Литературата след културната революция (литература)

Културната революция в крайна сметка има своя край, който настъпва януари 76г., когато Джоу Ънлай загива. Може да се каже, че той е доброто издание на Мао, той винаги е туширал крайните тенденции. Неговата смърт утежнява борбите за надмощие. В продължение на 2-3 месеца в големите градове се провеждат масови демонстрации. Една от останалите в историята демонстрации е тази на 天安门, където се струпват множество китайци, за да изразят своята почит към Джоу. Това става на 5 април, когато е 清明节 . Този ден за почит на мъртъвците е повод за струпването на огромни маси. Те показват своята почит към Джоу, а от друга страна изразяват и своето недоволство. Това става чрез 大字报, транспаранти и графити, сред всички тези писмена има и много стихове (в традицията на 清明节). Тогава се появява и понятието Групировката/ Бандата на четиримата 四人帮.

Първоначално тези прояви са обявени за контрареволюционни, хората там са били заловени, но после става ясно, че тези настроения обхващат целия народ и края на 76г. Културната революция приключва и е свалена Бандата на четиримата.

После надписите са събрани и включени в един сборник с над 1500 статии 《诗 词曲》, вътре има дори и 咒语. След Културната революция са обявени за нов тип произведения. 《天 安门诗抄》това е една нова, но съставна част от политическите събития. Сборниците с такава поезия много скоро биват свалени от издателствата, днес не се включват в христоматиите, тъй като този тип литература не дава шедьоври и е политически обагрена.

Сред тези стихове има едно стихотворение озаглавено 《结果或开始》, подписано с името 北岛 – то се различава коренно от основния тип произведения, не звучи патетично или мелодраматично, а звучи скептично. В него има следния израз „告诉你吧世界“, той се обръща към някой друг, а не към премиера или някого от партията. Авторът заявява “我–不–相–信“налице е силна проява на недоверие, скептицизъм, сякаш сричките са извикани на един дъх. Те са публикувани в 今天 – издание на млади автори, изпълнени с надежда да възвърнат творчеството. С края на Културната революция крайно лявата нагласа е свързана с налагането на прагматизма. Това по същество представлява едно възстановяване на 双百. На форуми се повдига въпроса за демократизиране на творчеството, а一体化 интеграцията става все по-избягвана. Започва политическата реабилитация на хора на изкуството. През октомври 79 г. се провежда Четвъртото съвещание на 全国文化会, на което основната тема е 文艺民主 – демократизиране на изкуството. Писателите имат пълното свобода за изразяване на чувства и идеи. Започват издания: 当代、十月、收获、花城、钟山

Има възстановени или новоосновани над 200 национални издания, в които се публикуват разкази, романи, стихове, спомени и всичко жадно се поглъща от читателите. Автори, които са били заклеймявани като десни елементи, например Уан Мън, вече се четат. Появяват се с гръм и трясък и нови автори, които за дни се сдобиват със слава, например: 刘心武 и 张洁 (писателка).

Поставя се нова светлина и по въпроса за връзката между литературата и изкуството. По време на Йенанското съвещание се говори за 文艺工具论 и този принцип управлява литературната сцена в Китай до края на Културната революция. Срещу това се изправят тези 2 статии: 陈恭敏:《工具论还是反映论–关于文艺与政治的关系》(януари 79 г.)

А колективната статия е доста по-открита《为文艺正名–驳文艺世阶级斗争工具说》”да възвърнем същността на литературата и изкуството – оборване на идеята, че изкуството е средство за класова борба”.

Има и една редакционна статия в 光明日报 :《实践是体验真理的唯一标准》” Практиката е единственият критерии за установяване на истината”. Покрай тази статия се пораждат дискусии, но така или иначе окончателно е снета идеята за единосъщно изкуство. Формално писателите вече нямат затруднения да пишат за каквото си пожелаят, но у китайците все пак продължава да съществува едно неверие и страх. Появява се едно противопоставяне докъм 90-те години, а именно 官方 (официозно/ официално) и 民间 (свободно/самобитно/същинско) творчество. Това деление продължава дори и сега. От 80-те години нататък има две русла – едното е официалното, а другото е неопределено.

