Поезия на забулената луна 朦胧诗 (литература)

При поезията се наблюдава подобен процес като при прозата. Годините в края 70-те и началото на 80-те са може би най-интензивния период и за двете. В поезията промените са още по-скокообразни. 天安门诗- стихове с тематика, насочена към разобличаване на културната революция. Не можем да твърдим, че тя дава много нови насоки. Тя се обезценява много. Тя представлява просто последен повик на политическа проява в поезията.

В списанието 今天 се казва, че истинското начало на поезията е след Културната революция. В края на 70-те и началото на 80-те години се издават стихове, които предизвикват многопосочни реакции – от стъписване, изненада, аплодисменти към отричане. Особено чувствителни са литературните критици. Един от тях 张明 е толкова впечатлен от стиховете, че през 1980г пише статия в списание 诗刊, в която се твърди, че напоследък са се нароили писатели, които пишат странни стихове, които и 100 пъти да ги прочетеш, пак няма да разбереш за какво става дума. Той нарича тази поезия 朦胧诗 и казва „нека засега да ги наричаме така, за да не използваме други (по-груби) квалификации”. Названието означава ‘неясна, забулена луна’, дотогава една поезията да бъде мъглява е било много голямо обвинение, защото дотогава поезията е била политическа и с ясни послания, била е подходяща за пеене и маршируване. Изведнъж критиката е стъписана от тази „мъглява поезия”, има срив в хоризонта на очакване. Джан Мин е първият, който посочва проблема. Следващият, който се включва, е 宫刘,който пише статия за стиховете на 顾城 „新的话题” през 1980 г. Едно от стихотворенията, по чиито повод пише своята статия е 《远和近》.

远和近

一回看我
一回看云
我觉得
你看我时很远
你看云 时很近。

Kритиците не го разбират и Гу Чън е принуден да напише някакво обяснение, в което се тълкуват неговите стихове, символите в тях и т.н., но тази принуда на Гу Чън е мнима, тъй като той с охота прави анализ на своите стихове.

Третият текст, който се занимава с мъглявостта на стиховете, е от бащата на Гу Чън, 顾工, който също е поет. Есето му се казва 《两代人》 и то поставят проблема в контекста на дистанцията на поколенията – родителите вече не разбират своите деца. Първото изречение твърди: колкото повече чета, толкова по-малко разбирам стиховете на моя син Гу Чън. Покрай тези 3 статии се натрупва внимание към този тип поезия, която определено вече се обособява.

Други, свързани с тази поезия са 北岛,舒婷,多多,严力. (Мъглявите поети). Те съставляват и редакционния екип на списанието 今天. Оказва се, че понятието 朦胧诗 мъглява луна не се появява за първи път в китайската литература, а се е появило още от династия Тан, когато е използвано като епитет за ефирна, тайнствена, непроницаема поезия и е било положително натоварено понятие, затова и авторите на тази поезия с радост го възприемат като термин и го признават. За 2-3 години има цяла поредица от дискусии за тази поезия, като те имат за цел да я утвърдят или отрекат. Все още съществува рефлекс, да се определя нещо като добро или лошо и всички или я отричат, или я признават. Този рефлекс не дава резултат, т.е. не се стига до тотално отричане или утвърждаване на тази поезия, но покрай тези дискусии тя придобива все по-голяма популярност в Китай, може да се каже, че тя е последната масова поезия в Китай.
Сред читателите тази поезия се предава от ръка на ръка, придобива невероятна популярност, а поетите са като герои, които обаче не са спуснати от ЦК, а са герои-легенди т.е. се добавя и ореола на полуофициално, полузабранено. В началото на 80-те години излизат няколко сборника със събрана 朦胧诗мъглява поезия, който включват към 20 автора. В тях не може да не се забележи, че включват поети с различна поетика т.е. за нас, европейските читатели, немалка част от поетите не са изобщо мъгляви, а са напълно ясни, така например 舒婷Шу Тин, единствената жена сред тях, по яснота на изказа няма място в такъв сборник. Така постепенно става ясно, че китайската 朦胧诗мъглява поезия е в два модела. Единият модел е една модерна поезия, която нехае за социалната ангажираност, експериментира с изразните средства и с подсъзнанието. Другата е социално ангажирана, тази, която още служи за припяване, скандиране и т.н. Това са две ядра, а има поети, които блуждаят в различните времена между различните модели. Гу Гун коментира, че поезията, която са пишели е била ясна, декларативна и мощна, а изведнъж се появяват автори, чиято поезия не може да бъде скандирана, забравено е това, което Муму Тиен 穆穆天 е казал: „колкото по-ясна е една поезия, толкова по-добра е тя”. Въпросът е обаче до каква степен тези автори интуитивно творят поезията си? За Гучън се знае, че по силата на своето творческо дарование сам достига до някои изяви на модернизма (от Европа). Бей Дао също първоначално не е повлиян от чужда литература или поетика. На 天安门 той написва стихотворението “回答”, което е политически ангажирано, насочено срещу културната революция. Той безспорно по-нататък е повлиян от европейската поезия, по-специално френска и скандинавска.

