Синхайската революция и отхвърлянето на Цинската власт

Социалната основа на революцията

В началото на ХХ в. в китайското общество настъпват дълбоки промени, най-напред в градовете пристанища, отстъпени на западните държави според договорите, тъй като там западното влияние е най-силно. Богатите благороднически семейства се преместват да живеят в градовете и наемат за управители на селските си владения представители на по-нисшата поземлена аристокрация. Макар благородничеството да е учено в продължение на векове да презира търговията, много членове на тази класа в крайна сметка се посвещават на търговска дейност, като понякога дори се съюзяват с търговци. Отварянето на Китай към световната търговия и емиграцията на стотици хиляди китайци в двете Америки и в Югоизточна Азия води до възникването на нова търговска класа. Същевременно образователните и военните реформи, които Цин провежда в края на управлението си, също допринасят за настъпващите социални промени. Броят на училищата нараства повече от три пъти, малки, но влиятелни групи ученици заминават за чужбина, най-вече за Япония, където попиват и се обучават в духа на национализма.

Създават се регионални армии, които повишават статута на военните в обществото. Възниква нова класа на професионални войници. Младежите от добри семейства отново се изпращат да учат в Япония, където се сблъскват с представата, че армията може да играе ръководна роля в защитата и обновлението на нацията. След завръщането си те стават офицери в бойните единици на Новата армия.

В годините преди революцията от 1911 г. и други автономни групи започват да играят значителна роля в политиката на гражданското общество. В Шанхай и няколко други града започва формирането на промишлен пролетариат, който често реагира със стачки на лошите трудови условия, предлагани от работодателите.

Освен организираната работна ръка, журналистите също се обособяват като нов вид прослойка, с активна обществена и политическа позиция и независимо мислене. Те приканват към образователни, индустриални и институционални реформи. Друга групировка е тази на покръстените китайци, която също участва в развитието и задълбочаването на националистическото движение, тъй като внася в Китай политически идеи и политически символи, обикновено заимствани от Съединените щати.

Градовете се превръщат в арени на масови политически протести – някои от тях са насочени срещу ограниченията върху емигрирането на китайци в САЩ, други са с анти-японски характер. През юни 1906 г. с императорски указ се обявява началото на кампания за изкореняването на опиумните насаждения, създава се анти-опиумно общество, организират се шествия, а пушачите на опиум са обявени за национални предатели.

Всички тези явления получават съвкупното название „Млад Китай”, но това понятие се отнася най-вече за градовете, докато селските райони си остават слабо съпричастни към новите събития.

Революционното движение

Според представяната от Гуоминдана версия за Синхайската революция, революционното движение, под ръководството на Сун Ятсен изиграва ключова роля в отхвърлянето на манджурското господство. Според съвременните западни историци, обаче, неговата роля се състои само в поставянето на началото на революционната традиция в Китай.

Първата революционна група е основана от Сун Ятсен (1866-1925 г.), който през 1905 г. създава в Токио Революционен съюз, наречен 中国同盟会. Съюзът, в който са обединени няколко революционни организации, приема програмата, написана от Сун, състояща се от четири точки: изгонване на манджурите, възстановяване на Китай, създаване на република и изравняване на площта земя, притежавана от селяните. Първият революционен етап е установяването на военна диктатура, последван от период на еднопартийно управление, и накрая – въвеждането на демократичен режим.

През следващите няколко години се правят неуспешни опити за организиране на революция, в които въстаниците търпят катастрофални поражения от страна на организираната войска. Това променя тяхната тактика и те решават да се инфилтрират в нея, като създават националистически настроени групировки сред военните. През 1911 г. Централен Китай страда от икономическа депресия, което допринася за създаването на революционната атмосфера. Избухването на революцията е планирано за средата на месец октомври, но след като заговорът е разкрит, тя избухва преждевременно – на 10 октомври. Въстаниците завладяват, използвайки предимството на изненадата град Учан и създават военно правителство, подкрепено от провинциалното народно събрание на Хубей. След като обявяват независимостта си от империята и създаването на република, те изпращат вестители до други провинциални народни събрания и канят подразделения на Новата армия да се присъединят към тях. Из градовете по цял Китай започват нападения срещу манджурското население и манджурските гарнизони. В началото на декември 1911 г. всички провинции на Южен и Централен Китай вече са се откъснали от империята. Съдбата на Цинската династия обаче си остава нерешена. Най-важната от новите армии на династията проявява малка готовност да се вслуша в революционната пропаганда и не реагира незабавно на събитията в Централен Китай. Юен Шъкай (袁世凯), създателят на тази армия, е бил отстранен от длъжност през януари 1909 г. През ноември 1911 г. манджурите го канят да заеме поста министър-председател, което той приема. Имперските войски си възвръщат превзетия от революционерите Ханкоу, но са отблъснати от Нанкин, което вероятно подсказва на Юен Шъкай, че бъдещето принадлежи на революцията. Той подтиква цинския император да абдикира, като му обещава щедра издръжка, и през март 1912 г. наследява Сун Ятсен на поста президент на новата република.

Президентството на Юен Шъкай

Според конституцията на новата република, президентът разполага със значителна власт, която обаче трябва да дели с министър-председателя и временния парламент. През август 1912 г. Юен Шъкай обявява, че в края на годината в страната за пръв път ще се проведат парламентарни избори. Готвейки се за тях, Революционният съюз се коалира с четири други маловажни партии и се преименува на Гуоминдан или Националистическа партия (国民党). При изборите Гуоминданът, начело със 宋教仁, който е проектирал конституцията, спечелва мнозинството в двете камари на парламента. Новата партия скоро започва да критикува някои от действията на правителството на Юен Шъкай, най-вече готовността му да сключва заеми с чужди държави, и настоява за увеличаване на властта на парламента. В резултат Юен Шъкай започва репресии срещу политическите си опоненти, които от своя страна водят след себе си военни сблъсъци, известни като „Втората революция”. След неуспеха на опита за сваляне властта на Юен Шъкай, той се самообявява за диктатор. Въвежда се военно положение, печатниците на вестници се затварят, членовете на парламента от опозицията са арестувани и стотици хиляди хора са убити. Гуоминдана е обявена за партия извън закона. Юен оправдава действията си с позоваване на необходимостта да се съхрани националното единство.

Същевременно диктаторът смята, че възстановяването на династийното управление на Китай отговаря на аспирациите на народните маси, които никога не са приемали републиката. В това си виждане той бива окуражаван от новия американски политически съветник, който твърди, че китайската история и традиция са по-подходящи за монархично, отколкото за републиканско управление. Въпреки свидетелствата, опровергаващи тази представа, през декември Юен приема поканата на неговите сподвижници да се обяви за император и на 1 януари 1916 г. започва управлението му като император.

Япония и западните имперски власти изразяват съмнение относно разумността на това начинание и започват да осигуряват фондове за политическите опоненти на Юен. Най-сериозната опозиция идва от групата на милитаристите, които успяват да обявят Юнан и Съчуан за независими провинции. От този момент нататък подкрепата към Юен Шъкай бързо намалява и през март той се отказва от претенциите си за император. Три месеца по-късно умира.


СЛЕДВАЩА ТЕМА 5 >> Епохата на военно диктаторство – 1916-1928 г.


ПРЕДИШНА ТЕМА 3 >> Краят на Цинската династия


.