Обзор на китайската художествена литература

Със своята 3000 годишна история китайската литература представлява единствената писмена традиция на велика древна цивилизация, която е съхранила своите извори, в спокойно себеупование е разширявала през вековете диапазона на мотиви, теми, образи и жанрово-стилистични превъплъщения и е запазила жизнеността си до днес. При това не става дума просто за оцеляването на древните писмена като някакви експонати от баснословна музейна сбирка, а за модел на самоизграждане, при който новият текст се вглежда и съотнася с написаното от “родените преди нас”. Това поражда необикновената дълбинност на китайската литература и подчертава главната й роля в пространството на китайската култура въобще: китайската дума за “култура” – уънхуа следва да се преведе като “преобразяване посредством писмена”. Това преобразяване се разпростира из целия китаизиран свят, включващ главно Япония, Корея и Виетнам, където класическият китайски език уън’йен дълго време е представлявал това, което за средновековна Европа е бил латинският език.

Бихме могли да онагледим света на китайската литература с безкрайно разгръщащо се пъстроткано платно, в чиято основа са вложени копринените нишки на древните книги. Именно това е първоначалното значение на йероглифа дзин 经, който се прибавя към названието на старите съчинения на конфуцианския канон – “основа на тъканта”.

Ето главните паметници на този канон:

  • “Книга на промените” (Идзин), най-загадъчната сред всичките, съдържа графични знаци (цяла, прекъсната линия, триграми и хексаграми) и разновременни коментари по тях.
  • “Канон на поезията” (Шъдзин). Първи сборник с песни.
  • “Книга на преданията” (Шудзин). Най-вероятно редактирана от Конфуций, съдържа речи и сентенции на легендарни владетели, както и исторически очерци.
  • “Книга на ритуалите” (Лидзи). Сравнително късен запис на конфуцианското учение с акцент върху многобройните прояви на ритуалността.
  • “Пролети и есени” (Чунциу). Според традиционната версия, стилистически обработена от Конфуций, като от сухата хронология се е получило нравствено-философско съчинение.
  • “Съждения и беседи” (Лун-ю). Съставен от ученици на Конфуций и възможно най-автентичният паметник на конфуцианството. В диалогичен стил или под формата на въпрос-отговор се интерпретират понятията-стожери на конфуцианската идеология.

Към конфуцианската книжовност трябва да добавим даоистката и будистката книжнина, първата като равностойна на конфуцианската във формирането на китайската менталност, втората като колосална чужда литература с неоценимо влияние.


“КАНОН НА ПОЕЗИЯТА” И “ЧУСКИ СТРОФИ” – ПЪРВОНАЧАЛАТА НА КИТАЙСКАТА ПОЕЗИЯ


Старите китайски учени и съвременните изследователи са единодушни в едно: поетическата традиция в Китай възниква и укрепва през епоха Джоу (11 – 3в. пр. Хр.). Литературните достижения на епоха Джоу всъщност са само една от проявите на духовния подем. През тези далечни столетия се оформя китайската писмена култура в цялост, създават се многочислени и разнообразни сборници, формират се основните философски школи начело с даоизма и конфуцианството, поражда се летописната книжнина и т.н. В такава атмосфера на предела между 6. и 5. век се появява първият литературно-поетически паметник – антологията “Канон на поезията” (Шъдзин). По-късно, през 4-3 век, бива конструиран представителният за другата древнокитайска поетическа традиция сборник “Чуски строфи”, разкриващ своеобразното светоусещане на Южен Китай. Тези два текста са основополагащи за китайската литература.

“Канонът на поезията” включва в себе си най-древните китайски стихове. Историята на неговото създаване е свързана с дейността на особен вид чиновници, “събирачи на песни”. Те кръстосвали надлъж и нашир отделните княжества и чинно записвали дочутите песни, в които поданиците разказвали за своите радости и болки, за ритуалите и обрядите, залегнали в основите на тяхното битие. Смятало се, че така владетелите можели да получат достоверна информация за настроенията сред народа, да се уверят в правотата на своето управление или да го коригират, за да бъде възстановена поднебесната хармония.

Според легендата, именно Конфуций е този, който се залавя да изчете внимателно всичките над 3 хиляди песни, да отдели повтарящите се варианти, да премахне тези, които не отговарят на нравствения идеал и най-сетне да отредактира останалите стихове, за да стане “стане музиката правилна, а химните и одите да бъдат положени на своето място”. След намесата на Учителя са отбрани 305 текста, включени в сборника, станал част от конфуцианския канон през 1в. сл. Хр. С течение на времето всяка песен “обраствала” с коментари, някои от които доста причудливи със своето упорито желание да откриват дълбоко премислено съдържание в безхитростните народни песни. Откакто конфуцианството се превръща в държавна идеология през 1-2 в. сл. Хр., тълкуването на текстове от “Канона на поезията” става част от изпитите за държавна служба и традиционните коментари придобиват недосегаемостта на догма.

“Канонът на поезията” се дели на 4 раздела:
1. “Нрави на княжествата” (Гуофън), с 15 подраздела в зависимост от княжеството или областта, откъдето произхождат песните. Общият брой на произведенията е 160. Неголемите по обем текстове, семпли като композиция и образна система, почти изцяло представляват народна лирика. Съдържанието и тематиката на стиховете варират в широки граници – от песни за бита и ритуализираното ежедневие, през описания на военни походи, изобличения на безнравствени владетели и сановници, календарни и обредни песни до стихове на любовна тематика. Именно любовното чувство е най-широко представено в “Нрави на княжествата” с различни мотиви като възпявяне на невястата, разкази за влюбени, болка от любовна разлъка и тъжни истории за невъзможна любов.

2. “Малки оди” (Сяо’я). Малките оди са с по-сложен художествено-композиционен строеж и по-развита образна система от песните в “Нрави на княжествата”, а тематично стиховете от двата раздела в общи линии съвпадат.

3. “Велики оди” (Да’я). Великите оди се отличават с пространност на изложението. Със сгрогия си и изискан език те представляват предимно панегирики, произведения на митологическо-исторически теми или посветени на пиршества (които в Древен Китай имат религиозно-ритуален характер), както и храмови песнопения в чест на герои от божествения пантеон на управляващата династия.

4. “Химни” (Сун). Състои се от произведения, изпълнявани по време на официалните дворцови ритуали. Значително се отличават от другите песни с архаичния стил, бавния ритъм и “белия стих”, с които са записани. Както при много от стиховете на “Канона”, и тук се съдържат елементи на театрализирано действие. Химните са били изпълнявани заедно с колективен танц-пантомима под акомпанимент на каменни звънци.

Със сборника “Чуски строфи” се свързва появата в Китай на авторска литературна поезия. Докато призведенията в “Канона на поезията” са предимно песни, то чуските стихове са били декламирани. Различни са и формалните показатели – на мястото на по-кратките и неизменно четиризначни (по четири йероглифа в стих) народни песни в се разгръщат пространните, сложни като ритмика и неравни по дължина (три-, пет-, седем- и деветзначни) чуски станси. Но главната отлика между двата паметника е в появата на личността на поета, страдащ, извисен, неразбран и самотен. “Чуски строфи” е наречен така по името на древното царство Чу (11 – 3в. пр. Хр.), което е заемало обширни територии на юг от река Яндзъ. Първият вариант на сборника се появява по време на династия Хан. Изтъкнатият учен Лиу Сян ( 77 – 6 г. пр. Хр.), обединява 15 известни вече древни и хански текстове, добавяйки към тях собствено творение. Тъй като сборникът не е канонизиран, през вековете се появават различни негови варианти, често от редакторите се добавят собствени текстове или новооткрити “изгубени” произведения. За автор на повечето от творбите се смята първият китайски поет Цю Юан ( 340? – 278? Г. пр. Хр.), за когото е известно, че е имал много висока позиция сред чуската аристокрация. Според някои съвременни изследователи, Цю Юан е бил върховен жрец-шаман, което наред с ярките патриотични призиви и неприкритото съчувствие към угнетения народ обяснява и силно субективното начало и фантастичните картини на странстване из природните стихии, характерни за поемите му “Скърбите на отлъчения” (Лисао) и “С камъни в пазвата” (Хуай’ша), където изрича:
…притиснат от товара на неотменен дълг,
аз крача през застинали блата и не откривам брод.
Дълбоко в пазвата съм скътал камъни безценни
и клетник сам, не знам кому и как да ги предам.

