Периодът на 50-те години (литература)


Средата на 40-те, началото на 50-те години на 20-ти век


Промени в литературата, сцена на силно обвързване на литературата с политиката (не е ново, още от Шъдзин). Нахлува идеологията на марксизма, взета за ръководна от Мао. „Прелом в литературата” – 文学的转折. Има се предвид прегрупирането на групировките до 40-те години, уеднаквяване, което китайците наричат „интеграция” – 体 化, терминът е споменат от Мао през 30-те години за пръв път, сега се превръща в процеса, който навлиза в последния си стадий – оформяне на един фонд от теми, сюжети, отговaрящи на правилата за единство между литературата и политиката. Животът на писателите е повлиян. 1937- 1945г. Антияпонска война, разделя Китай на 3 региона:

1. Управляван от 国民党- старобуржуазна партия, която в политиката следва директивите на Америка, Европа, донякъде и Япония. Издигат лозунга „三民主义” (споменат за първи път от Сун Ятсен):
• 民主主义 – преданост към националния дух на Китай
• 民权主义 – даване на права на всички граждани на Китай, да избират управляващите и да бъдат избирани
• 民生主义 – горните два принципа се рефлектират върху живота на хората

2. Завладени от японските окупатори територии.

3. Контролирани от Компартията територии

В този военен период писателите от различните райони успяват да тълкуват екзистенциална проблематика, теми, различни от тези за войната. Литературата все още следва руслото на модернизацията. Под ръководството на Компартията се създава литература (в района на ККП), която е оптимистично приповдигната, завой към традиционната литература. В територията на Гуоминдан има военна тематика, но войната оголва и екзистенциалните въпроси – смисъла на живота, няма я тенденцията към фолклоризиране и масовизиране, темите са по-интровертни, „абсурдът на битието” – 悖论. Авторите забелязват сблъсъка на модерността и традицията, как народът реагира на новата ситуация. Те откликват със засилена лиричност, по-самовглъбена литература, не се свързва в стойка, над която стои политическата повеля.

След войната се очаква, че литературата ще бъде една древна, същевременно съвременна, богата литература, която ще се влее в руслото на световната литература. Тези надежди са свързани с възхода на литературната периодика….. «», «» (Шанхай), «», «» (Пекин). Тази пъстрота обаче се оказва мимолетна, поради социалното напрежение и вътрешнопартийната ескалация. Личното литературно творчество трябва направи избор между „光明的中国” и „黑暗的中国”- думи на Мао. Литературата трудно може да заеме неутрална политическа позиция. През октомври 1946г. се създава асоциацията 中华全国文艺界 抗敌协会, тя се преименува, отпада 抗 敌 и се превръща в пролетарска асоциация. На следващата,1947 година се създава подобна асоциация中华全国文艺作 家协会 (Гуоминдан). Председателят й е 张道潘- възпитан в традициите на европейското изкуство, критик, теоретик, художник.

Литературните среди оттук нататък поемат по тягата на неравностойното политическо противоборство. Изданията на Гуоминдана са по-малко, докато лявата литература и политика заемат по-силни позиции. Това личи в творчеството на автори като 老舌;叶陶;巴金- опитвали се да поддържат относителна автономност в нещата, които пишат, но постепенно губят своята самостоятелност и се вливат в редиците на пролетарските автори с възторжени слова. 朱自清се включва в редиците на пролетарската литература, дори 问一多 в последните си години смята, че пролетарската литература ще донесе щастливо бъдеще на Китай. Измежду авторите има несходства в разбиранията им, но те избледняват. Има и автори, които на думи изразяват принадлежността си към пролетарската литература, но в творчеството си заявяват, че са над политиката. 胡风пише «旰间开始» (за Мао), въпреки това самият пищен език издава опиянение от силата на словото, не толкова от марксистката теория, затова след създаването на Нов Китай е изпратен в лагер, забранено му е да пише. Третата група автори е 自由主义作家, акцентират върху 文学的独立性

Основната доктрина на пролетарската литература е заложена на Йенанското съвещание – 2 май 1942г „在 延安文艺座谈会上的讲话”Тогава Мао няколко пъти взема думата, за да направлява заседанието, а изказванията му по-късно са издадени и придобиват статута на канон. Експозе:
1. 立场问题 – позицията, от която ще твори
2. 态度问题
3. 工作对象问题
4. 工作问题
5. 学习问题 – нуждата творецът постоянно да усъвършенства теоретичната си база- Маркс, Енгелс.

