„Сапун” 《肥皂》 от Лу Сюн - 鲁迅

Превод на част от произведението на Лу Сюн (鲁迅) от 1924 г. „Сапун” 《肥皂》

Сапун (на български език)

Обърната с гръб към северния прозорец на залязващото слънце, съпругата на Съ Минг с 8-годишната си дъщеря Сиу Ър изгаряше хартиени пари за мъртвите, когато чу бавните, тежки стъпки на някой в платнени обувки и знаеше, че съпругът й се е върнал. Не объщайки внимание, тя просто продължи да изгаря парите. Но платнените обувки се приближаваха все по-близо и по-близо, докато накрая спряха до нея. След това тя не можеше да не погледне Съ Минг. Той стоеше пред нея, наклонен напред и свиваше раменете си като отчаяно пребъркваше вътрешния джоб на своето платнено яке.

Със сетни сили и с извиване на китката, той най-накрая извади ръката си от джоба с малък продълговат пакет в нея, който подаде на съпругата си. Докато го взимаше тя усети смътно благоухание по-скоро напомнящо на маслини. На зелената хартиена опаковка имаше светъл златен печат с мрежа от малки рисунки. Сиу Ър се наведе напред за да го хване и да го види, но майка й веднага я бутна настрана.

„Пазарувал ли си?…” попита тя докато гледаше пакета.

„Ами–да.” Той зяпаше пакета в ръцете й.

Зелената хартиена опаковка беше отворена. Вътре имаше пласт от много тънка хартия, също слънчогледово-зелена и когато и този пласт беше разопакован беше разкрит предмета – лъскав и твърд, освен че беше слънчогледово-зелен, той бе с още една мрежа от рисунки върху него. Оказа се, че тънката хартия беше кремав цвят. Уханието напомнящо маслини сега беше по-силно.

„О, Боже, това е чудесен сапун!”

Тя държеше сапуна до носа си толкова внимателно сякаш беше дете, и го миришете докато говореше.

„Ами, да. Просто го използвай в бъдеще…”

Докато все още говореше, тя забеляза че той набързо погледна врата й и усети, че се изчерви.

Понякога, когато си търкаше врата, особено зад ушите, пръстите й откриваха грапавина и въпреки, че знаеше, че това е натрупана от много години мръсотия, тя не мислеше много по въпроса. Сега, под критичния поглед, тя не можеше да не се изчерви докато гледаше този зелен, чуждестранен сапун с любопитно ухание и изчервяването се разпространи чак до връхчетата на ушите й. Тя мисленно обмисляше да направи едно цялостно къпане с този сапун след вечеря.

„Има места, които просто не можеш да измиеш с акациеви шушулки,” измърмори тя.

„Мамо, може ли да го взема?”

Докато Сиу Ър се протягаше към слънчогледово-зелената хартия, Чао-ер, по-малката дъщеря която играеше отвън дотича в стаята. Госпожа Съ Минг веднага избута и двете настрани, загърна отново тънката хартия, опакова зелената хартия както си беше, след това се протегна да сложи пакета на най-горния рафт на умивалника. След последен оглед тя се обърна към своите хартиени пари.

„Сюе Чънг!” Съ Минг сякаш си спомни нещо. Той издаде продължителен вик, сядайки на стола с висока облегалка точно срещу съпругата си.

„Сюе Чънг!” тя му помогна да го извика.

Тя спря да изгаря парите за да слуша, но не можеше да чуе и звук. Когато го видя с обърнат гръб, чакайки толкова нетърпеливо, тя се почувства примирена.

„Сюе Чънг! ” тя извика пискливо колкото и глас държи.

Този вик се оказа ефективен защото се чуха приближаващи стъпки на кожени обувки и Сюе Чънг застана пред нея. Той беше по ръкави, неговото дебело кръгло лице блестеше от пот.

“Какво правеше?” попита тя неодобрително.

“Защо не чу, че баща ти те вика?”

“Упражнявах Тай Дзи…” Той едновременно се обърна към баща си и се пооправи, гледайки го сякаш питаше какво иска.

„Сюе Чънг, искам да те попитам какво е значението на o-du-fu.”

„O-du-fu?… Това не е ли много жестока жена?”

„Каква глупост! Смисълът!” Съ Минг изведнъж побесня.

„Аз жена ли съм?”

Сюе Чънг се отдръпна с 2 стъпки и стоеше по-изправено от всякога. Въпреки че походката на баща му понякога му напомняше на начина по който старите мъже влизаха в Пекинската опера, той никога не бе считал Съ Минг за жена. Сега разбра, че неговият отговор е бил голяма грешка.

„Сякаш пък не знаех, че o-du-fu означава много свирепа жена. Бих ли имал нужда да те питам това?”

„Това не е китайски, това е чуждестранен-дяволски език, казвам ти. Какво означава, знаеш ли?”

„Аз… Аз не знам.” Сюе Чънг се почувства още по-неловко.

„Ах! Защо харча всичките тези пари за обучението ти ако дори не разбираш прости неща като това? Твоето училище се слави с това, че отделя еднакво внимание на езика и разбирането, и все пак на нищо не те е научило. Тези които говорят този дяволски език не са били на повече от 15 или 14 години или дори по-малки от теб, и все пак свободно са го говорили, докато ти дори не можеш да ми кажеш значението. И имаш смелостта да ми отговориш „Не знам”. Веднага отиди и го погледни.

„Да,” отговори Сюе Чънг с дълбок глас, след което почтително се оттегли.