Според преданието, Цю Юан не може да понесе обидата, нанесена му от завистливи придворни и предчувствайки края на своето царство, се хвърля във водите на Яндзъ.

В “Чуски строфи” има и произведения на други велики китайски писатели като първомайсторите в жанра фу (вид поема в проза) Сун Ю, Дзя И и др.


СЪМА ЦИЕН И “ЗАПИСКИ НА ИСТОРИКА”


Съма Циен (155 – 88 г. пр. Хр.) е родоначалник на китайската историография и същевременно основоположник на историческата проза. След монументалния му труд “Записки на историка” всеки китайски историограф следва не само да съблюдава вярността на излаганите факти, да бъде документално точен, без да доукрасява или измисля реалните събития, но и да демонстрира блестящ художествен стил, тънък усет за психологическо описание и безукорно темпериране на ритмиката в повествованието.

Самият Съма Циен остава в историята като трагична фигура, олицетворяваща душевно благородство и вярност към нравствения дълг. Както и баща му, той е бел придворен историограф. Прямотата и независимостта в съжденията на Съма Циен постоянно предизвиквали неприязън у императора и неговото обкръжение. Застъпвайки се в защита на несправедливо обвинен военачалник, Съма Циен бива оклеветен, хвърлен в тъмница и кастриран. Но желанието да завърши делото на живота си, вътрешната повеля да разкрие цялата история на тогавашната китайска цивилизация са по-силни от болката и обидата и той продължава работата си върху “Записките”, започнати още от баща му. В завършен вид “Записки на историка” се е състоял от 130 глави, няколко от които са се изгубили (или унищожени по заповед на императора?) и по-късно били заменени с други. Композицията е доста сложна и е следствие от съчетание на хронологически, тематически, йерархически и др. принципи. Пет са главните раздели: “Основни анали”, “Хронологически таблици”, “Описания на различни области на човешката дейност”, “Наследствени домове” и “Животописи”. В литературно отношение най-значими са животописите, сами по себе си литературни произведения с особен вид обобщаваща част дзан. Обобщенията на Съма Циен впоследствие биват включвани във всички литературни христоматии като прозаични шедьоври, напр. обобщенията за Конфуций, Цю Юан и др. Така биографичните съчинение на Съма Циен оказват огромно влияние върху формирането на художествена сюжетна проза. Дълго време в Китай не е можело да се започне разказ, без да се спазва историографската встъпителна формула и постройка на изложението.


ОДИЧЕСКАТА ПРОЗА И ЛИРИЧЕСКАТА ПОЕЗИЯ НА ДИНАСТИЯ ХАН


Одическата проза фу представлява най-значителният по количество пласт от ханската литература. До нас са достигнали 230 текста от този специфичен жанр, който руският изследовател ак. Алексеев определя като “лексикон с чудновати думи”. Всъщност едно от първите значения на фу е “оповестявам, изреждам”. Тази особена прозо-поезия побира в себе си достиженията на целия литературен конгломерат на древен Китай – строгия стил на “Канона на поезията”, пластичността и изисканата форма на “Чуските строфи”, риторичната диалогичност, аналитичността и алегоричността на философските притчи, всеобхватността и епическата широта на историографските паметници. Характерна черта е наличието на въвеждаща част, която представя конкретния стимул за създаване на произведението, самия творчески подтик, напр. някаква случка, тема за разсъждение, гледка, която трябва детайлно да бъде описана. В същинската част се редуват римувани и свободно ритмизирани пасажи, пищни, патетични фрази, хиперболизирани описания и овладяно скрупульозно изреждане. В същото време дидактичният характер на фу изисква вътрешна логическа стройност, убедителност на съжденията, дори афористичност на изказа. Така фу изиграват ролята на медиатор между разните жанрове и стилове на древнокитайската словесност, на творческа лаборатория, в която са се изпробвали различни прийоми на художествената реч.

Дзя И (201 – 169г. пр. Хр.) е един от първите по време и талант писатели на одическа проза. Още двайсетинагодишен, той попада в императорския двор благодарение на своята ерудиция и полемичен талант. Със своя блестящ стил и ярка индивидуалност бързо спечелва благоволението на императора и също тъй бързо го губи, вследствие на доноси от ревниви предишни любимци. Изпратен е на по-низша длъжност далеч на юг. Преминавайки на път за Чанша през местности, свързани с името на първия китайски поет, Дзя И пише знаменитата ода “Плач по Цю Юан”, а скоро след пристигането на местоназначението и най-известното си произведение – “Ода за кукумявката”. В нея творецът споделя своите житейски възгледи, говорейки за безкрайния кръговрат на формите в природата, за взаимопораждането на нещата и всеобщото единство.

След петгодишно изгнание, Дзя И се завръща в двореца и се заема с възпитанието на един от императорските синове. За зла участ, невръстното момче, на което Дзя И възлага големи надежди, загива. Поетът не успява да преживее тази тежка загуба и умира от мъка, оставяйки в паметта на поколенията като духовен наследник на Цю Юан.

Съма Сянжу (179 – 118 пр. Хр.) е следващият велик одописец, същински законодател на жанра фу. Бележит учен и изкусен музикант, той спечелва сърцето на красавицата Джао Уън’дзюн, която тръгва с него въпреки категоричното несъгласие на неините родители. Житейският път на Съма Сянжу е свидетелство за високия социален статус, който гарантират ерудицията и писателската дарба – макар без знатен произход, писателят се издига до аристократическите среди, благодарение на своите прочути оди. Дълги години се радва на благосклонността на императора, съпровожда го е в пътуванията, изпълнява отговорни поръчения от имперска важност. Ала служебната кариера не го е изкушава, а и, както пише в неговата биография, “имал влечение към празен живот и не питаел никакво уважение към титлите и званията”. Щедро е подарявал своите съчинения, без да го интересува трупането на богатства. А след смъртта му започнали да го почитат като божествен покровител на виното, явно като отглас от времената, когато живейки в лишения с красивата си жена са държали скромна питиепродавница.

Съма Сянжу не се интересувал от славата и навярно поради това от близо трийсетте знаменити негови оди са се съхранили само шест, сред които “Ода за императорските лесове”, “Ода за красавицата”, “Ода за дългите порти” и др. Написаното от Съма Сянжу било тъй въздействащо, че когато “Ода за дългите порти”, създадена по молба на една разлюбена от императора красавица, достигнала до самия владетел, любовта отново бликнала в неговото сърце.

С появата на стиховете, наречени юефу, се долавят първите признаци за завършване на периода на древността по отношение на литературата. След като основните родове и жанрове са обособени, главните мотиви и теми определени, с юефу започва първият цикъл на “повтаряне” на Древността. Проявява се твърде характерната за китайската менталност тенденция на създаване на нов смисъл посредством реализиране на вече познати постановки, в случая – събирането на песни, известно още от “Канона на поезията”.