Мао посочва и таргет-групата, която се състои от три съставки (工; 浓; 兵). Тези три групи са и пътищата за масовизация на литературата. На следващата година в Чунцин, изказването е издадено в резюме и активно се разпространяват основните идеи, на това изказване. Под полемичната сила на това изказване се намират по-голямата част от китайските писатели по онова време. Идеите се интерпретират 茅盾и 郭茉若.
茅盾: „八年来之艺工作的成果及倾向” (1946г.)
胡风: „论现实主义的路”.

Писателите се делят на три групи:

1. Писатели-революционери – 革命作家
2. Прогресивни писатели – 进步作家 – прозрели класовостта в обществото, които все още лелеят за надкласово ценности, въпреки че признават социализма
3. Писатели-реакционери – 反动作家 – изцяло на страната на Гуоминдана, които „използват таланта си за черна кауза”- март 1948 г., сборник със статии на пролетарски автори «大众文艺丛刊» „Сборник публикации за масовото изкуство и литература”. Гуо Можуо пише статията «斥反动文艺» „Да изтръгнем реакционното изкуство”, образец на крайно ляв стил.

На предела между 40-те и 50-те години литературата и изкуството окончателно се превръщат в еднотипни, интегрират се в едно – 体化.

Пословични са няколко кампании срещу отделни личности или отделни произведения. Най-специфичен е случаят с 胡风. Той е един изцяло пролетарски автор, даровит, в него има всички необходими условия да бъде добър поет, а е и начетен теоретик. Но попада под ударите на една от първите вълни, тъй като използва метафизичен език и сложни фрази, което противоречи на идеята за масовизация на литературата. В думите му се появява и една идея за тържеството на духа, заради което е обвинен в идеализъм. Той смята, че животът е едно непрестанно „разширяване на Аз-а”- 自我扩张 Той смята, че субективизмът не е едно изцяло отрицателно явление 主观战斗精神. При него навлизането в обективния свят става чрез субективния. Твърди, че творческият метод стои над житейските възгледи. Тези негови идеи са подложени на критика. В началото се ползва с личната протекция на Мао – той е верен, а Мао оценява таланта му. 胡 не подлага на съмнение авторитета на Мао, но през 1952г. 胡风 отново предизвиква проломи сред литературните среди, защото публикува резюме с възгледите си. Същата година на 8 юни в «人民日报» е публикувана самокритична статия на един от бившите съратници на胡风, под названието „从头学习在安文艺座谈会上的讲话”. Тук го критикува за субективизъм. Към статията има коментар и на редактора, който одобрява казаното в статията. До края на годината се провеждат дискусии за естетическите и политическите възгледи на 胡风. През 1953г. се появяват статии от утвърдени писатели като 何其若 „Антимарксистките творчески възгледи на Ху Фън”, т.е. облаците на критики се сгъстяват. Поради липса на прецедент преди него胡风 не приема тези критики и предава доклад за състоянието на литературата и изкуството „关于解放以来文艺实践情况的报告”. Този доклад не променя хода на дискусията, а по-скоро я продължава в политически стил, а това не е неговата професионална сила. Мао приема доклада, но започват публикации срещу胡风 и Мао, за да не застане открито на страната на胡风, той публикува доклада му в «人民日报» (пилатовска постъпка). Оттук нататък той може да бъде критикуван на воля. Следват статии, в които се дават данни за реакционната дейност на 胡风. Вкаран е в затвора. Повече от 2000 човека покрай неговия случай са вкарани в лагери. Реабилитиран е през 1980г. издава писма, спомени, в които не се усеща настроение за реваншизъм, напротив – те са изцяло в духа на политическата вярност.

