Неопределеността на превода

Неопределеността на превода е положение, формулирано от американския философ Уилард Куайн. Тезисът утвърждава, че в ситуациите на радикален превод (превод от напълно неизвестен език) могат да се окажат емпирически равнопоставени и следователно еднакво приемливи, няколко конкуриращи се варианта или методи на превод на един и същ израз от изследвания неизвестен език.

Основната теза в хипотезата на Куайн е, че всеки един превод се явява принципно неопределен. По този начин не можем да посочим нито един превод като най-правилен.

Можем да разграничим 4 взимосвързани аспекта в хипотезата на Куейн: логически, лингвистичен (семиотически), гносеологически и методически. Като главният аспект е гносеологическият (гносеология – теоретично учение за познанието). Той е свързан с философската позиция на Куейн, със семиотическия аспект, с проблема за истината и съответно с философските следствия, главното от които е в отрицанието на обективността на истината.

Чрез своята хипотеза за неопределеността на превода, Куейн по скоро подчертава отсъствието на обективни основания за избор на подходящ превод, а не трудността на превода като определящ фактор. Развивайки философските и гносеологически идеи свързани с хипотезата за неопределеността на превода, Куейн вярва, че е възможна най-различна систематизация на усещанията и че научният метод е пътят на истината, но не позволява даже на теория да се даде едно единствено определение за понятието “истина”.

Хипотезата на Куейн описана в книгата му “Word and Object” както и в статията му “Meaning and Translation”, не дава достатъчно ярки и убедителни примери. Преводите от научния език, както и от националните езици същественно се различават, макар да имат някои общи семиотически проблеми. Такива като проблемите със значението и синонимията като интерлингвистично явление.

Според Куейн, значенията възприемани като идеи, изразявани чрез езикови средства, не съдържат в себе си обяснителна сила, а интерпретирането на превода като съхранение на едно и също смислово съдържание е заблуждение. Той утвърждава че: “няма оправдания за съпоставяне на лингвистичните значения, освен в термините на предразполагане на хората към откритата реакция на социалните стимулации”. Според Куейн, езикът се характеризира като комплекс от предразположености към речево поведение. Така възниква поведенческата концепция на езика и свързаната с нея хипотеза за неопределеността на превода.

С въвеждането на т.нар. “стимулно значение” тезисът по-ясно се конкретизира. Стимулното значение се подразделя на утвърдително и отрицателно. Утвърдителното стимулно значение на езиково изразяване съдържа в себе си всички стимулации които предизвикват съгласие или утвърдителни реакции от носителя на езика. Стимулацията X принадлежи към утвърдителаното стимулно значение на изразяването Y, ако стимулацията X води до приемане на възражението Y. Отрицателното стимулно значение се определя по анологичен начин. Двата израза са стимулно-синонимични ако един или повече носители на езика изразяват еднакво стимулно значение. Следователно, основният тезис на хипотезата на Куайн приема следната форма: човешките предразположения към приемане на предложения не определят уникалната интерпретация на тези предложения.

Стимулното значение лежи в основата на т. нар. “радикален превод”, т.е. превод от език на някое неизвестно до тогава племе. В такава ситуация чрез наблюдение на предметната обстановка и тестване на речевата предразположеност на туземците, лингвистът-изследовател може да превежда някои изречения свързани с наблюдаемата ситуация и да разпознава стимулната синонимия и аналитичност. Но за да разбере значението на отделните термини, граматиката на неизвестния език и да завърши радикалния превод, лингвистът-изследовател трябва да възприеме определени “аналитични хипотези”. Колкото повече обстоятелствата на употреба на туземните и асоциираните с тях английски изречения изглеждат съвпадащи, толкова повече се утвърждава увереността на лингвиста в тези преводачески аналитични хипотези. И тук става ясно че преводът въз основа на поведенческите критерии е свързан със систематичната неопределеност.
Проблемът, който посочва Куайн се състои в това, че условията на радикален превод са съвместими с различните интерпретации на съдържанието на съзнанието и структурата на езика на туземеца по време на превод.

Например, терминът “gavagai” преведен от туземски език като заек се явява термин с разделна референция (т.е. той може да се съотнася към заека като към едно цяло, като към неразделните части на заека, като към стадиите на заека и т.н.) Но при различните референции той може да има едно и също стимулно значение. Това е свързано преди всичко с това, че понятието за термин се определя от представите за структурата на езика като цяло, начините за неговото подразделяне и съпоставяне с изходния език и езика на превода. Куайн е уверен че винаги ще има определена произволност в избора в това отношение (т.е. неопределеност) .

Въпреки че Куайн утвърждава, че той не изяснява природата и същността на значението, а извежда понятието на стимулното значение, за да приеме определен вид синонимия, той фактически развива една определена теория за значението и превода, а именно – бихейвиорално-екстенсионалната теория.

Според Куайн, ние не можем да достигнем до определеност при превода (или да изберем определен превод като най-правилен), тъй като съществуват различия между концептуалните схеми при хората, които не са емпирически обособени. Неопределеността на превода – това е въпрос за това, колко вариации (не емпирически), може да има в нашата концептуална схема.

Хипотезата на Куайн за неопределеността на превода, без съмнение има определени гносеологически корени. Процедурата при превод базиран на поведенческите критерии, описани от Куайн, може да бъде полезна в определени ситуации – като например ситуации на радикален превод, и при евентуално общуване с представители на чужда цивилизация.

В лингвистичен план, съществен момент в доктрината на Куайн за неопределеността на превода се явява отрицанието за наличие на лингвистично, неутрално значение и трудност при установяване на определено значение като цяло. Даденото положение не е новост, но определено затруднява превода.

В предисловието си към книгата “Word and Object”, Куайн отбелязва, че систематическата неопределеност на превода се открива в резултат на ограниченото изследване на езика и в значения получени само чрез използването на бихейвиоралния метод.

Автор:

Уилард ван Орман Куайн

Уилард ван Орман Куайн

Уилард ван Орман Куайн (1908-2000) се счита за един от най-големите американски философи от втората половина на 20 век. Ражда се на 25 юни 1908 г. в град Акронт, Охайо; Висшето си образование получава в Харвардския университет. Интересите на Куайн обхващат различни области на философското знание – от логиката и онтологията (наука за битието, съществуването и реалността като цяло) до епистемологията (разклонение на философията, занимаващо се с характера, произхода и обхвата на познанието) и философията на езика. Той е написал десетки монографии и публикации които са имали голям резонанс във философско-аналитическите среди. Научните разработки на Куайн са едновременно дълбоки в изследванията на определени проблеми и труднодостъпни, даже за подготвените читатели. Без творчеството на Куайн е невъзможно да си представим историята на американската философия и на аналитическото философско движение на 20-ти век.

Основните му работи са „Две догми на емпиризма“ (1951), с което атакува разграничението между аналитични и синтетични пропозиции и се застъпва за формата на семантичния холизъм и „Дума и обект“ (1960), където допълнително развива тези позиции и представи известния тезис за неопределеността на превода.


.