Какво всъщност представляват юефу? На първо място, юефу (Музикална палата) е название на учреждението, основано с цел да събира, записва и редактира народна поезия. Владетелите на династия Хан изпитват пиетет пред епохата Джоу и затова решават да продължат старата традиция да се записват песни, от които да узнават за успехите и провалите на своето управление. По името на Музикалната палата се назовават и самите текстове, които от своя страна се делят на две основни групи – храмови песнопения и песни за ежедневно изпълнение. Втората група включва именно народните песни или авторски подражания. Макар на пръв поглед корпусът на юефу да дублира “Канона на поезията”, ханските песни се отличават в много голяма степен. Структурата им е много по-свободна, дължината на стиховете варира в широки граници, макар предимно да са петзначни. Най-често това са лирически и баладични текстове със силна емоционална наситеност и драматизъм, постигнати с неподражаема лекота на изказа. В един по-късен трактат юефу са охарактеризирани по следния начин: “Ханските юефу, отбирани из пресечки и дворове, не разчитат на книжен блясък. Те са искрени и прями, но не груби и пошли, лесни за разбиране, но с дълбок смисъл, близки са, ала отнасят надалеч.”

Юефу оказват огромно влияние върху китайската поезия, авторовите им подражания са един от пътищата за утвърждаване на индивидуалната поезия.

Преходен етап между юефу и същинската авторска поезия представлява цикълът “Деветнадесет древни стихотворения”. Отначало те са били повече, но през 6 в. принц Сяо Тун подбира деветнайсет текста, които включва в своя “Литературен сборник” (Уънсюан) като “еталон за поетичност”. Въпросът за авторството на стиховете е открит, но най-вероятно става дума за различни автори от различни времена. Нещо повече, видно е, че самите произведения са били подлагани неколкократно на литературна обработка. Не е изключено някои от тях първоначално да са представлявали фолклорни произведения, доколкото има данни, че са били изпълнявани като песенни творби. В настоящия си вид обаче те значително се отличават от фолклора. Счита се, че окончателният вариант на деветнадесетте древни стихотворения се избистря през 2. век.


РУХВАНЕТО НА ДИНАСТИЯ ХАН И НОВИТЕ ДУХОВНИ ХОРИЗОНТИ


С падането на Хан в началото на 3. век се срива цяло мироздание. Поразен е не само имперският порядък, укрепван в протежение на четири столетия, издъно са разтърсени целите цивилизационни устои. На мястото на предишната единна империя се обособяват три враждуващи царства – Уей, Шу и У. Това положение на разслояване от друга страна освобождава духовете и творческите сили, дава тласък на интелектуални дебати и дръзновени творчески търсения. В това отношение жалонен етап представлява периодът с императорски девиз “Установяване на покой” (Дзиен’ан, 196 – 220г.), всъщност години на разпад на Хан и социални катаклизми, през които литературата се преобразява. Литераторите разчупват вековните рамки на застиналото в коментари конфуцианство, в думите и делата им се усеща рязко проявена индивидуалност, категорично заявени възгледи. Ведно с изострения им индивидуализъм, прави впечатление волята им за достойни дела, устремът им да спасят Поднебесната. Политическите битки от агонията на една разкъсана империя, личните им лутаници и съпътстващите ги природни бедствия предизвикват усещане за крехкостта и преходността на живота, за неговата ценност или както споделя Цао Цао: “посред небе и земя най-ценното нещо е човекът”. Поради това в творбите им се усеща както кураж пред окаяната действителност, съзидателен порив, така и от време на време покруса, обезверение и омерзение.

Цао Цао (155 – 220) е този, който обединява около себе си основното ядро на творците през Дзиен’ан, нарекли себе си “Седмината мъдреци” (Цидзъ). Това обединяване е и политическо – Цао Цао е пълководецът, умиротворил за кратко Централен Китай. Най-ярките постижения на това първо в китайската история литературно обединение са поетичните творби и кратката лирическа проза. Докато през Хан чисто поетическата продукция е оскъдна за сметка на крупните прозо-поетически фу, творците около Цао Цао продължават поетиката на юефу и деветнайсетте древни стихотворения, залагайки основно на петзначния стих. Самият Цао Цао, като запазва композицията на известни юефу (количество строфи, брой на йероглифи в отделен стих, римуване и мелодика), за първи път пише авторски произведения, които носят заглавието на оригиналната песен, но имат коренно различно съдържание. Изпълнени с героичен патос, пламенна воля за прекратяване на броженията и непоносима болка по съсипаната империя, новите песни на Цао Цао неизменно се открояват със своето ярко авторово присъствие. Те са писани главно по време на военни походи и изобразяват покъртителните картини, които оставя след себе си войната: “Белеят кости в пустите поля, хиляда ли околовръст не ще дочуеш птича песен.”

Цао Пи (187 – 226) е друг изтъкнат литаратор от периода Дзиен’ан. Той е вторият син на Цао Цао, негов наследник и владетел на царство Уей за 7 години. Макар роден и израснал в период на безредици и военни стълкновения, по-голямата част от живота си прекарва в сравнително безметежно време сред аристократични кръгове. От малък проявява литературното си дарование и впечатлява с познанията си за “Канона на поезията”, конфуцианските книги и филисофските трактати, но в сравнение с другите автори около Цао Цао произведенията му главно се концентрират върху живота в двореца. Сред тях има различни по брой йероглифи стихове, като литературна слава му носят седемзначните стихове, който той първи въвежда в поетическата практика. Като представител на Дзиен’анската школа, в строфите на Цао Пи присъстват политически изявления и описания на батални сцени, но тези теми се намират в периферията на поетическия му свят. Там преобладават теми като несподелена любов и носталгията на скиталеца по родния край – мотиви, останали в наследство от ханската лирика.

Цао Пи има постижения и в прозата и особено в теоретичните изследвания на изящната литература. Автор е на един от първите литературоведски трактати, “За класиката” (Диенлун), където твърди:

“Уън (изящното слово) в основата си е едно, но се отличава във външната си проява. Затова докладите до владетеля трябва да бъдат изискани, в писмата и съжденията е за предпочитане да бъда разглеждана същността на въпроса, а в стиховете и поемите трябва да се домогваме към ярка красота.”

Отбелязвайки важността на красиво изреченото, Цао Пи всъщност говори за художествеността на текста.

Следователно по негово време литературността е вече осъзнат феномен, или по-точно, осъзнат по нов начин, за което говори и знаменателният факт, че книгите на конфуцианския канон не се споменават. Очевидно още през 3. век те са били изключени от сферата на изящната словесност. Оттук насетне тя ще бъде немислима без личността на автора.

Цао Джъ (192 – 232 г.) е по-малък брат на Цао Пи и безспорно най-талантливият сред литераторите на своето време, по съдба и творчество родеещ се с Цю Юан. По броя на съхранени произведения също превъзхожда своите съвременници – до нас са достигнали над 80 стихотворения, 40 изцяло или частично запазени лирически оди фу и дуги прозаични текстове.

Традиционно съдбата и творчеството му се разглеждат в два периода, като гранична бразда се явява възцаряването на брат му Цао Пи. Първият период обхваща живота му в спокойната аристократична среда на столицата, когато със своята неутразима литературна дарба и обширни познания Цао Джъ е бил главен претендент за наследник и любимец на Цао Цао. През този първи кратък и безметежен период Цао Джъ е изпълнен с вяра и решимост за велики дела, мечтае да постигне обединяване на империята, да потуши стихиите на злото:
“Мечтая да разгърна своите дарования,
издигнат над тълпата
да се раздавам без остатък”

Макар за него животът е като прах, разнасян от вятъра (образ, който води своето начало от деветнайсетте стихотворения), в ранните си произведения писателят жадува за достойно изживяно битие, оприличавайки се на див лебед или жерав, волно скитащ в небесата.

Според легендата обаче поради своенравието и непочтителната му гордост постепенно той загубил доверието на баща си. За престолонаследник е обявен Цао Пи, който непрестанно праща брат си на тежки мисии по границите на държавата поради завист и от страх да не посегне на трона му. Веднъж императорът заповядва на брат си да импровизира стихотворение, докато извърви седем крачки и дарбата на Цао Джъ не му изневерява – той създава прочутото “Стихотворение за седем крачки”, в което бобовите зърна във врящия котел оплакват съдбата си бъдат сварени на огън, запален от стеблото, което ги е отгледало – очевидна алегория за жестокото отношение на Цао Пи към своите братя. Постепенно в творчеството му се настаняват печални мотиви, волните птици от ранните стихове биват заменени от образа на топки тръни, гонени от вятъра. В тези години пише и доста фантастични стихове за срещи с даоски магове или богове.