Друга кампания е покрай филма „武 训传”. От 1951г. В сюжета се разказва за У Сюн, който е народен будител по време на династия Цин. Създавава безплатни училища, благодарение на просия, т.е. често се оказва в обидни ситуации. Израснал в пълна нищета, той решава да помогне на хората като него. Съществува такова понятие武训精神 – човек, безкрайно отдаден на делото за просвещение. Представя се портрет на У Сюн с неговото идеализиране. В началото филмът получава доста добри отзиви и се гледа масово от хората. Излизат на 40 положителни статии. На 20 май 1951г. в «人民日报» излиза статията на Мао «应当重视电影„武训传” 的讨论», написана в полемичен стил. Въпросът за оценката на този филм е същностен. Според Мао, филмът е прослава на дребнобуржоазен елемент, който прекланя глава пред потисниците и т.н.. Така, че оттук нататък трябва да се разгърне дискусия по отношение на филма, за да постигнем прочистване. Следват поредица от статии, които критикуват У Сюн за неговия идеализъм и робското му съзнание. Авторите на филма са вкарани в лагери за превъзпитание.

Класическата пролетарска литература се развива в два жанра: Революционна поезия, прославяща ръководителите и партията, фрази, готови да бъдат скандирани или изпети. Изчезват идеалите за естетизъм, символ и т.н. Революционен роман, при който тече един процес, при който чрез ограничени епически романи се разказва за Гражданската война – пресъздаване на революционната част от новата история. Много неверни факти. Формира се историческото съзнание – 历史知识. Автори на такива романи са: 冯德英 – „迎春花”; 杨沫 – „青春之歌”. Във всички тези романи авторите разгръщат картини на малките градове/села, където героите узряват за марксистката идея. Има поне по един идеален герой. Звучат доста изкуствено. Сред тези кампании се вижда, че литературата е с ниска стойност. Това признава дори самият Мао – липса на колоритност в сюжетите и сочност в езика.

Идващите в пролетарското изкуство по онова време се разделят на 2 групи:

1. 从文学到革命
2. 从革命到文学

От първата група основни представители са дейците на листата на левите писатели, творци като 周立波, 艾青 – изучава се във Франция, под влиянието на Рембо, Верлен, обвързан с френския символизъм и постсимволизъм, роден поет, обръща се към пролетарската литература, подложен на гонения.

Към втората група литературни дейци принадлежат израсналите в условията на война. Народен тип разказваческо изкуство, не всички са образовани. Разказвачи, които израстват в средата на народния сказ. Сред тях са: 赵树理, 柳青.

Тези две големи групи се вливат в общото течение, което ще доминира в литературата през 50-те и 60-те години. Към тях се отправя апела на Мао народът сам да твори своите песни – „新民歌运动” (1958). Следва масовизация. Сред тази масовизация възниква и движението за нови народни песни, за да прославя действителността. Поради това, че авторът е общ (и не задължително образован), никой не може да изпъкне пред другия. Появяват се няколко писателя 赵树理- тънък усет за настроенията на народните маси, най-ценните му произведения разкриват конфликтите между новото и старото. Пример е за писател след 4-ти май, твърде късно забелязва ограничената публика на тази литература. Говори на езика на обикновените хора, затова винаги се е отличавал от книжните писатели. На тях той противопоставя понятието си 摊文学家. За него напълно осъзнат избор е литературният стил на низините – апокрифи, теми- ушу и т.н. Една от любимите му теми е изборът на брачен партньор, например, разказът „小二黑结 婚”. Или пък поземлената реформа – описвайки я, другите автори започват с външните промени. При него това е интуитивно, той не може да описва неправдоподобни ситуации – хумор, ведрост, ирония, игривост. Неслучайно някои от произведенията му са в стил 板话 – разказ, при който хуморът е съвсем естествен, понякога и гротесков. Също така в произведенията му събитията са в стила на народния сказ, героите не командват събитията, а биват въвличани в тях. Ако го сравним с 周立波, който прекарва безброй часове в библиотеката, за да разбере живота на селяните, романите му са съчинени, създава изкуствен утопичен свят на селото. 赵树理 има дарбата да разказва, това което е пред очите му. Мао много харесва разказите му през 50-те и 60-те години, защото Мао има предпочитание към природни таланти. Това е времето на най-доброто му творчеството. Преселва се в Пекин, откъсвайки се от своите герои и читателите си – това го погубва, цветовете му избледняват, темповете на творчеството му се забавят, стилът му става по-строг, по-книжен, няма я свежестта и усещането за каламбур. Докато през 40-те и 50-те произведенията му се одобряват, по-това време се обявява и курса „赵树理方向” от Мао. Но, по- късно с втвърдяването на политическия курс 赵树理 се оказва непригоден, защото творчеството му не изобличава, не е достатъчно политически яростен.

