва към края на ХХІ век Китай ще излезе от първоначалното състояние на все още недостатъчно развита страна.

Този образец във висока степен започва да се възприема от Русия при президентстването на Путин и продължава и сега. Там бяха утвърдени единни учебници по национална история, в които се отдава дан на всички етапи от миналото, без нито един от тях да се отхвърля радикално – всички те се възприемат като част от едно общо движение напред. Засилва се акцентът върху национално-патриотични цели и идентичност, подкрепя се ролята на православието като фактор в тази идентичност.

3.3. Асиметрична отвореност и експортно ориентиран растеж

Китай демонстрира политика на икономическа отвореност от типа „отвън навътре“, т.е. на асиметрична отвореност на икономиката в своя полза. Тази политика може да бъде модел за страни от полупериферията и периферията, които, както направиха България и Русия, се отвориха така, че на практика асиметрията беше в противоположна посока, т.е. в полза на западните държави, които от своя страна убиха с конкуренцията си местните икономики и в резултат на финансовата либерализация огромни потоци от средства изтекоха към развитите страни. Китайската политика обаче, след като България вече е влязла в ЕС, не е възпроизводима в страни като нашата, но може да се ползва на редица други места. Предприемат се мерки за привличане на чужд капитал, като се съхраняват стабилността на финансовата система и контролът на държавата върху нея.

Китайската отвореност по своята същност е „врата, водеща само навътре, а не в две посоки“, което се проявява в следните особености:

– Китайската финансова система е изградена така, че да осигурява финансови ресурси за развитието от вътрешни източници, чрез абсорбация на външни ресурси и чрез ограничаване на възможностите за износ на капитали. Социализъм с китайска специфика означава пълно валутно регулиране в страната и по този начин осигуряване на гаранция на валутните и местните спестявания на населението. Защитавайки спестяванията на населението, китайската държава създава условия за натрупване на финансови средства за зараждане и развитие на частния бизнес. От спестяванията на гражданите се осъществява голяма част от кредитирането на реформите. Дава се възможност за конвертируемост на долара срещу юана, но обратната конвертируемост е изключително сложна. Гражданите на Китай имат пълно право да получават долари от чужбина, да ги пазят в лични банкови сметки, когато пожелаят да ги обменят за юани. Обаче обратният обмен – на юани за долари, не се разрешава и така се запазва жизненото равнище на гражданите от външен натиск и от възможността САЩ да прехвърлят своя инфлация върху Китай чрез безконтролното печатане на долари и с китайски средства (както го правят със средствата на голямата част от света) да изграждат своята икономика. Държавата осигурява обратимост на юана само по текущите сметки. Всички сметки в Китай се правят само в китайски юани. Юридическите и физическите лица в Китай се обслужват само от китайски банки. Около 70% от банковата система се контролира от четири държавни банки, а финансовата сфера като цяло (поне до 90%) до 2003 г., т.е. 25 години след началото на реформата, остава в ръцете на държавата. По този начин юанът е стабилен и неподатлив на външен натиск и спекулации, не създава предпоставки за бягство на голяма маса капитали от страната, както става в повечето страни от полупериферията и периферията на световната система, които реализират неолиберална финансова либерализация на икономиките си.

– Известно е, че в страни като България и Русия, а и в останалите източноевропейски държави, почти цялата собственост бе разграбена и раздадена фактически даром на частни лица, огромната част от които се оказаха неспособни да управляват този капитал и влагайки огромни средства в непроизводително потребление на свръхскъпи коли, разкошни домове, износ на средства в чужбина, оставиха съответните предприятия в крайна сметка да банкрутират. Китайският модел не предполага такава масова приватизация, там частният сектор получава своите капитали в резултат на собствено натрупване или чрез кредити, които трябва да връща и връща, показвайки своята ефективност. Така се извършва подбор на хора, които могат добре да използват и да организират кредити.

– Дават се пълни възможности за внос на валута в Китай, но износът на валута извън страната от частни физически и юридически лица е така затруднен от многостепенна процедура на разрешение и строг контрол от банката и митниците, че на практика е силно минимизиран. Работещите в Китай чужденци, както и китайците получават възнаграждението си в юани и могат да ги харчат само в Китай или да ги обменят на много по-висока цена на „черния пазар“, рискувайки да бъдат измамени чрез някоя „кукла“. Така държавата натрупва валутни резерви и осигурява икономическа независимост на страната, може да регулира вътрешните цени и да сдържа инфлацията. Фактически през последните години обемът на валутните запаси на страната расте с невижданата в историята сума от около 500 млрд. долара годишно. Страната е най-големият в света износител и притежател на валутни запаси41.