ХУДОЖЕСТВЕНАТА СЛОВЕСНОСТ НА ШЕСТТЕ ДИНАСТИИ ( 3. – 6. в.)

Конфуцианската етика, известна по онова време като “Учение за наименованията” (миндзяо), се позовавала на изискването за равнозначност между наименование и реалност. След разпада на Хан обаче си проправя път една критичност към конфуцианското нравоучение, която представлява нов кълн на антитрадиционен дух, изразяващ се в даоистка спонтанност. Този нов дух вдъхновява например писателя Дзи Кан да изрече в едно от есетата си: “ако не крие гордост в сърцето си, достойният може де надхвърли учението за наименованията, за да се отдаде на спонтаното.”

И също като част от този дух през първата половина на 3. в. възниква философско-мистично направление, наречено Учение за непроницаемото (сюансюе), силно обвързано с доизма като философия и алхимическа парктика., В житейската сфера Учението се изявява с копнеж по тайнственото, необозримото, отвъдно-далечното или казано по европейски – трансцеденталното. В резултат сред образованите се появяват индивидуално-самобитни личности, отнасящи се с презрение към общоприетите нравствени устои. Задължителни атрибути на тези колоритни ерудити са били демонстративното пренебрежение към всекидневните задължения, рафинираност и същевременно показна екстравагантност в постъпките и външния вид. Между политическата демагогия и самоуправство на периода, наречен “Същинско начало” (240 – 249г.), и странстването на мисълта в Учението за непроницаемото се поражда литературната група на Седмината достойни от бамбуковата горичка (Джулин ци’сиен). В своите произведения те изобличавали политическото мракобесие, споделяли своите безпокойства и тревоги и следвали чистите си пориви в уединение сред природата или странстване към безпределното съкровено. Макар от периода “Дзиен’ан” да са минали едва двайсетина години, формално-стиловите различия са впечатляващи: езикът става все по-изтънчен, изящен и иносказателен, паралелните структури заемат все по-важно място, особено петзначният стих все повече усъвършенства мелодичността си и римните комбинации.

Сред Седмината достойни се открояват двама.

Жуан Дзи (210 -263). Син на един от “седемте мъдреци” от периода Дзен’ан, Жуан Дзи дълбоко се възмущавал от лицемерието на конфуцианското учение и търсел утеха в проповедите на Лао Дзъ за спонтанното и недеянието като висши принципи на битието. Същевременно още от млад го блазни идеята да спомогне за умиротворяването на Поднебесната, което не може да не бъде свързано с някаква форма на действеност. Противоречиво е и времето, в което протича животът му – период на безскрупулни битки за власт и макар да презирал суетния свят, се стремял към чиновническите одежди. Жуан Дзи служил последователно и на двата воюващи клана. Разказват, че често препускал безпътно с колесница, крещейки речи за недостижимо-далечното. Писателят сътворява първият поетически цикъл в Китай, състоящ се от 82 стихотворения, “Песни за съкровени чувства” (Юнхуайшъ). Разбити надежди, съчуствие към бедстващите, блян по света на маговете, дружба и раздяла, непостоянството на вещи и явления са главните мотиви в цикъла. Жуан Дзи е автор и на псевдо-животописа “История на уважаемия Велик” (Даженсиеншън’джуан), където изобразява в образа на несъществуваща реално личност своя човешки идеал за хармония между спонтанното и ненакърняващо естество и стремежа за изграждане на по-справедлив свят.

Дзи Кан (223 – 263) извървява по-различен път. Остротата на разсъжденията му, яростното разобличение на властниците и показната независимост му струват живота. И макар смъртната му присъда да предизвиква петиция от над 3000 писатели, в която се настоява за неговото освобождение, присъдата е изпълнена. Необикновен в много отношения, Дзи Кан е различен и в своята поезия, сътворена предимно в четиризначен стих, за разлика от модерната вече тогава петзначна стъпка. “Възвишена, правдива и светла” е наречена поезията на Дзи Кан в по-късно съчинение. Голяма слава му носят и прозаическите произведения. В писмата си сатирично изобразява дворцовия живот с неговите интриги, подкупи и лъжи. Прочутият му трактат “За дълголетието” поставя не само въпроса за търсене на еликсира на безсмъртието, нo и проблема как да се води праведен живот извън доктрините на книжните учения.

Значително събитие в китайската литература представлява творчеството на Тао Юанмин (365 – 427). Стиховете му, разпределени в няколко цикъла, постигат очарованието на изчистена простота, зад която надничат дълбините на вековна китайска мисловност. В личността на Тао Юанмин се наблюдава непримирим нравствен идеал, който не му позволява “да превива гръб пред низки люде за една крина ориз”. Едва започнал чиновническа кариера, той я захвърля, за да се оттегли в трудния, но истински живот “сред поля и градини”, недосегаем за дребните боричкания за влияние и власт. В поетическите цикли “Разни стихове” и “Пия вино” няма и следа от натруфената помпозност на придворната поезия или украшателско многословие на литературата в паралелен стил, шестващи по онова време на литературната сцена. Отсъства и дребнаво-отвлеченото понякога противопоставяне между конфуцианство и даоизъм. Освободен от трескава амбициозност, в обикновеното битие Тао Юанмин открива истински, съкровен смисъл, който иска да обясни, ала е “забравил думите”. Уникално за китайската словесност произведение представлява “Записки за извора при цъфналите праскови”. В прозаическата част на съчинението се разказва как един загубил се из речните ръкави рибар ненадейно открива човешка общност, в която хората живеят волно и хармонично с природата и себе си, също както в далечните времена отпреди първата китайска династия.

“Записки за извора при цъфналите праскови” наподобява ранната сюжетна проза, която започва да се оформя от 3 век. Един след друг се съставят над трийсет сборници с т. нар. “кратки разкази за удивителното” (джъ’гуай сяошуо). Макар къси и фрагментарни, сяошуо в своята целокупност ни разкриват цяла свръхестествена вселена на народни вярвания, даоистки вълшебства, митологични превъплъщения и будистки чудеса. Този митологично-религиозен свят понякога често чудодейно се намесва в човешките дела, за да въздаде справедливост, например в сборника “Издирени и записани чудновати истории” със съставител Ган Бао. Кратките сяошуо имитират формата на изложение от древните географски и особено житийно-исторически съчинения като “Речи на царствата”, “Дзуо’джуан”, “Каталог на планините и моретата” и др. В някои случаи историите просто са извлечени от съответните древни паметници. Това показва, че сюжетната проза произтича от документалните книги на древността. Но ролята на ранните сяошуо за развитието на прозата е не само в откриването на фикцията като текстопораждащ принцип, но и конкретно в натрупването на най-малките сюжетни ядра и мотиви, които по-късно ще бъдат доразвити например в новелите на династия Тан.


ЗЛАТНИЯТ ВЕК НА ДИНАСТИЯ ТАН


През годините на Тан (618-907) е налице щастливо съчетание на социално-политически фактори и бляскав културен подем. В резултат на обединението на отделните враждуващи княжества от руините се въздига могъща империя със столица милионния и многолик Чан’ан. Пословична е интензивността на контактите с външния свят, обусловена от религиозната търпимост, толерантността и интереса към чуждите култури. С образуването на китайски школи приключва няколковековният процес на узвояване на будизма, а възроденият даоизъм се радва на благосклонното отношение от страна на танските императори. Традиционният пиетет към изящната словесност придобива и утилитарен характер, когато поетическите умения стават един от главните аспекти на чиновническите изпити. В политиката и културния елит благодарение на сравнително справедливата изпитна система навлизат представители от по-низши съсловия, по-близки до стихията на народното изкуство от затворения кръг на аристократите.