През 1958г. се обявява движението 大跃yue4进- нарушаване на най-базовите принципи в живота на селяните. Селското стопанство запада. По онова време литераторите описват само идеалното, т.е. литературата за селото рисува неверни картини, провеждат се гонения на реакционерите. Той пише разказа „锻炼炼炼”, който поставя проблема за селските кооперации. 1959г. пише статията „Моите възгледи по отношение на селските комуни”. Заради тези негови писания е подложен на гонения.

Новата китайска литература е невъзможна без преводната литература през 50-те години. Творбите на някои автори могат да бъдат възприети като адаптация на чуждоезични творби (в нач. на 20в.). През 50-те акцентът не е вече върху западноевропейскта и руската литература, сега се променя изцяло към съветската л-ра – активно изучаване и усвояване на съветския опит в изкуството. Фокус върху т. нар. 社会主义现实主义 – соцреализъм – правото направление. Най- влиятелните издателства в Китай издават много стари и нови преводи- Горки, социални романи, поезия на Маяковски (без футуристичния му период), главни политически документи на съюза на соцписателите, доклади и т.н. са били светкавично превеждани и издавани в Китай. Има няколко сборника, които се превръщат в настолни книги…… – статии от водещи съветски автори и политици (вкл. и Сталин), които интерпретират въпроса за изграждане на пролетарската литература. Цялата критическа методика на СССР се налага в Китай. Преклонението пред съветската литература се запазва до края на 50-те, следвайки политическата насока (тогава двете страни скъсват дипломатическите си отношения). От друга страна отношението към западната литература, макар и внимателно, не е изцяло отрицателно, защото западната литература има далеч по-дълга история на възприемчивост в Китай от съветската. Специална комисия ежегодно провежда юбилейни чествания, свързани със западните писатели. 50-те години са доста благодатен период за китайската преводна традиция. Юбилейно се издават и се преиздават Юго, Гогол, Мицкевич, Андерсен, Хайке и Достоевски. Честванията се извършват кампанийно във всяка провинция, изнасят се доклади за творчеството на автора, има и критика, но омекотена, не е пречка за публикацията на тези автори. От всичко това, сериозно се обогатяват знанията на китайските читатели за западните образци. През 1953г. съюзът на китайските писатели утвърждава списък със 17 руски и съветски писатели и техни произведения, които могат да бъдат четени свободно, без политическа опасност за читателя – Крилов, Пушкин, Лермонтов, както и чисто съветски писатели. От литературата на останалия свят са включени общо 67 произведения. Сред тях са Омир- „Илиада”, древногръцки трагедии, Балзак, Мопасан, Емил Зола – всички тези автори не прекрачват прага на 19в. Отношението към съвременните автори е много внимателно, допускат се само прогресивни леви писатели от САЩ, Чили, Франция и т.н. Категорията от автори, носещи вреда като 现代波 (модернисти), влизат в рубрика със заглавието „资产阶级没落期的颓废文学”. Към нея са причислени и различни автори от Русия, които не са включени в соцканона – Пастернак, Ана Ахматова, Булгаков, Набоков – заклеймени и игнорирани от литературния пейзаж, те са субективни идеалисти (主观唯心主义者). Все пак това ветрило на чуждата литература, макар и наполовина затворено, представя богата гама от произведения. Създават се ТКЗС-та, комуни (合作社). Приключва саморазправата с политическите врагове. В Китай селячеството масово е включено в ТКЗС-та, работниците са в предприятията, бившите революционери са превърнати в чиновници.