– Във външната търговия се поддържа пълен контрол върху търговската и банковата тайна. Осъществява се контрол чрез квоти и лицензи от Министерството на външноикономическите връзки и от управлението за валутно регулиране. Разрешава се само планиран внос на стоки отвън и само той се плаща във валута. По този начин преобладаващото число стоки в Китай са създавани на място от китайски предприятия с участието или без участието на чуждестранен капитал, а често и с буквално копиране на чужди модели и пиратско ползване на чужди търговски банки.

– Китайските външнотърговски компании са длъжни да покриват разрешения им внос във валута със съответния износ на китайски стоки. Където е възможно, вносът от чужденци им се плаща не във валута, а в неконвертируеми юани, за които те по свой избор могат да купят и да изнесат китайски стоки.

– Фондовият пазар на страната е разделен на две части, като на основната част не се допускат чужди инвеститори. По обема на капитализация съотношението между двата пазара на акции – единият е само за китайски инвеститори, а другият е за чужди инвеститори – е 9 към 1. По принцип е изключено бягство на инвестиран в Китай капитал и чуждият инвеститор, вложил средства в местно производство, може да получи печалбата си само във вид на произведена стока. При това по закона за предприятията с участие на чужд капитал 70% от стоките трябва задължително да се изнасят от Китай и само 30% могат да бъдат продадени срещу юани на вътрешния китайски пазар. По този начин извън страната се отправя във формата на износ главно възобновяем ресурс във формата на овеществен труд, докато другите фактори на производството остават и се натрупват в Китай.

3.4. Културна близост и външни източници на растеж

Особеност на икономическите реформи в Китай е ролята на външните източници за растеж. Става дума за ролята на китайската диаспора в околните страни за промените в страната, като се има предвид, че ключовите й представители имат опита на ускореното развитие в тези страни. В китайското общество емигрирането никога не се е смятало за измяна и преобладаващото число китайци запазват чувството си на дълг пред родината и готовността си да носят съответни задължения, независимо от своите политически и идеологически симпатии. В началото на икономическите реформи китайското ръководство започва консултации с постигналите успех ключови фигури на китайската емиграция от азиатските и западните страни. Те са питани кои направления на развитие са перспективни и кои не. Започват покани и непрекъснати посещения на знаменити в световната наука и в бизнеса в чужбина етнически китайци. Паралелно десетки хиляди китайски студенти са пратени на държавна сметка да учат на Запад. Навсякъде по света в една или друга степен китайците запазват лоялност към своята страна и се превръщат не само в мощен лост за геополитически нарастващата роля на Китай, но и в силен източник на външни инвестиции в китайската икономика. Голяма част от китайската емиграция са богатите хуацяо, които осигуряват около 80 на сто от външните инвестиции в Китай, достигащи през втората половина на 90-те години до 45 млрд. долара годишно и по обема на привличаните външни капитали той се нарежда на второ място след САЩ. А това е изключително важен фактор, предопределящ както уникалността, така и перспективите на инвестициите, които доведоха и водят до бързото развитие на Китай. Известно е, че в околните на Китай страни (без Хонконг, Макао и Тайван) в средата на 90-те години са живели 51 милиона китайци и техният брой се увеличава, а не намалява. Китайската диаспора контролира непропорционално голяма част от националното богатство на околните страни – до 69 на сто в Малайзия, до 81 на сто в Тайланд, 50–60 на сто във Филипините, цялата икономика на Сингапур43. Особено значимо е китайското присъствие в Индонезия, там китайците са между 3,6 и 4,2% от населението, а владеят 70% от всички недържавни форми на собственост, 240 от 300-та най-големи компании и 14 от 15 водещи индустриални и финансови конгломерати в страната44. Размерите на произвежданото от китайците, живеещи извън Китай, е сравнимо в някои отношения с това, което се произвежда в Китай, и между тяхната икономическа активност вътре и извън страната съществува взаимно мултиплициращ се ефект, който нараства с увеличаващия се брой на китайците в чужбина и същевременно нарастващия обем на БВП на Китай. През 1990 г. китайците извън Китай владеят промишлени и търговски компании, отрасли на услугите, недвижима собственост, стокови запаси, оценявани за 450 млрд. долара, които по това време с около една четвърт надвишават брутния вътрешен продукт на континентален Китай45. Чрез намиращите се в тяхна собственост компании те контролират активи за около 2500 милиарда долара46. А това са суми, сравними с БВП на втората по икономическа мощ страна в света – Япония. Сред 100-те азиатски милиардери през втората половина на 90-те години 39 са дошли от Китай, като 12 семейства притежават състояния, превишаващи 5 млрд. долара47. Ето защо, за разлика от повечето азиатски страни, където водеща роля сред чуждестранните инвеститори играе Япония, а в някои случаи и САЩ, като цяло в периода 1979–1993 година капиталовложенията на предприемачи от Хонконг и Тайван съставляват 76 на сто от чуждестранните инвестиции в Китай, а делът на САЩ и Япония не превишава 11 на сто и с времето не се увеличава, а намалява48. В същото време идващите отвсякъде некитайски компании използват като посредници етнически китайци от целия свят, за да бъде успешен техният бизнес. Тази тенденция ще се засилва с нарастващата мощ на Китай и с увеличаващата се емиграция, при което китайската диаспора навсякъде ще бъде основен механизъм и за политическо влияние на Китай. Няма страна в света, в която да няма китайска общност и тя да не е в процес на интензивно нарастване. Една от ключовите характеристики на бъдещия процес на глобализация е демографска и нейно важно измерение е китаизацията на съвременния свят. Затова дори Збигнев Бжежински говори за опасността китайското присъствие в множество други държави да доведе до подкрепяни от Китай „марионетни правителства“.