При цялото главозамайващо разнообразие от литературни форми се откроява лириката, която в началото на династията се отърсва от т. нар. паралелен стил (пиен’уън) в творчеството на автори като Уан Бо (649—676) и Чън Дзъ’ан (661 – 702). Паралелния стил залага изцяло на външната украшателство и орнаментирана пищност на фразата при пълно опустошение на идейно-съдържателния облик. Главна част от историята на лириката през Тан е свързана именно с опростяване на фразата и задълбочаване на поетическото внушение. Същевременно връхна изява достига концепцията за мелодиката, постигната чрез редуване на различните тонове в китайския език и римуването. Венец на тези търсения се явява поезията в т. нар. “нов стил” (дзин’ти), пет- или седемзначни строфи със строго определена ритмика, римуване и тонално комбиниране. С новото оформяне на стиха се променя рисунъка и звученето на познати още от “Канона на поезията” мотиви и теми като уединението сред природата, животът на скитника, описанията на реки и планини, призрачното спокойствие на лунната нощ. Стегнатият слог предполага наситен изказ, засилена многозначност и същевременно предметна зримост, от които се извлича художественото обобщение. Затова китайските коментатори твърдят, че в танската поезия е постигната висша хармония в съотношението на трите компонента зримост, емоция и подредба.

Първият велик поет на Тан е Мън Хао’жан (689—740), от когото са останали над 260 стихотворения за благородния отказ от чиновническата суета, за истинността на обикновения живот на село и сливането с природата. Именно Мън Хао’жан обявява за свой почитан учител гениалният Ли Бай (701 -762). Подобно на Тао Юан’мин, Ли Бай е личност, която държи на разстояние всякакви етикети като конфуцианец, будист или даоист и макар уникален талант, в същото време е и истинско олицетвоение на духовната свобода и изтънченост по време на династия Тан. Суров и овладян е Ли Бай в цикъла от 59 стихотворения “Древността”, където мечтае като Конфуций истинно да предаде духа на своята епоха. В други стихове той се гмурка в природните стихии подобно на даоски маг, опивайки се от фантастични видения, самотно пие с месечината, мисли за родния край или размишлява за празнотата на битието с будистки монах. Скита безгранично в духовните селения и цялата територия на Поднебесната империя: из долините край Ян Дзъ, планинските манастири, бамбуковите лесове, следва кратък престой в двореца (742 – 744) като придворен учен и поет, после отново странстване на север, изгнание на юг заради съпричастие към бунта на Ан Лу’шан (755 – 762)…

В младежките пътувания на Ли Бай чест негов спътник е друг велик поет, Ду Фу (712 – 770). По-късно пътищата им се разделят и Ду Фу се опитва с променлив успех да бъде полезен в управлението на страната. По-ангажиран е и в творчеството си, съчувства на бедните и онеправданите и мисълта за тях държи поетическия му свят по-близо до социалната реалност. Привидно разсъдъчният и семпъл стил на Ду Фу бележи края на натруфеното украшателство и е образец за проникновена и многосмислена простота, едно от върховните постижения на китайската поезия. Продължител на тази посока се явява Бай Дзю-и (772 – 846). В неговото поетическо творчество целенасочено се избягват алюзиите с класическите книги и историческите личности, така че стиховете да са разбираеми и за неуките. Според легендата, стремежът на Бай Дзю’и към яснота и близост до разговорния език бил така силен, че след напишел стих, той го прочитал на своята дойка и поправял местата, който тя не проумявала. Разбира се, тази “яснота” не е самоцелна, иначе трудно би могла да се обясни огромната слава на Бай Дзю’и още преживе не само в Китай, но и в Япония и Корея, откъдето пристигали пратеници, за да се сдобият със свитъците негова поезия.

“Новият стих” със строгата си композиция и чиста мелодика се оказва особено важен за пейзажната лирика, наречена “поезия на планините и водите”. Тя извървява своята еволюция във философското и естетическо отношение на човека към природата, за да се стигне до особено сливане, разтваряне и дори взаимопораждане на субективното и природното под влияние на Учението за непроницаемото и будизма с неговото домогване към пустота (кун), изпразненост на сетивата и съзнанието, които подобно на нетрепващите води на планинско езеро могат да отразят същината на битието. Липсата на глаголно спрежение и формални белези за синтактичните връзки в класическия език, както и самата пиктограмно-изобразителна природа на китайските знаци спомагат за удивителната чистота, плътност и богатство в усещането на тези плавно разгръщащи се, ненакъсани картини и звуци. Така одухотворено е почувствана природата най-вече в пейзажната лирика на

Уан Уей (701 – 761). Една от новите литературни форми, появила се през династия Тан, е новелата чуан’ци сяошуо(букв. “кратък разказ-предание за удивителното”). Те наследяват занимателността на сюжета и динамиката на действието от ранните сяошуо или историографските съчинения. В новелите тези познати сюжети биват подложени на стилистична обработка и в повечето случаи е добавено морализаторско звучене. Честа тема е силната любов между девойка и младеж от знатните среди, която преодолява всички пречки, за да могат влюбените да заживеят щастливо заедно (новелите “Душата, напуснала тялото”, “Бялата маймуна”). Силна функция притежават сънищата, представени не само като равностойна реалност, но и като прозрение от по-висши селения (“Вълшебната възглавка”). Макар и да остава в сянката на лириката и есеистичната проза, танската новела е важна брънка от развитието на авторската сюжетна проза.

С разпадането на реда при Тан през 8-9 век в умонастроението на просветените започва да се долавя промяна. Най-ярко тя се забелязва у Хан Ю (768 – 824), един от най-големите прозаици на класически Китай. Хан Ю провъзгласява нуждата от “възвръщане към древността“ (фу’гу) и древния стил на писане (гу’уън) с неговата нравствена възвисеност и рязка яснота. В своите есета той отхвърля будизма, даоизма и всяко чуждоземно учение като подриващи нравствеността. Опитва се да възвърне изгубената според него същност на литературата да просвещава и възпитава. За Хан Ю и неговите сподвижници литературата служи за проясняване на дао, разбирано като моралното начало и етика в духа на конфуцианството. Ярката образност, уплътненото изложение, блестящата риторика и категоричността на мисълта на автори като Хан Ю и Лиу Дзун’юан са проекции на идеала им за човешката душевност и бележат поредното въздигането на хуманността.


ЕПОХАТА СУН


След продължителен период на безредици, настъпили след падането на Тан, с възкачването на Сун (960 – 1279) се открива нова ера. По времето на тази династия са открити около 400 частни академии, някои от които с по над 1000 обучаващи се. Този дух на просветление и образование поражда нов подем на конфуцианството. Класическите науки, останали в сянка заради увлечението по даоизма и будизма през Тан, отново печелят уважение, налице е взрив на “учената” култура. Надига се втора вълна на движението “Възвръщане към древността”. Тя се оглавява от Оуян Сиу (1007 – 1072), виден държавник и талантлив приемник на писането в древен стил, съставител на летописите на Тан и Петте династии. Заглавията на есетата му – “За основите”, “За всепронизващият истинен принцип” и др. – говорят за желанието му да черпи от философския извор на ранното конфуцианство, извор още непомътен от пагубните идеи и волнодумства на по-късни времена. Литературното кредо на Оуян Сиу експонира основната идея за неразривната връзка между уън (красиво изразеното) и дао (същностният принцип), всъщност за доминирането на дао над уън: “надделее ли дао, уън леко и от само себе си се постига”. Писал е много писма и съчинения по политически въпроси, както и нравствено-философски есета. “Сякаш четем изсечени върху скала надписи”, така е характеризиран от съвременниците категоричният, цветист и поривист стил на Оуян Сиу.