Външното влияние през 50-те години е много слабо, понеже е налице един много ситен филтър. Твърде избираемо се представят чуждите автори. През Културната революция има пълна консервативност, а през 80-те избухва огромен интерес към западното изкуство. Теченията в Китай в голяма степен имат пряка връзка или са в следствие на западните. Тази активност започва с преиздаването на преводи, вече се преиздават в цялостен вид. Към това се добавят и текстове, които са се издавали 60-те години само за вътрешна информация в ограничени групи от хора – философския текстове – Ницше, Фройд и Кант. Сега в Китай съществува пълно издание на съчиненията на Кафка, това е един титаничен труд. До тогава единственото издание за светска литература е било世界文学. Появяват се издания като: 世界文艺, 外国文学, 当代外国文学, 译林 – преводен лес, из дебрите на превода. Има издания за изследване на чужди произведения 外国文学研究.

През 80-те години преводаческата дейност дори се измества към западна литература и теории от 20в. Има мода и глад за западни теории и изкуство. Това е времето на понятието现代派文学, до този момент привържениците му са били пращани на превъзпитание, а няколко години по-късно се оказва, че е модерно да си модерен. Тогава в Китай се настаняват понятия като: 象征主义 – символизъм, 表现主义 – експресионизъм, 未来主义 – футуризъм, 意识流 – поток на съзнанието, 超现实主义 – сюрреализъм, 达达主义 – дадаизъм. Всичките влизат в понятието 现代派.

Успоредно с този небивал интерес към западната литература се откриват и забравени или забранени творци от началото на 20-ти век. Например:
张爱玲
钱钟书 : 《围城》
老舍:《骆驼祥子》、《茶馆》

韩东, който е бил един от най-големите защитници на 民间.

През октомври 1985 г. в Китай вече има 583 издания. Има все повече преводи на международна литература и китайски преводи в чужбина. Много от изданията са със слаба литературност, непрофесионални.

Една част от тях образуват течението 伤痕文学 с тематично направление опустошението от културната революция. Първото произведение с тази насоченост е 《班主任》 на 刘心武. Разказът излиза през 1977г в 《人民文学》. Това е една история, която едва ли не слага пръст в раната, тя разказва за пораженията върху децата по време на Културната революция и всичко е представено като спомени на класния наставник. Появява се прословутия лозунг на Лу Сюн ”спасете децата”.

Произведението, което дава името на този тип литература се казва 《伤痕》”Белези от рани” и е дело на студента 卢新华. Този разказ като тема обхваща тенденциите по онова време – пораженията от Китайската революция. Момиче напуска майка си, защото е контрареволюционно настроена, името й е опетнено. Има любим, но го напуска, за да не петни името му. След края на Културната революция майка й е реабилитирана, но когато тя се връща при нея, тя вече е мъртва (б.р. онзи откъс с болницата, който превеждахме по УТПП е от него). Момичето се събира с любимия, но събитията остават неизлечими рани в сърцето й. Течението не остава шедьоври, близко до журналистически статии, характеризира се с еднопластовост.

Друго течение е 报告文学, неговите привърженици смятат, че за да се изпълнят думите с истински смисъл, събитията, които описват трябва да са реални. Това са произведения близки по форма с журналистически очерци. Игнорира се политическата тематика и език и се описват събития от живота на обикновените хора. Важна роля изиграват автори като 徐迟 《歌德巴赫猜想》 „Хипотеза на Голдбах”. Това е документална повест, в която той описва живота на един математик, негов приятел, по време на Китайската революция и след нея.

Публикувана е в 人民日报 в няколко поредни броя. 徐迟 е поет, но се обръща към репортажа, за да покаже живота на един интелектуалец и невъзможността на един математик да осъществи мечтата си (да докаже хипотезата на Голдбах).

Друг представител на това течение е писателката 黄宗英, тя пише своя прочут репортаж 《大雁情》”Импресия за дивата гъска”. В него се разказва за една богаташка от Сиан, която по време на Културната революция е изпратена в отдалечена планинска област, там била подложена на тормоз от страна на местните, след като бива реабилитирана, животът й е изгубен (най-малкото в професионално отношение). Оказва се, че този тип литература 报告文学 е доста жив, темите стават все по-разнообразни.