Можем да твърдим, че в поезията мъглява луна са включени автори, които са различни в своите поетики. Сред стиховете на тези автори може да открием прояви на модернизъм, затова и може да се каже, че мъглявата луна е китайският вариант на модернизма.

Понякога у авторите се наблюдава блуждаене между двата модела на политически ангажирана и модерна поезия. Пример за това е 梁小斌 , който пише „Застрелях синьото небе”, но по време на Културната революция не е модернист, тогава пише „Китай, моят ключ се изгуби.”江河също е един от поетите на мъглява луна. При него има модернистични стихотворения, а и такива, които не са, а са политически – „Паметна плоча”.

Именно тези автори налагат един нов модел, което не се случва за първи път, а се възражда. Интересното е, че тези поети не са се учили от свои китайски предходници, а най-често са се учили от спорадични, случайно прочетени стихове на чужди автори. Например, Гучън разказва как, когато се е върнал в Пекин, след годините в Шандун, той започва да чете чужда поезия. Впечатлен е от испанеца Лорка. Той осъзнава колко е далеч от него и изпада в творческа криза. Иска да открие своя глас. Оказва се, че гласът му е по-слаб от неговите европейски колеги – въпрос за идентичността, уникалността. В тези тайни 80-ти години, една поезия, която не разчита на политическо покровителство, изведнъж се превръща в мода сред студентите, интелектуалците, за да се стигне до там, че в Китай започват да се издават сборници с поезия мъглява луна от чуждестранни автори. Накратко за всеки един от тези автори:

Започваме с Бей Дао – 北岛, роден 49-та, в семейство на обикновени кадри. 68 г. завършва средно образование, работи като строител, дърворезбар, фотограф на частна практика. Сестра му загива, спасявайки давещо се дете в началото на Културната революция, а най-близкият му приятел е убит от „групата на четиримата”. Сведения на негови приятели казват, че под влияние на тези трагични събития, той се затваря в себе си и става мълчалив, интровертен. Оттук се вижда и проявата в поезията му: лаконична, мълчалива.

Творчеството му може да се обособи в два периода: първият е този на отговорите 回答, стиховете му са инспирирани от Културната революция, в стихосбирките на мънлун са включени именно тези по-ранни произведения. По-късните му стихотворения стават все по-сложни, неразгадаеми, с все по-сложен синтаксис, повече колаж (човек не може да разбере по какъв начин са свързани два стиха). В някои стихотворения той използва сюрреалистични образи. След Пекинската Пролет ’89, той напуска Китай и се заселва в Чикаго и е носител на много поетически награди. Последната му е от Вардар, Македония и е един от най-превежданите съвременни китайски поети. Има и някои критики към творчеството му, като например, че преднамерено пише неразбираема поезия, тя изисква едно преживяване читател-автор. Последната му стихосбирка, от ’98-ма, е двуезична – китайски и английски, и се казва „零度以上的风景“. Бей Дао е херметичен поет, който изцяло се вписва в „поезията на мълчанието”, под това се има предвид, че стихотворението е абсолютно затворено, то не може да бъде разтълкувано – затворен текст.