Още по-далеч в поставянето на дао над уън, както и на политиката над словесното творчество, отива Уан Аншъ (1021 – 1086). По негов проект императорът започва серия от реформи, които претърпяват крушение, а самият Уан Ан’шъ остава в историята като противоречива фигура. И макар да твърдял, че литературността пречи за разкриването на истинския облик на дао, в писмата, есетата и пътеписните бележки той се разкрива като блестящ стилист и проникновен познавач на даоизма и будизма. Подобна всеобхватна енциклопедичност, но вече не само като ерудираност, но и като отправна точка за съзидателна проява в най-различни сфери на човешката дейност, се наблюдава и при корифея на сунската литература, Су Шъ (известен още като Су от Западния склон, Су Дунпо, 1037 – 1101). За разлика от Уан Ан’шъ, който изисква уеднаквяване на нравствеността, Су Шъ е на мнение, че хората носят у себе си правилността, но всеки образован мъж трябва да открие общия корен чрез самия себе си. Също както при великите ренесансови личности в Европа, диапазонът на творческото му себеизразяване е неимоверно широк – той “покрива” всички жанрове на изящната словесност: от възродените тържествено-патетични оди фу, пътеписните бележки, писма, дневници, есета, разните стихове до непреднамерените бележки “по следите на четката” (суей’би). Освен това е художник-новатор, велик калиграф, забележителен архитект, мъдър съдия и “скитник напосоки под греещата месечина”. Личността му е висша проява в интелектуалния свят на Северна Сун.

Духовният живот на Сун обаче има и други особености. Градската култура изживява небивал разцвет с карнавалното смесване на разни изкуства, религии и учения, високи и ниски стилове, простонародно и класическо изкуство. За разлика от Тан, в столицата на Сун не е въведен вечерен час и увеселителните заведения уа’дзъ са отворени денонощно. На техните сцени се разиграват фарсови комедии, пеят се сантиментални градски арии. Вероятно тук са били първите представления на градските песни, чиито текстове, наречени цъ, ще дадат друга насока на китайската поезия. Цъ представляват близки до романсовата форма произведения с различен брой стихове и нездължителна рима. Наброяват се над 800 типа цъ, като поради изначалната си обвързаност с музиката всеки тип има точно определена структура. Авторите на цъ са се съобразявали с това и са избирали типа цъ, чиято конструкция и ритмика са най-подходящи за изразяване на съответното лирическо настроение. Тези настроения първоначално са били приглушени, деликатни, изящно-сантиментални, като например в поезията на Лиу Юн (980 – 1053), но след намесата на Оуян Сиу, Су Шъ и др. се появяват цъ в так. нар. героичен, поривист стил. Поетесата Ли Цинджао (1084—1151) ревниво отстоява обособеността на цъ от танската поезия и сътворява поредица ефирни и изтънчени в своята усамотеност куплети. По време на Южна Сун под влияние силните патриотични мотиви руслото на цъ се насочва към прослава на юнашкото, героичното в поезията на автори като поета-воин Син

Цидзи (1140—1207). Както лириката, така и сюжетната проза променя своя облик през Сун. На мястото на танските новели се появяват сунските повести хуа’бън (основи на разказа).

Хуа’бън възникват на основата на градския сказ, ранните сяошуо и будистките разкази биен’уън. Новият жанр е създаден по функционален признак от разказвачите-професионалисти (шуошудъ). За да привлекат вниманието на разнородната градска аудитория, те започват да преработват известни от по-рано сюжети, както акцентирайки върху увлекателното, така и извеждайки дидактическа поука, най-често в духа на идеите за въздаянието и кармата в будизма. Сюжетните мотиви са черпели от необикновените истории на сяошуо, историческите сказания и будистките предания, но към този фолклорно-религиозен фонд се включват и любовни, битови, дори съдебни истории, свързани с градския живот. Многобройните опити за категоризации по тематичен признак свидетелстват както за сюжетното богатство на хуа’бън, така и за сложното преплитане на компоненти с различен произход. Тук може да споменем истории за духове и чудеса, любовни повести, разкази за престъпления и съдебни казуси, за разбойници и народни защитници, за разблудни монаси и благородни студенти и т.н Героите в повестите далеч надхвърлят познатите ни от танските новели типажи на студенти, чиновници и пълководци и произхождат буквално от всички градски прослойки. В духа на градския фолклор, често носители на висока нравственост са представители на низши съсловия като занаятчии, търговци, лихвари или хетери от увеселителни заведения, докато будистките монаси обикновено са в ролята на безпътни сластолюбци и коварни мошеници, а съдиите са подкупни и безпринципни. За разлика от танските новели, хуа’бън са написани почти изцяло на разговорен език и дълго не са били признавани за равноправен жанр. Те започват и завършват със стихове, които в устния вариант са се пеели. И други връзки с народната традиция са запазени, например обръщенията на разказвача към слушателя-читател, разказът-встъпление, чиято роля била да привлече повече публика преди началото на същинската история, деленето на откъси посредством афористични стихове, в паузите между които разказвачите събирали възнаграждение за труда си. Същевременно хуабън се възползвали и от прийомите на ”високата литература”- описанията на дворци и паркове, красавици, чудеса са във високопарния паралелен стил, а встъпителните строфи нерядко са прочути стихове на изтъкнати литератори. Словесната палитра на повестите е необикновено богата, разказвачите са умеели да прескачат с лекота от един в друг литературен стил, за да владеят аудиторията. Така за първи път в непосредствена връзка с публиката (първоначално от слушатели, впоследствие от читатели) повестите са оформяли своята жанрова специфика. Предполага се, че новата сюжетна проза окончателно става авторска през 17в., когато съставителите на най-пълните сборници хуа’бън Фън Мънлун и Лин Мей’чу включват и свои произведения, наречени ни’хуабън (псевдо хуа’бън). Това е време на следващ разцвет за сюжетната проза и поява на най-крупния повествувателен жанр – романа.


РАЖДАНЕТО НА КИТАЙСКИЯ РОМАН


Чак до династия Мин (1368 – 1644) народните и псевдонародните разкази не са били допускани до лоното на изящната литература, на тях се е гледало с подчертано пренебрежение или като на опасни за нравите писания. Но постепенно сред ерудитите нараства интересът към простонародната култура, особено във връзка с непосредственото изразяване, неподкупната искреност, некултивирания творчески порив в нейните прояви. ”Съществува неискрена поезия и фалшива проза, ала не ще открием ни една неистинска планинска песен”, заявява Фън Мънлун и думите му са силно свидетелство за признанието на духа и качествата на повестите и романите. ”Всяка епоха има своите литературни достижения и може би романите, драмите и повестите представляват за нашата епоха това, което са ”Записки на историка” за Хан и стиховете на Ду Фу за династия Тан”, добавя в същия дух Юан Хун’дао. В такава атмосфера се пораждат и първите романи в Китай. Те обемат в себе си черти от множество начални и хибридни форми като историографските съчинения, сяошуо, будистките разкази биен’уън, повестите хуа’бън и сказания, изпълнявани в акомпанимент на струнни или ударни музикални инструменти. При ранните романи не може да се говори за определен автор, а за съставител, който е компилирал и отредактирал събрания дотогава устен и писмен материал по дадена обединяваща тема.

Такива са историческите романи ”Трицарствие” със съставител Луо Гуанджун (ок. 1315 – 1385) и ”Речни разливи”, чиято редакция е приписвана на Шъ Най-ан. Основната отлика на първите романи от летописите и народните повести е в сюжетната връзка между епизодите. Историческата литература съдържа многочислени факти, които съставителят се стреми да обедини в повествователен сюжет, поставяйки епизодите в причинно-следствена връзка.