Постепенно настъпва и видима форма на прагматично мислене, т.е. по въпросите на науката, литературата, изкуството може да има по- голяма толерантност – настроения, които взимат връх в политиката на Китай през 1956/1957г. – краткотраен период на разведряване, останал в историята под името „Двете стотици” – 百花齐放,白 家争鸣, фраза от древността, характеризираща периода на Воюващите царства. Тогава има много идеи, постановки за възстановяване на империята, спорят по въпроса 100 школи.

През април 1956г. ЦК на ККП провежда сбирка относно въпроса за политиката, науката и изкуството. По време на обсъждането 陆定 – министър на културата, казва, че по въпросите на науката и изкуството, политиката не трябва да се намесва. Той използва фразата, Мао я харесва и на свой ред я казва на заседанието на Държавния съвет, като налага тази линия на поведение. 陆定 става министър на пропагандата и пише доклад, в който казва, че от името на ЦК на ККП обявява линията за официална – даване на право за изразяване на собствено мнение. Така социализмът навлиза в един мирен период, но има и много силни външни фактори, отново произтичащи от съветската действителност. През 1956г. февруари, новият ръководител на КПСС, Хрусчов, изобличава култа към Сталин, настъпва разведряване, обявена е свобода на словото, реабилитация на хора. Този вятър на промяната повява и в Китай. Този период (нач. на 1956г. – пролетта на 1957г.) се нарича 解冻时代 – „Период на разчупване на ледовете”. Резултат от този период е новият дух в сферата на изкуството.

Има три направления:

1. Дава се нов шанс на голяма част от поколението на старите писатели, получават частична реабилитация (周作人; 艾青). Живите писатели имат право да публикуват свои нови произведения, мъртвите – преиздават се сборниците им.

2. В областта на теорията – цяла поредица от статии, критикуващи догматизма – 教条主义 – статии, които доста явно се обявяват против реализма, говорят за хуманизъм – 人道主义, толерантност към авторите от миналото и съвремието, които имат право на лъкатушене. Сред тези статии можем да споменем статията на 泰北明: „现实主义 – 广阔的道路”, както и тази на 姚雪埌: „打开窗户说亮话”.

3. Поява на интересни произведения в рамките на тази „толерантност”
宗璞[p2] (жена; 1929- ) – «红豆». Този разказ е публикуван юли 1957г. в 人 民日报 – последният брой, в който тази линия е официална. Той много бързо става обект на критика, обвинен е в сантиментализъм и подмолно внушаване на дребнобуржоазни идеали. Всъщност разказът представлява нормална човешка история на неосъществената любов. Главната героиня е студентка, идва от дом на интелектуалци. Благодарение на своята съквартирантка – пролетарно ориентирана студентка от 4-ти курс. Главната героиня, започва все по- активно да участва в политически прояви, за ролята си като част от съдбата на Китай и т. н. Но успоредно с това, тя открива любовта към един странен младеж, който никак не е свързан с пролетариата. Той свири на пиано, ходи сам, облича се в черни дрехи, мечтателен поглед, сред неговите кумири няма неокитайци, а обратно – Моцарт, Бетовен, Ницше, т.е. той е полюсно различен от нейната съквартирантка. Той открива в нея скъпа приятелка, нежна възпитаничка. Откриват любовта един към друг, но непримиримостта на главния герой към пролетарската идеология го кара да замине за Америка, а тя остава в Китай. Червените бобчета са символ на любовта, влюбените си ги разменят, когато се разделят. Тя открива такива бобчета в един тайник след години. Политически неиздържан разказ, изпъстрен с въздишки – вулгарна критика. Не може да бъде включено в понятието соцреализъм.