Един от най-влиятелните съвременни писатели на репортажна литература е 理由. Той пише 《中年颂》 – ”Химн за средната възраст”. В него описва живота на обикновения работник от Пекин, който заради Културната революция остава без образование. 理由 не се свени да описва тежките условия на работа и мизерната заплата на работника. „Героизмът не е във великите дела, а в постоянния всекидневен труд”. През 1980 г. 理由 написва репортажа 《希望在人间》, който е посветен на директора на една фабрика за телевизори. Той има много контакти с чужди партньори и възникват безброй недоразумения в общуването. Представя се китайското мислене като странно, описва ниското ниво на общуване с чужденците до тогава.

黄宗英 се поселва в предградията на Пекин, за да разбере какъв е животът на мизерна домакиня от ниските прослойки на обществото.

Нещо като върхово постижение за тази литература се явява 《北京人》с автор 张辛欣. Това е сборник с няколко документални разказа за реални хора. Първоначално се появява в различни издания, а по-късно е събран в едно. Авторката води беседи с няколкостотин души и въз основа на бележките и спомените си слива няколко аналогични истории в един образ, това е като една снимка на обществото в Китай, налице е автентичност, художественост, психологизация, образност, като едно откровение е. Авторката казва ”Може и някой и да не ми е казал цялата истина, но аз не съм измислила нищо.”

Благодарение на този тип литература малко по малко литературата очертава своя територия, в която има право да засяга най-различна тематика. Това е течението, което извежда литературата на полагащото й се ниво.

Трето явление през 80-те е възвръщането на автори, които са започнали да пишат около големия скок, например 王蒙. Подновявайки творчеството си, той продължава със свежи сили да експериментира. Пише в стил 意识流 „поток на съзнанието”. Разказът му е най-чиста проява на 意识流 е 《来劲儿》 – представлява история, която започва много пъти, но не завършва, в нея е налице един бликащ хумор.

Друг литературен експеримент е 《夜的眼》 (1979г). Главният герой се завръща в Пекин след 20 години живот на село. Когато открива дома на функционера, на когото трябва да предаде писмо, той е впечатлен от вида на сина му – дъвче дъвка, слуша музика на ниво хонконгска певица, чийто глас би изплашил неговите съселяни повече от кавалерийски снаряд. Друг разказ е 《春之声》(1980г.) – повествованието описва тричасово пътуване с влак. Пътуващият е физик, който е бил на специализация в Германия и сега отива да посети баща си. Има две събития – 1)във вагона влизат майка с деца, като майката ги учи на немски, а немският език извикват спомени от Германия, които се наслагват с местните пейзажи отвъд прозорците, добавен е и един акустичен ефект от тракащите колела на влака; 2) във влака хващат крадец. 王蒙 избликва като един много продуктивен автор, който непрестанно експериментира.

Друга черта на литературата на 80-те е, че засяга темата за любовта, до този момент няма произведения с любовна тематика. За пръв път мълчанието се нарушава от 刘心武 с разказа му 《爱情的位置》(1978г.). Китайците го оценяват като много слаб.

Авторката, която прави любовната тематика централна в своите произведения се нарича 张洁. Разказът й 《爱是不能志记的》 е един от най-сполучливите, има сложна форма. Разказва се за невъзможната любов между писателка и мъж, който също я обича, но вече е женен, а поради колебанията си не дръзва да напусне нелюбимата си жена. Разказът се води от дъщерята на писателката, която прочита разказа на майка си преди да се омъжи за нелюбим мъж, и разваля годежа си.


Културната революция е най-крайният израз на доминиране на политиката над литературата. Има тенденция за политизиране на литературата, което започва през 20в и ескалира до Културната революция. Тази ескалация е част от един принцип за ролята на литературата в китайското общество. Тази тенденция може да се разгледа като продължение на принципа 文以载道: 文以传道 – 工具论 още от Тан при复古.