“Трицарствие” фактически е изплетен от безкрайни хитроумни планове, които целят обединяването на империята под властта на “законния господар”, Лиу Бей. Той е основен положителен герой в “Трицарствие”, заедно с побратимите му Гуан Ю, Джан Фей и подобния на вълшебника Мерлин от западноевропейските сказания мъдрец Джугъ Лян. На тях е противопоставен коварният царедворец Цао Цао, който макар исторически погледнато да е бил изтъкнат полководец и влиятелен литератор, е обрисуван като узурпатор-злодей.

Още в “Трицарствие” се забелязва композиционнатта постройка на ранния китайски роман, заимствана през 17в. от корейския, през 18-19в. от виетнамския, а в средата на 19в. и от монголските автори. Този тип роман се нарича “многоглавов роман” (джанхуей’сяошуо) и е силно обвързан с устните професионални сказания, към които отвежда и самото название за глава – “хуей”, букв. “път”, т.е. частта от историята, която бива разказана за едно изпълнение. Към природата на народното сказание отвежда и непременното прекъсване на повествованието в най-напрегнатия момент с трафаретната фраза: “Ако не знаете какво се случило по-нататък с …, послушайте следващата глава”.

Редом с исторически епопеи като ”Трицарствие” и авантюрно-героически като «Речни разливи», през 15-16в. се пораждат и вълшебно-фантастични романи за пътешествия.

Сред тях водещо място заема написаната около 1570г. книга на У Чън’ън (1500 – 1582) Пътешествие на Запад. Историята на нейното създаване следва същите етапи, както и при предишните два романа: историческо събитие, около което ”набъбват” народни легенди и професионални сказания, последвани от повести, драми и най-сетне разгърната книжна епопея. Изходен исторически факт е пътешествието на манаха Сюан’дзан през 7в. към Индия с цел да се сдобие с будистка книжнина. Но романистът се основава не толкова на описанието на пътешествието, съсавено от самия Сюан Дзан, колкото на народните предания. От края на Тан историята на пътуването се сдобива със свръхестествени детайли. Около монаха се появяват необикновени помощници – Царят на маймуните Сун У’кун, наказан да придружава и охранява Сюан Дзан, понеже придизвикал нечуван скандал в Небесните палати, Пясъчният монах и подобният на прасе Джу Ба’дзие, свръхестествен персонаж, също наказан от небесните сили, любител на чашката, хубавата храна и спокойния сън. Историята на пътешествието постепенно се превръща в история за преодоляването на препятствия, близки до препятствията във вълшебните приказки. Скоро Царят на маймуните с бунтарския нрав, неизтощимата енергия и склонността си да предизвиква безредие измества Сюан’дзан от позицията на централния герой.

Около втората половина на 16в. в Китай се появява и произведение, което без уговорки може да бъде наречено авторски роман, макар името на автора да е скрито зад прозвището ”Шегобиецът от Ланлин” – това е ”Дзин, Пин, Мей” или ”Сливов цвят в златна ваза”, както би могло смислово да се преведе изброяването на имената на трите главни героини-красавици. Ако предходните романи се изграждат въз основа на фоклорни и професионални сказания, на свой ред ”Дзин, Пин, Мей” взема сюжетен импулс и имената на герои от ”Речни разливи”: разбогателия се Си Мън’цин, разпътната Пан Дзин’лиен и някои други. Тези периферни в ”Речни разливи” персонажи се превръщат в централни герои на ”Дзин, Пин, Мей” и особено Си Мън’цин, за когото смисълът на живота е в чувствените наслаждения. Неговата съдба е остта на романовото разгръщане. С особена плътност и фина психологизация са разкрити образите на жени – шестте съпруги на Си Мън’цин и особено красивата развратница Пан Дзин’лиен. Жестока и коварна, тя отравя първия си съпруг, за да се наслаждава на плътската си любов със Си Мън’цин. Когато шестата жена на Си Мън’цин, изнежената Ли Пин’ър му ражда син и единствен наследник, бясна от ревност, Пан Дзин’лиен дресира една котка така, че да изплаши детето и то да умре от страх. От скръб умира и съкрушената майка, а не след дълго загива и Пан Дзин’лиен, съсечена от меча на бившия си девер, юначния У Сун (също герой от “Речни разливи“), който узнава как тя е организирала пъкленото убийство на брат му. На 33 години поради разгулен живот умира и самият Си Мън’цин, а синът му, роден в деня на бащината смърт, по волята на съдбата става монах, с което родът на Си Мън’цин е обречен на изчезване. Нравственото разложение на социалния и битовия живот в “Дзин, Пин, Мей” е изобразено в толкова тъмни краски, че за да бъде внедрена някаква морална опора се разпространява легендата за достойния син, който като отмъщение за несправедливо осъдения си баща написал тези “отровни страници” и ги изпратил на подкупния съдия. А страниците наистина били напоени с отрова и съдията умрял в ужасни мъки.

“Трицарствие”, “Речни разливи”, “Пътешествие на Запад” и “Дзин, Пин, Мей” са образци в отделните етапи на романовата форма и биват провъзгласени за “Четирите чудни книги” на династия Мин. Всяка от тези книги се явява начало на произведения в съответния жанров подвид, неизброими продължения на фабулата от първоизточника или текстове с необятни текстови взаимовръзки с романите-образци.

Кулминация на класическия китайски роман се явяват “Неофициална история на конфуцианците” и “Сън в червените покои”.

“Неофициалната история” е първият изцяло посветен на живота на ерудитите роман и по своята постройка представлява наниз от истории с относителна стойност, почти на границата да бъде характеризиран като сборник с кратки повести. Споява ги общата тема за цената на славата, богатството и знатността. Житейският път на много от книжовниците е описан като път на падението, на забравените мечти и неосъществените таланти. За първи път проникновено и с усет за психологическия детайл се поставя темата за пораженията на изпитната система и корумпираността на чиновническото съсловие. Особено въздействаща е историята на 54 годишния обикновен студент Фан Дзин, който преминава през безчет лишения и несгоди, за да изгуби разсъдъка си от радост, след като вижда името си в списъка на най-добре представилите се на изпита.

“Сън в червените покои” е сред най-сложните текстове в китайската литература. Сложна е и неговата постройка и съвсем не заради това, че след като авторът му Цао Сюецин (1724—1764) умира, последните глави от 120-главовия роман са дописани от Гао Ъ. Второто му заглавие е “Записките върху камъка”, а камъкът е останал излишен от всички разноцветни камъни, които според мита богинята Ню-уа стапя, за да укрепи единия от стълбовете, придържащи небето да не се сгромоляса върху земята. Придобил от докосването на богинята вълшебни свойства и завинаги наранен заради своята непригодност, камъкът е открит от двама монаси, даоист и будист, които гравират върху му целия роман. Енигматичността на “Сън в червените покои” се засилва, когато към това прибавим и спорадичната поява на самите монаси в ключови моменти от сюжета и заявеното от автора в 1. глава, че описва един свой сън. Една от основните теми в романа са взаимоотношенията вътре и помежду им на два знатни рода. Дзя Бао-ю е единственият наследник на единия от родовете, но не изпитва никакво влечение към чиновническа кариера, нито има каквито и да било амбиции за социално признание и власт. Свръхчувствителният младеж предпочита да прекарва времето с в разговори в червените покои, които се обитават от девойките и жените на рода, отколкото да беседва със своите учители-конфуцианци. Въобще за него “жените са направени от водата, а мъжете от тинята”, с което върви против всички етични и възпитателни норми. Прочуствено е описана дълбоката му любов с изтънчената Лин Дай-ю, останала без родители и прибрана за отглеждане от рода. За да се справят с тази невъзможна и непристойна любов, роднините привидно се съгласяват с тяхната сватба, ала под булото се оказва друга избраница. Открил измамата, Дзя Бао-ю полудява и сякаш оттук нататък целият род се насочва към своето крушение.