Поезията на Гу Чън е отворена поне за своя автор – той с охота разказва за своя стих. Той се ражда поет преди да се роди като човек. Още на 3 години, наблюдавайки природата, започва да говори на свой собствен език. Той си спомня, че чурулика нещо и баща му не го разбира. Той е донякъде жертва на политическите репресии спрямо баща му (роден в Пекин, ала изпратен със семейството в Шандун, в безлюдни местности да гледат прасета). Той е скитал с прасетата и не е имал с кого да обмени дума. Първият път, когато изпитва истинско чувство да проговори, е веднъж, когато скита из пустинята на Шандун, от ръба на небето се е появило едно ято птици и птиците го гледали, наблюдавали и пищели и той изведнъж искал да им проговори също и им запискал. Неговите детски години са природни, лишени от човешко присъствие в полето. В моменти на екстаз е достигал до там, че е усещал как целият свят говори и сякаш всяка негова стъпка е била клавиш на пиано. Той разделя поезията си на няколко етапа. Първият е „природното АЗ” 自然的我 – период, който съвпада с детството му. Тогава не нещата говорят с езика на хората, а той използва човешкия език, за да изрази природата, която му говори. Той използва човешкия език, за да се чуе техният глас в „Топола” тополата говори чрез него. Той споделя: „аз възпявах природата с танца на пчелите”. Най-представителното му стихотворение от този период е „Музикална фантазия на живота“ 生命幻想曲”. Това е поема, написана през 1971г., а той е роден ’56-та. То е написано по пясъчния бряг на Жълтата река с една клонка, после го е оставил водата да го отмие. То е една фантастична повест, която напомня и на Цю Юен и на даоистките описания на Джуандзъ, които странстват из небесата… Даоистка наслада от гмурване в стихиите, сливане с природата, най-силната хармония в живота му. Оттук нататък той търси повтаряне, но не го открива.

Вторият период е от 77-ма до 82-ра. 文化的我 културното Аз, съвпада с връщането на семейството му в Пекин. Тогава е краят на Културната революция. Гу Чън се запознава с Бей Дао и другите и по-интензивно чете чуждестранна поезия. Дотогава любимата му книга е била за насекоми, но после чете Лорка, който много го впечатлява. Гу Чън се идентифицира с герой от негово стихотворение („Царят на щурците” – нямото дете). Той иска да открие своя глас и да се превърне в насекомо – т.е. да говори със собствени думи, а не с чужди (на природата),《远和近》. Освен това, той пише и някакво стихотворение, което е реплика на музикалната фантазия за живота. Нарича се 我市一个人性的孩子 – аз съм едно капризно дете.

Природата вече отсъства, тя трябва да бъде нарисувана, извадена на показ. Поемата завършва минорно по-скоро. Той открива самотата, открива принудата и изгубва хармонията. Период на чертаене на граници, на отчуждение, противоречие. През този период той завършва стихотворението, което поразява баща му по-късно. Нарича се 《爱我吧,海》 – „обичай ме, море”(87г.). В тази поема има конфликт между морето и сушата. Монолог на камък, който някога е бил в морето, а сега е на сушата край една планина. Този период има сблъсък между природа, интуиция и цивилизация, принуда, обществен договор. Като се добави и на ниво бит почти пълната непригодност на Гу Чън към организиран живот, се достига до едни кризи, без писане, тежки и продължителни, в следствие, на които той се преоткрива като поет и се стига до следващия период.
Трети период 无我的我 – „отсъстващо АЗ”. Гу Чън описва състоянието си, при което постига това поетическо спасение като един вид лъчезарна лудост. Той твърди, че неговата съпротива срещу света е като насекомо, което се блъска в стъклен съд. Липсата на опит в живота представлява стъклен съд, в който се блъскаш… Опитваш се, а не можеш. А той казва, че никога не е бил в стъклен съд, но светът му го е натяквал. Борейки се със света, който реално не съществува, ти го правиш зрим, сетивен. В поезията му някак си изчезва, превръща се във въздух, който изпълва безбройните тръби на катедрален орган. „Оттогава аз се забавлявам, не използвам писмени знакове и не изразявам себе си, просто давам свобода на думите. Думите се катерят, избухват, издават звуци. Знаците могат да функционират като смислови единици или като звучащи единици и в никой момент не може да сме сигурни като какво функционира дадена дума”. 《电传》 –„Телеграф” е едно такова стихотворение. Ето го и него:

极天尽头 – На предела на крайното небе
鸟飞 – Летят птици
我的脚很小 – Стъпалата ми са малки
猪很美 – Прасетата са прекрасни
野猪躲过 – Дивите свине се скриха
带针的木棍 – От тоягите с игли
一中吃 –
柞树叶子 – Дъбови листа
红猪 – Червени прасета
绿身- Зелени тела
蓝尾 – Сини опашки.

对 – Тъй
对对 – Тъй тъй
桌子要小 – Масите ще се смалят
来小土堆 – Ще се появят купчинки пръст

Гу Чън след 89 г. се подвизава в чужбина, той блуждае по света. За разлика от Бей Дао, който е настроен срещу режима, Гу Чън по-скоро блуждае по света. В Германия го връхлита едно чувство на носталгия към Пекин и после той пише стихосбирка „城“. За някакви местности в Пекин. Такова е и 《新街口》 – „Нов кръстопът”:

新街口 – Нов кръстопът
杀人是一朵莲花 – Човекоубийството е китка лотос
杀了就拿在手上 – Убиеш ли го – на ръце го взимаш
手是不能换得。 – Ръцете си не можеш да смениш.

Тук „човекът” е негативно понятие – същество, което се съобразява с общи изисквания, самоограничава се, не е истински… поставя си граници. Да убиеш същество, което само си поставя граници е лотос – измъкването от тинята в будизма. 手 е дланта на Буда, това, от което не можеш да избягаш, дланите си не можеш да смениш, не можеш да избягаш от корените си.

През 1993 г., след като скита из Нова Зеландия и разни там острови, където се опитва да живее заедно с природата, накрая се поселва в един малък град и там убива жена си в момент на ярост, и се обесва. Той бил много харесван от жените и в един период дори живеел с две жени едновременно. Любовницата му се казва 英儿, има един роман, писан от него и жена му, който се казва така.

Неговото творчество от смъртта му нататък започва да се гледа през призмата на „убиеца” или „самоубиеца”.我在等待死亡的声音 – това понятие е смърт е различно. Смърт не съществува, на нас само са ни обяснявали, че съществува, а тя е фикция, кръговрат на веществата. До тогава той е бил изпаднал в т.нар. лъчезарна лудост. Всеки предмет назовава себе си, в това състояние той започва да чува звуците “从自我到自然“- това е най-краткото му описание. В последните години от живота си изучава даоизма, преподава даоизъм в няколко университета. Колкото е по-далеч физически от Китай, толкова по-близо е духовно.

Йен Ли – 严力 роден 1954 в Пекин в семейство на интелектуалци. Рисува, кубизъм, игра с перспективите, различни гледни точки – и в словотворчеството му. Съчетано е с футуризъм – течение, което се опива от механиката, техниката. Има и хумор, ирония, ведрост. В стиховете му няма да открием драматичните позиви на Аза, както при Бей Дао, Гу Чън и Шу Тин. Той е енергичен, весел, изобретателен, един от поетите с най-висока лирическа скорост. Фразите при него сякаш нахлуват, не завършва докрай поетическите образи, а ги наслагва. Един от първите, които използват колажа – накъсване на фразата, вмъкване на фрази. Има стихотворение наречено 《不用站起来看天黑了》, построено по метода на колажа, поводът е пресичане на телефонни линии, тези различни думи карат читателя да даде „заето”. Има издадена стихосбирка чак през 91г.《这首诗可能还不错》той често използва безкрайни скокове в пространството, например в „Площад номер 3 на галактиката” си урежда среща на Слънцето. За него е характерна аналитичната употреба на думите, например ‘пантофите на родния край’ означава принос.
《看到飞机》、《也许》、《问答》

Има още един, който се откроява с последователност в своята експериментална поетика. Името му е (псевдонимът) Дуо Дуо – 多多。Той е от поколението на Йен Ли, родом е от Пекин и е художник като Йен Ли. Също както Бей Дао и Гу Чън, след студентските събития през 89г. напуска Китай и се установява в Амстердам. Там продължава издаването на литературното списание „Днес” – 今天。И Дуо Дуо и Йен Ли, в последните години се завръщат често в Китай и дори той е казвал, че живее и в двата града – Амстердам и Пекин.