Този опит на използване на културната близост за ускоряване на икономическия растеж може да се възпроизвежда и се възпроизвежда в различни периоди в различни страни. Такъв елемент е използването на диаспората за целите на развитието, макар и не в мащабите, които са по силите на Китай. Ние нямаме за съжаление такава диаспора като китайците и съответно нямаме техните средства. Но самият принцип би могъл да се използва, защото в съвременния свят нацията все повече не се състои само от хора, населяващи една и съща територия, както в периода до глобализацията, а напротив – има тенденция към „евреизация“ на нациите, в смисъл че глобализацията създава големи диаспори на всяка отделна нация в различни региони и особено в Западна Европа и Северна Америка. Диаспората се характеризира, първо, с това, че в по-голямата си част хората запазват своето гражданство, макар че могат да живеят и работят другаде, т.е. стотици хиляди български граждани не живеят и няма да живеят в България, и нацията се „детериоризира“. Стотици хиляди други живеят в Украйна, Молдова, Русия и биха могли да получат българско гражданство, оставайки да живеят на старите си места. Второ, в условията на революция в технологиите и особено на интернет комуникацията, която е предпоставка за съществуването на една нация, не е непосредствено зависима от териториалната близост. Живеещите извън България могат да бъдат по-големи националисти от живеещите у нас, да бъдат „виртуални националисти“. Те, според публикувани в печата данни, превеждат годишно между 500 и 600 милиона долара на близките си в страната, които се вливат в нашата икономика. Натрупват опит в глобалната икономика, превръщат се в част от глобалната мрежа, заемат позиции в информационния тип дейности. Засега българската държава не успява да използва този факт, ако се изключи идеята за Българския Великден и свързаните с него юпита.

Развитието на Ирландия през последните няколко десетилетия и превръщането й в „келтски тигър“ в много отношения се опира именно на културната близост с около 40 милиона души в САЩ, които възприемат себе си като имащи ирландски произход. Така Ирландия успя да се превърне в икономически мост между САЩ и ЕС и рязко да ускори развитието си. Подобни предпоставки има и у нас днес – страната може да използва културната близост на българите с Русия и на българските турци с Турция, за да привлича капитали и да бъде мост между тях и ЕС, ускорявайки рязко развитието си.

Китай – привлекателен модел за догонващо развитие

Китайският опит е полезен за много страни като модел за развитие в няколко направления:

  1. Той е един от най-успешните модели на ускорено догонващо развитие чрез политическо насочване на процесите на пазарно развитие;
  2. Показва последователност и обвързаност на икономическите, социалните и политическите реформи;
  3. Провежда национална регионална политика, която намалява диспропорциите;
  4. Ограничава последиците от икономическата криза и допринася за нейното преодоляване.

Ударението се поставя върху инвестиционните разходи, насочени главно в инфраструктурата, за стимулиране на търсенето и потреблението. За целта е предназначен финансов пакет от над 580 милиарда долара. Залага се на активна бюджетна политика и на сравнително мека парична политика.

Китайският път на развитие може да се определи като социалистически ориентирана модернизация с подчертана национална специфика. Китай представлява един от трите клона на съвременния социализъм, заедно с европейския и латиноамериканския.

Китай в момента е най-голямата развиваща се страна. Дилемата пред Китай е как да продължи успешно да се вписва в съвременния свят – запазвайки своята идентичност и обогатявайки модела си на развитие. От решаването на тази дилема до голяма степен зависи какво ще е бъдещето на Китай и каква ще е неговата роля в глобалния свят.

Всичко това прави особено значима теоретическата задача за проучване на китайския опит на догонващ тип развитие.

Източник на статията

Автор на статията:

Васил Проданов

Васил Проданов

Васил Проданов – професор, доктор на философските науки, член-кореспондент на БАН. Работи в областта на философията, социологията, етиката, политическите науки. Автор е на над 400 научни труда. Издал е над 20 книги, между които: „Познание и ценности“ (1979), „Личност и политика“ (1988), „Глобалните промени и съдбата на България“ (1999), „Гражданското общество и глобалният капитализъм“ (2003), „Насилието в модерната епоха“ (2003) и други. Директор е на Института по философски изследвания към БАН.


.