Към тази „кощунствена” постъпка се добавя и друг разказ – този на 王蒙[p3] – «组织都来了个青年人» . Различен е от «红豆», защото е една от първата проява на ирония в литературата на Нов Китай. Превръщането на революционери в чиновници, става обект на присмех в този разказ. Един младеж става служител в организационен отдел и до края на разказа не може да разбере каква е работата на отдела – сатира на социалната бюрокрация. 宗璞и王蒙 са вкарани в лагери и реабилитирани след 20 години.

През 1957г. линията 双百 се оказва линия, чрез която можем да разберем кои са нашите врагове. Лятото на 1957г. започва яростна кампания срещу десните, около 550 хиляди души са изпратени по затворите, лагерите, чак след 20 години биват реабилитирани (оцелелите от тях).

贾平凹 – Един от най-популярните съвременни автори. От 1999г. нататък името му участва във всички енциклопедии и справочници за най-влиятелните личности в съвременен Китай. Наричан още „демоничният талант” – 鬼才. Роден през 1952г., в местността 商州, близо до Сиан, на ръба на Шанси, Шаанси и Хъбей. Местност на проход – оттук минават 4 преселения, защото реално е географски проход към ЮИ. Натрупват се различни философски и религиозни системи, съчетават се и се смесват изтънчените южни нрави и суровостта на северняците. Тези места помнят Ли Бай, но и много крадци и свирепи разбойници. Тук се помиряват такива крайни личности. Родното му място е много бедно, описва как децата често са били без обувки и през зимата как са гладували. От малък изпъква сред учениците си като интровертен, ленив, обича да чете – безразборно, четял всичко, което му попадало. Четял много неофициални истории от времето след Сун (话本). Често се окайва, че четенето му е било несистематично. През 1975г. завършва философския факултет в Сиан. Разпределен е в 人民出版社. Започва да пише безразборно. Има няколко публикации, които обаче не му носят слава. 1979г. излиза сборник с повести и разкази, наречен „Записки за планината” – 山地笔记. Тя му носи известна слава – съчетава известна архаичност, чудни изрази, съчетани с модерен изказ, 半文不白 – нито文言, нито白话. Много митология, много свръхреалност, гротески. Постепенно, той започва да насища все повече свръхреалната нишка в своето творчество, сюжетите се преливат от едно произведение в друго. През 1983г. излиза сборникът с есета „Първоначални бележки за Шънджоу” – „商州初录”. След публикуването обаче е възприемана като повест от нов тип – разкази за различни хора, които обаче се допълват, напр. в единия се разказва за историята на мястото, в друг – за географията. Композиционно книгата е размита, но разказите се допълват. Същата структура имат и публикуваните през 1989г. „светски истории” – 商州世事. Китайските критици подчертават, че това е по-скоро традиционна китайска енциклопедия, отколкото съвременна китайска проза. До средата на 80-те пише още няколко повести за родния край, но с повече внимание към сюжета, психиката и реакциите на героите. Сред тях са: „小月前本” – 1985г. и „腈月- 正月” – 1985г. Така се ражда и романът „商州” – 1987г. Доста сложен – 8 глави, разделени на по три части – първата част е етнографска, а следващите са сюжетни. Подложен на критика, заради своята претрупаност и усложненост. Средата на 80-те години започва активно да пише повести – вижда се, драматизъм, психологична обогатеност. В тях поставя героите си в крайни ситуации, когато трябва да избират на мига между тежки варианти. Например в повестите „天狗” – 1985г.; „人极” – 1985г.; 古堡”(bao3-крепост) – остри сюжети, конфликти, писателят целенасочено поставя героите в екстремни ситуации, когато правдата и лъжата, уродливостта и красотата се проявяват най-видно. В „tiangou” се разказва за майстор на кладенци, който се осакатява, Тиенгоу е чирак, влюбен в жената на майстора. Тя също проявява интерес към него, което обаче не остава скрито за болния. Тиенгоу живее у тях (ако жена живее сама с болен мъж, в къщата идва здрав, вярва се, 1е болният ще усети заплахата и ще оздравее). В крайна сметка майсторът се самоубива. В „Жъндзи” – двама близки приятели спасяват девойка, която се дави в придошлата река. Единият се възползва от нея докато е в безсъзнание. Приятелят му го изоставя и отива в селото (досега двамата са живяли близо до реката). Грешникът го моли за прошка, но не я получава и се хвърля в реката. Приятелят ми си скубе косите, защото чувства вина. В разказа „医生” се разказва за лекаря в селото, който една нощ чува потропване по вратата, отваря и вижда ранен вълк. Вълкът влиза и дори позволява на лекаря да промие раната му и да го превърже. След няколко дни той пак почуква и оставя пред вратата кост на дете и си тръгва. Лекарят разбира, че в съседното село е умряло дете- изядено от вълци. Чувства вина. Друг сюжет – село, в което поради кръвосмешението всички са уродливи. Има само едно момче и момиче, които са красиви. Но не и за останалите- убити са с камъни.