Поезията му: явление, непознато дотогава в Китай с това, че духовната активност в поезията се съчетава с описание на природни картини и тези картини често изглеждат сюрреалистични. Особено стихотворението 《北方的海》 – „Северно море”. Там той разгръща тревожната мисъл на поета и четейки човек не може да разбере дали се рисува картина от природата или се описва преживяване на героя. Освен рисуването на тази картина, поетът описва и акустични някакви елементи, например какво дочува… ехото от разтварящи се миди, далечния зов на кон, който шепне из долината, възбудата на топящия се сняг или пък, попаднал в особено душевно състояние, поетът вижда, че скалите снасят яйца, сякаш небето се изправя вертикално. Така че можем да кажем, че действително в неговата поезия има отгласи от европейската романтическа школа, но има и влияние от автохтонната китайска традиция, защото напомнят на скръбта на отвлечения Ли Сао от Цю Юен. От време навреме се появяват образи на рицари, обезглавени коне, които препускат бясно. Има вкус към мистичното и игра между физическа и психическа изобразителност.
В стихотворението 《冬天的天空》 – „Небето на зимата”; игра между „морето” и „морето на мозъка”.
大海 – 脑海. Рисувайки морето – безпристрастно/ студено, той изобразява съзнанието си. Изобразителност, игра между вътрешно и външно. Има и доста сложен синтаксис.

北方的海 – Северно море
北方的海,巨型玻璃混在冰中汹涌 – Северно море, гигантски стъкла се смесват с леда и бушуват
一种寂寞,海兽发现大陆之前的寂寞 – Някаква самота, самотата преди морските зверове да открият континента
土地啊,可曾知道取走天空意味着什么 – Земно, знаела ли си ти някога какво означава да откраднеш небето.

Тук виждаме преминаване от природни картини към душевни състояния и читателят не може да е сигурен в нищо. Вариране между буквално и преносно. Той претърпява и различни промени в поетиката си. Последните му стихотворения са далеч по-омекотени синтактично. Идеите на будизма са вградени, т.е. няма чак такава натовареност, за да се постигне „пустота”, като пространство, в което има мир, покой и възможност то да бъде изпълнено. Можем да наречем мъглявата поезия като разностилова, експериментална, търсеща. Все още ерудицията не е взела нов връх. Поетите пишат почти изцяло спонтанно, те са изобретатели на своята поезия, не са проводници на западната поезия в китайската. Наблюдаваме една спонтанна, блуждаеща поезия. След това нахлуват западните модели, западни варианти и има западни влияния на модернистичните течения. Модернистична литература – която е контра на реализма, не търси реалистичното, не представя събития… единство на време място и действие, а такава, която се опитва да изопачава, променя действителността. Изведнъж тези мъже стават героите на тази литература, те са четени, цитирани и рецитирани. Повличат след себе си армия от адепти, които също започват да пишат. Така се преминава от революционни призиви, към другата вълна – наводняват пресата и изданията с мъгляви, странни и чудновати стихове. Преход от поезия на ухото към поезия на окото. – важен е вътрешният ритъм на образите, читателят сам да разгадава поетическия ребус, който се намира пред него и тази тайнствена поезия привлича сериозни кръгове от читатели, основното ядро на които са студентите. До средата на 80-те години мъглявата поезия е на върха. Това я прави удобна мишена за следващото поколение поети, които необуздано се нахвърлят върху нея и издигат своя прословут девиз „打倒北岛” – Да свалим Бей Дао.


СЛЕДВАЩ УРОК 33 >> Китайската поезия през 80-те: конфликтът между интелектуално (知识分子写作) и неофициално (民间写作)писане. Движението фейфей 非非主义 в търсене на предкултурния език.


.