Т.е. в Китай не за първи път литературата служи за разгласяване на принципи, но за първи път се стига до потъпкване на идейността за сметка на това. 报告文学- репортажна, която започва същинска дейност по възстановяване на литературата като едно свободно поле, поради това, че тя е откъсната от политиката. На нея се дължи новото начало в китайската литература и до днес вълнува много читатели. В някои издания могат да се срещнат понятия като 反思文学 – литература, в която има размишления върху политическите и социалните течения в Китай и 改革文学, което посочва литературата в Китай след Културната революция или след началото на реформата.

Има още един тип литература, който от 80-те до средата на 90-те има изключително влияние върху китайската литература – 寻根文学. Тя е провокирана от западната литература, включва всичко, което не е китайско. Става въпрос за литературата на Латинска Америка, т.нар. магически реализъм. Именно в началото на 80-те години в Китай се публикуват няколко произведения на Маркес, сред които е и „ Сто години самота”. Влиянието е много силно, авторите са интересни, колоритни. А китайските писатели се съизмерват, а дори и идентифицират със самите автори, тъй като в магическия реализъм те виждат възможност за развитие на китайската литература. Още по времето на Лу Сюн са се вълнували как китайската литература да получи нобелов лауреат. В магическия реализъм китайските писатели припознават една възможност за съчетаване на китайско авторство с модерен начин на писане. Това течение е инспирирано от латиноамериканската литература, като това влияние се проследява ясно, защото следхожда издаването на книгите в Китай.

През 1975г. има едно голямо ядро от автори, принадлежащи към 知青作家 – образовани автори се впускат в дискутиране на въпроса 文学的寻根. Литературата се изразява в писане на статии, беседи. В началото на 84г. всъщност 李陀пише едно есе, в което разказва за своята мечта един ден да възстанови в паметта си загубените от родния му език думи и заеквайки да говори със своите земляци. Той смята, че 普通话 е унищожил огромен брой лексика в езика. 普通话 е един нивелир, който руши езиковото чувство, обвинява го, че се е превърнал в 文言 на неговото време. Той въстава срещу това, че народният език не намира израз в普通话. Той казва, че е забравил сочните думи на родния си език, защото се е откъснал от корените си 根, затова може да се каже, че това寻根 идва от него.

1985г. е най-наситеният период на публикации в пресата, най-важната статия е от лятото на 85г. на 韩少功 《文学的根》. Тази статия в списанието 作家 разнищва въпроса за бъдещето на китайската литература именно в тази насока – потапяне в народопсихологията, а не просто описание на социални катаклизми.

Народопсихологията продължава да бъде непоклатима въпреки всичко. Например има затънтени краища в Китай, където дори се чудят коя династия е днес и не са чували за Нов Китай. Народът се ръководи от принципи, които са от време оно. Разглеждайки въпроса за брака, китайците са се женили по обет на своите родители.

Налице е теоретично влияние от запада във връзка с теорията за психологизацията първо на Фройд и после на Юнг. Става въпрос за колективното несъзнато. Според Фройд всяка личност има подсъзнание, а Юнг говори за колективно несъзнаване.

През 85г. авторът изразява своето кредо – потапяне в народния дух и психика, ритуали, обреди, като това дава целия космос на народа. Към тези нови теми се добавят и новите техники на писане – рушене на единството на време и пространство, въвеждане на потока на съзнанието и асоциацията, нарушава се принципът за линеен разказ. От средата на 80-те започва публикации на големи като количества и разнообразни като тематика публикации на литературни текстове. Те са етнографски или етноложки проучвания. Авторът отива на място и си записва какви са обредите и ритуалите там. Затова и призивите на автора са – да разкрием Аза на нацията 民族的自我 или 理一理我们的根да се обърнем към собствените си корени.

В това отношение интересен е 阿城 , който заявява 文化制约着人类 – културата ограничава човечеството, говорейки за пагубната роля на културата върху обществото. Той казва „къде е изчезнала магичната култура на царство Чу – била е прегазена от културата на царство Хан”. Сред тази литература има етнографски проучвания и произведения, които се доближават до китайския еквивалент на магически реализъм. Тези произведения са доста добри.