През 90-те, авторът се обръща към градския въпрос – селяните, които не могат да се проспособят към него. Това е основна тема в един от романите му „浮躁” – 1988г. – (будистки термин)„Безпътен”/ „Трескавост”. Състоянието, в което селяните през деня се опитват да работят в града и вечерта се прибират на село. Романът му носи много сериозна слава, награден за роман на годината. Най голяма слава му носи „废都” – изцяло се пренастройва на градска тематика. Описва живота на интелектуалци, в един имагинерен град – 西京 , в който провиждаме Сиан. Магически събития. Корупцията, прелюбодеянията са описани в критични граници. Подход- стигайки до някакъв момент на любовна сцена спира и пише: „тук авторът е пропуснал еди-колко си йероглифа”. Впечатляващи описания- еротични. За времето си, липса на всякакви нравствени устои, преклонение пред парите. Появява се странник (монах?), който току изрича някое 谣(yao4 – предзнаменование), когато не небето се появяват 4 слънца и казва, че някои уж са слуги на народа, а всъщност търсят само своята изгода. Силата на романа е и в допълнителния фон на възмездието – 报. От 1997г., когато излиза романът, авторът среща затруднения при публикуването му. Забраната е вдигната през 2004г. Занимава се с рисуване, калиграфия, каменартсво. Напоследък все по-рядко пише дълги произведения. Повече пише – 随笔, нахвърляни записки.

Уан Ан’и – живот и творчество

Уан Ан’и – 王安忆 е китайска писателка, родена в Нандзин през 1954 година. През 1955 година семейството й се мести в Шанхай, родният град на майка й Ру Джъдзиен, също известна писателка. Тя завършва прогимназия през 1969 година. Няма възможност да продължи образованието си, понеже баща й е обявен за реакционер от Комунистическата партия, когато тя е само на три години. Когато е на шестнайсет тя е изпратена да работи в кооперативно стопанство в района на Анхуей, бедна земя покрай брега на река Хуайхъ. Там си поставя цел да учи от селското население.

През 1973 Уан Ан’и успява да напусне стопанството, като се присъединява към музикална трупа и свири на чело. Започва да публикува разказите си в средата на седемдесетте. След културната революция и падането на „бандата на четиримата”, през 1978 година тя се връща в Шанхай, за да работи за списание „Детство”. През 1980 става член на Китайската асоциация на писателите.