Съноподобната структура на романа и вътрешната му атмосфера, в която привидно сходни по тип ситуации и случки калейдоскопно постигат ефект на удивителна психологизация са правили неотразимо впечатление на Гьоте и в едно свое писмо той споделя, че “Сън в червените покои” е най-хубавият роман, който някога е чел.


КЪСНИТЕ НОВЕЛИ И ЗАПИСКИТЕ “ПО СЛЕДИТЕ НА ЧЕТКАТА”


През 17в. центърът на тежестта в литературното творчество осезателно се измества в посока на повествователните жанрове като повестта и романа, които все повече се отдалечават от устната разказваческа традиция, обособявайки се постепенно като чисто писмено творчество. Изобилието от романи и многобройните издания свидетелстват за нестихващия читателски интерес към тази литература, а цяла поредица теоретически произведения се стремят да наложат сюжетната проза като неизмемнна част от канона на изящното слово.

Но също както през късното Средновековие и Ренесанса в Европа, където заедно с литературата на жив, разговорен език е съществувала и повествователна проза на латински, в Китай продължава да се развива и новелата на класически език уън’йен, достигайки висшата си изява в творчеството на Пу Сунлин (1640 – 1715), автор на сборника “Записки за удивителното от кабинета на Приказливия” (Ляоджай джъ-и). Заглавието на сборника подсказва генетичната връзка с разказите сяошуо за необикновеното от 3 – 6в. и танските новели. Действително на първо четене текстовете на Пу Сун-лин сами по себе си са записи на необичайни случки. Но всъщност от новели за странното те се превръщат в притчи. Още Съма Циен е завършвал животописите с резюме, в което давал своята оценка за събитията и личностите. Такъв личен коментар са включвали и танските и сунските новелисти. И след известно прекъсване, Пу Сун-лин вдъхва нов живот на тази формула, като завършва много от своите новели с думите “Историкът на удивителното би казал така…” Понякога коментарната част по размер не отстъпва на същинската случка – красноречиво свидетелство за алегоричния и в същото време злободневен подтекст на новелата.

Тематично произведенията на Пу Сун-лин са особено разнообразни. Тук има истории за срещи с духове, таласъми, всякакви свръхестествени твари и въобще всякакви чудеса. Специално място заемат новелите за любовта между учени и прекрасни девойки, които се оказват лисици-магьосници. Сливайки действителността и селенията на вълшебното, писателят постига необикновен ефект на социално-нравствена критика. Например в новелата ”Лисугерът от Уейшу” старикът-лисугер обяснява отказа си да се запознае с околийския управител с това, че: ”вие не знаете, но той в предишното си прераждане е бил магаре. И сега, макар да е толкова величествен и да стои над всички, той все пак е от ония, дето са готови да се напият и с най-проста ракия. Аз, разбира се, ще се се срамувам да бъда в една компания с него”

Освен че е ярък разказвач, Пу Сун-лин съчетава по неповторим начин простонародното и възвишеното, грубо-разговорното и изящно-рафинираното. Самите сюжети, близки до фолклора, са разказани в класически стил, богат на реминисценции и алюзии със старинните паметници. Понякога авторът въвежда водене не разказ под “аз”-форма, сякаш говори за лично преживяно събитие и допълнително засенчва границата между реално и въображаемо. Новелите на Пу Сун-лин предлагат изумително широко поле на читателска интерпретация. Необразованият читател достига само до голата случка, докато ерудитът може да се наслади на дълбоките слоеве в свръхизтънчения стил на писателя. Това обяснява както неугасващата до днес литературна слава и популярност на новелите, така и появата на адаптирани варианти, при които е игнорирано стиловото богатство на оригиналите в полза на четивността.

Новелите на Пу Сун-лин на свой ред се превръщат в образец и през 18в. се нарояват множество сборници с новели за необикновеното. Сред тях изпъква внушителната сбирка “Бележки от колибата Великото в малко“ на Дзи Юн (1724 – 1805), съдържаща пет свитъка. Крупен учен с разностранни интереси и безупречна чиновническа кариера, Дзи Юн в по-голяма степен залага на морализаторското начало, през призмата на което са погледнати многобройните записки във външно непретензиозния стил “следвайки четката”. В този смисъл той се опитва и да подчертае достоверността на случките, позовава се на свидетели, спопенава точна дата и място на действие и от най-невероятната история извлича конкретен назидател извод. Свръхестествените сили действат не по свой каприз, а съобразно законите на човешките отношения, определени от Небето и формулирани от конфуцианските мъдреци.

На друга плоскост поставя отношението към свръхестественото Юан Мей в сборника “Това, за което Конфуций не говори” (завършен през 1796г.). Самото заглавие е предизвикателство спрямо конфуцианците, които помнят фразата от ”Съждения и беседи”: ”Конфуций не говореше за чудеса, насилие, безредици и духове” (гл. 7). Макар фантастичното в записките да е изведено до крайност, Юан Мей по-скоро е етнографски точен описанията, а не свободно реещ се в полета на своята фантазия. Затова в историите с вампири, караконжули, шамани и магове можем да открием реликти от древни митове или прастари обреди, отколкото дидактическа поука и поставяне на въпроса за добро и зло.


СЪВРЕМЕННАТА КИТАЙСКА ЛИТЕРАТУРА


Краят на 19. и началото на 20. в. представляват повратен период за обществото, културата и литературата на Китай. Западният колониализъм нанася един след друг удари по политическата и икономическа независимост на империята, което довежда до полуколониалния й статут. През 1911г. избухва Синхайската революция, разрушила императорския трон. Промишлената икономика от западен тип взема връх над старото аграрно стопанство и предопределя разпада на традиционното семейство с неговите ценности. Оттук до идеите за свобода, равенство и независимост пътят е открит.

Съответни на социалните размествания се осъществяват и в литературната йерархия. Класическият литературенезик уън-йен е поставен под прицел с обвиненията в консервираност, архаичност, неразбираемост и неадекватност. Автори като Ху Шъ, Ли Да’джао, Хуан Дзун’сиен и др. класифицират огромната част от класическата литература като “превзета, аристократична и педантична” и на нейната закостенялост противопоставят литературата, създадена на говоримия език байхуа. Движението за нова култура, което достига кулминация с демонстрациите на площад Тиен’анмън на 4. май 1919г. окончателно детронира класическия уън-йен и на негово място провъзгласява байхуа (букв. “ясен, разбираем език”) за език на новата литература. Бързо се нарояват множество разнопосочни твирчески групировки: реалистите на “Общество за изучаване на литературата”, романиците на “Творчество”, естетите на “Новолуние” и т.н. Израстват първите големи писатели на съвременната литература – най-вече Лу Сюн, Ба Дзин, Мао Дун, Шън Цуънуън, Джоу Дзуожен и др. В Китай се появяват аналогични на почти всички западни течения типове литература – символизъм, критически реализъм, експресионизъм … Постепенно тежката обстановка в Китай обаче налага политизиране в литературата особено около китайско-японската война (1937) и гражданската война до 1949г. Следва период на левичарски уклон с кулминация десетилетието на “културната революция” (1967-77), през който писаното слово почти няма други функции,освен да бъде рупор на политически идеи.

След края на “културната революция” започва новото начало на съвременната литература с появата на проникновени произведения в различни жанрове. Автори като Уан Мън, Хан Шаогун, Уан Ан-и, Мо Йен, Дзя Пин-уа, Бей Дао, Гу Чън и много други спечелват литературна слава по целия свят. През 2000 година Гао Синдзиен (творец, който от години не живее в родината си, но продължава да пише и на китайски език) получава Нобеловата награда за литература. Това знаменателно събитие говори за интереса към цялата нова китайскоезична литература, която вече далеч е надхвърлила границите на Китай.


СЛЕДВАЩ УРОК 1 >> Обща характеристика на древнокитайската литература. Проблеми на периодизацията, взаимоотношения между писмена и устна традиция. Херменевтика и роля на коментара.


.