韩少功 в началото на 80-те издава 《爸爸爸》 ”Татковци”. Повестта разказва за живота в един затънтен край. Светът, в който живеят тези хора, както и езикът им е много различен. Например 打肉 означава ‘отивам да ловувам’. По-късно излиза 《马桥词典》 благодарение, на който се разбират част от думите. Разказва се за две села, които се скарват и се сбиват. Главният герой е кретенче, което знае само爸爸爸 – местна ругатня, с която може да се обърне към останалите. Остава сам то след борбата – лудият, налице са едни обърнати названия.

А 《马桥词典》излиза края на 80-те, 马桥 е име на местност в Дзякоу, където той е бил известно време като 知青作家. Представя отделни текстове за живота на хората в този район. Има много етнографски описания в това произведение, като те са разделени в отделни секции – описание на това как се женят, описва произхода на някои думи, какви вярвания има, на кой Бог се кланят. Тази книга придобива популярност като скандално четиво. 韩少功 е обвинен в плагиатство на заглавието от Хазарския речник, затова се води дело, като накрая той е оправдан. Той е един от най-ярките писатели на това движение. Неговото творчество продължава в това русло до средата на 90-те години. Залезът на движението донякъде е свързано с пренасочването му към спомени за 红卫兵-ските му години.

Наблюдават се две главни тематични гнезда: селска и градска тематика. 邓友梅 от Пекин в 《那五》 разглежда живота на那五 по време на гражданската война в Китай. 那五 е издънка на аристократичен род, който загубва почти всичко. По-късно той се представя за писател, като е купил обаче друг труд, после пък отива на летището да се прави на „летец”, с което напомня на 阿Q. Покрай живота му са разкрити обстановката в Пекин и обичайните анекдоти. 《那五》излиза през 72г. и представлява израз на градската 寻根.

《烟壶》 – ”Шишенца за емфие” – в тази повест се разказва за един стар майстор, славен рисувач на шишенца за емфие, чието изкуство постепенно отмира, тъй като се появяват нови кутийки. Принцът, при който той работи му поръчва уникално шишенце за емфие. Той месеци наред полага усилия, за да го направи, след което доволен и с трепет го поднася на принца, който казва „хм, не е зле” и го хвърля на кучето с думите „ако то го оцени, значи си надминал себе си”. Това представлява преломен за майстора, той престава да рисува шишенца. А в съгласие с модата принцът му заповядва да нарисува върху шишенцата френски войници, майсторът казва „по-добре да ми отрежат ръката”, след което се оказва на улицата.

Друг много популярен автор от Суджоу е 陆文夫. През 83-та година е отпечатана неговата дълга повест – роман《美食家》”Чревоугодник”. Суджоу се слави с изключителната си храна, а произведението описва различни аспекти от целия този край – облекло, вкусни ястия и др. Главният герой до 49 г. е богаташ т.е. свободно може да се наслаждава на своето хоби. След 49г. обеднява и въпреки това е склонен да гладува месеци, за да се наслади на едно прекрасно блюдо.

Друг един автор от Тиендзин е 冯骥才, той е известен с повестта 《神鞭》 – ”Вълшебният камшик”, която излиза прес 84г. Представя Тиендзин по време на антиколониалното въстание 1900г., главният герой е изкусен майстор на камшика, обаче се оказва, че по време на въстанието този камшик трудно може да се противопостави на пушките на западните войници и накрая той е принуден също да вземе пушка.

Друг един автор е 阿城, китайците го представят като 棋王. Той е роден разказвач, но е повлиян от философията на даоизма и по-специално от 无为. В《棋王》”Гросмайстор” се разказва за един човек, който по време на Културната революция е изпратен на превъзпитание. Него не го интересуват лишенията, а само шаха, там той се съхранява. В това, че той се потапя в тази философия无为 се откриват белезите на тази литература – онези неща, които остават неповлияни от крясъка на битието.


СЛЕДВАЩ УРОК 31 >> Белетристика – Уан Мън, Дзун Пу, Дзя Пин-уа и др.


.