Повечето от ранните произведения на Уан Ан’и са базирани на нейните лични преживявания през шейсетте и седемдесетте години. Ето какво казва писателката за творбите си: „Надявам се творбите ми да имат такъв ефект – хората ще ги четат и ще си кажат „Да…такива са били нещата някога. Такъв е бил животът на хората.” В сборника《流逝》 (1982) се разказва за униженията и безизходицата в ежедневието на мизерстващите жители на Шанхай. Едноименната творба от сборника печели наградата за най-добра новела през 1982 година. Главният персонаж е силна жена от благороднически произход, която успява да опази семейството си през четирийсет трудни години. През същата година (1982), разказът 《本次列车终点》(„Дестинация”) е отличен с национална награда за най-добра творба от съответния жанр.《小鲍庄》 (1985) е пример за това, което школата за художествена проза нарича „търсене на корените”. В тази спечелила няколко отличия новела, Уан Ан’и изследва традиционните ценности, още живи в провинцията. Селяните-герои в произведението търсят спасение от ежедневието си и го намират в мечтите, мечтите пък ги сплотяват в обединение на надежда.

След като през 1983 година, заедно с майка си, взема участие в Международен семинар по белетристика в Университета в Айова, САЩ, прозата на Уан Ан’и се отдалечава от социалния реализъм и се насочва към психологическото изследване. Тя черпи вдъхновение от пътуванията си в различни части на Азия, като най-силно влияние върху работата й оказва град Шанхай. Разказите за ежедневния живот на градското население често отразяват мъките на хората от ниските социални слоеве. Нейните герои не се бунтуват открито, а изразяват вътрешните си чувства с тиха решимост и чрез силното си желание за оцеляване
През 1986-1987 година Уан Ан’и публикува известната си „Любовна трилогия” (включваща творбите 《荒山之恋》, 《小城之恋》 и 《锦绣谷之恋》). Тук авторката разглежда женската сексуалност и брака. В по-късна своя творба разглежда контраста между брака и емоционалната привързаност между жените. Свободният дух на Уан Ан’и и необичайно откритото за китайското общество обсъждане на сексуалното привличане биват разкритикувани от консервативните критици.. Първата част на любовната трилогия 《荒山之恋》 (1986), завършва с план за самоубийство между любовници-прелюбодейци. Творбата 《小城之恋》 (1986) рисува портрет на неженена жена, която и физически, и емоционално е по-силна от своя любовник и в крайна сметка остава една уверена самотна майка. 《锦绣谷之恋》 (1987) започва така: „Искам да разкажа една история, история за една жена.” Използван е модернистичен похват, разказвачът от време на време се намесва в историята, в която млада жена, отегчена от брачния си живот, преоткрива себе си чрез мимолетна извънбрачна връзка. Не веднъж е повдиган въпросът, че творбата е отражение на „Мадам Бовари” на Гюстав Флобер, един от любимите романи на Уан Ан’и. Но главната героиня на китайската писателка е по-интелигентна и по-добре познаваща себе си.

В една своя реч през 1986 (на Международната конференция за съвременна китайска литература, провеждана в Шанхай) Уан Ан’и споделя: „Силно вярвам, че всеки индивид, всички хора, трябва да притежават проницателност и кураж да се заемат със самоанализ. Този дух на самоанализ е това, което гарантира, че индивида ще се превърне в истинско човешко същество, а хората ще израснат в силна и здрава нация”.

През деветдесетте години Уан Ан’и насочва вниманието си към семейството и родословието и публикува няколко произведения, които размиват границите между митология и история, между лични спомени и фантазии. Сред тези творби са 《叔叔的故事》 (1993), и《纪实与虚构》(1994). В последната авторката проследява корените на семейството на майка си далеч в миналото. Бестселърът на Уан Ан’и – 《长恨歌》(„Песен за вечната тъгa”) е награден с Петата литературна награда Мао Дун. Тази творба е нарочена за най-въздействащото произведение на Китайската литература от деветдесетте. Тя е адаптирана в телевизионен сериал и театрална пиеса. Създадена е и кино версия на произведението, чийто продуцент е Джеки Чан.

Уан Ан’и е публикувала още есета, статии, пътеписи, литературна критика, мемоари и филмови сценарии.

През 2001 година е избрана за председател на Шанхайската асоциация на писателите.


СЛЕДВАЩ УРОК 29 >> Прояви на скрито писане (潜在写作) – от дневниковите бележки на Шън Цун-уън, през прозата на Фън Дзъкай до неофициалните романи по време на културната революция.


.