„Не знам какви ученици излизат днес,” обяви Съ минг след малка пауза.

„Всъщност, по времето на Куанг Су, аз самият помагах за изграждането на нови училища, но никога не съм предполагал колко големи ще са злините. Каква ‘еманципация’ и ‘свобода’ сме имали? Няма истинско обучение, нищо освен абсурд. Похарчил съм доста пари за Сюе Чънг, и всичките напразно. Не беше лесно да го вкарам в това полу-западно, полу-китайско училище, където твърдят, че полагат еднакви усилия за ‘говоренето и разбирането на английския език.’ Човек си мисли, че всичко би трябвало да е наред. Но след цяла една година на обучение той дори не може да разбере o-du-fu! Каква полза има от това училище, да те попитам? Аз казвам: затворете много от тях!”

„Да, наистина, по-добре да се затворят повечето от тях,” присъедини се съпругата му съчувствено, продължавайки да изгаря пари.

„Няма нужда Сиу Ър и сестра й да посещават каквото и да било училище. Както казваше пра-пра-дядо: „Какво добро има в това момичетата да учат?” Когато той се противопостави на училищата за момичета аз го скастрих за това, но сега виждам, че стареца все пак беше прав. Само помисли, ужасно е как сега жените скитат надолу и нагоре по улиците, а още искат да си отрежат и косите. Нищо не ме отвращава толкова, колкото тези ученички с къси коси. Аз казвам че войниците и бандитите имат оправдание, но тези момичета са които обръщат всичко с главата надолу. Би трябвало някой много строго да се занимае с тях…”

„Да, сякаш не е достатъчно, че всички мъже приличат на монаси, жените имитират монахини.”

„Сюе Чънг!”

Сюе Чънг влезе бързо държейки малка, дебела, с позлатени страници книга, която подаде на баща си.
„Това трябва да е!” каза той, посочвайки едно място.

„Ето…”

Съ минг я взе и я погледна. Той знаеше, че това е речник, но йероглифите бяха много малки а също така бяха хоризонтално напечатани. Намръщвайки се той се обърна към прозореца и присви очи за да прочете пасажа, който Сюе Чънг му беше показал.

„Общност основана през осемнадесети век за взаимопомощ” – Не, не може да е това. – Как произнасяш това?” Той посочи дяволската дума пред него.

„Oddfellows.”

„Не, не, не е това.” Изведнъж Съ Минг отново се ядоса.

„Казах ти, че е лош език, някакъв вид ругатня, за да обидиш някой от моя тип. Разбираш ли? Отиди и я погледни!”

Сюе Чънг го погледна няколко пъти, но не помръдна.

„Това е прекално объркващо. Как би могъл да го разбере? Трябва първо да му обясниш нещата ясно преди да може да намери думата правилно.”

Виждайки Сюе Чънг в недоумение, майка му го съжали и се намеси в негова полза доста възмутена.

„Когато купувах сапун на главната улица – Куанг Дзюн Сианг,” въздъхна Съ Минг, обръщайки се към нея.

„Имаше трима ученици които също пазаруваха. Разбира се, на тях сигурно съм се сторил малко нуден. Разгледах пет или шест вида сапун – всичките над 40 цента и не ми харесаха. След това погледнах някакъв десет центов за парче, но беше прекалено лош, без никакъв аромат. Тъй като помислих, че ще е най-добре да разчитам на късмета си, избрах онзи зелен сапун от 24 цента за парче. Помощника беше един от онези високомерни млади момчета които гледат надменно и се правят на много важни. При това тези безсрамни ученици започнаха да си смигват и да говорят на дяволски език. Исках да разопаковам сапуна и да го погледна преди да платя, защото с всичката тази чуждестранна хартия около него, как бих могъл да знам дали е хубав или лош? Но това високомерно младо момче не само, че ми отказа, но беше много безразсъдно и подхвърли някакви обидни забележки, при което неговите приятели се изсмяха. Най-младият от групата каза тази дума, гледайки право към мен, а останалите започнаха да се смеят. Затова сигурно е някаква лоша дума.” Той се обърна към Сюе Чънг.

„Потърси тази дума в раздела озаглавен Циничен Език!”

„Да,” отговори Сюе Чънг, въздъхна дълбоко и след това почтително излезе.

„И все още крещят ‘Нова Култура! Нова Култура!’ когато светът е в такова състояние! Не е ли достатъчно зле?”

Съ Минг продължи:

„Учениците нямат никакъв морал, обществото няма никакъв морал. Ако не намерим някакво лекарство, Китай наистина ще загине. Колко беше жалка…”

„Коя?” попита жена му разсеяно, без никакво любопитство.

„Всеотдайна дъщеря…” Очите му се обърнаха към нея и имаше уважение в гласа му. „Имаше 2 просякини на главната улица. Едната беше момиче на около 18 или 19. Всъщност е много неприлично да се проси на тази възраст, но тя го правеше. Беше с една възрастна жена на около 70, която беше сляпа и с побелели коси. Те просеха под стряхата на онзи магазин за дрехи, и всички казваха колко всеотдайна беше тя. Възрастната жена беше нейната баба. Каквито и дребни да получаваше това момиче, тя ги даваше на баба си, предпочитайки да остане гладна. Но мислиш ли, че хората биха дали милостиня дори и на такава всеотдайна дъщеря?”

Той я погледна, сякаш искаше да тества нейната интелигентност.

Тя не отговори, но го погледна сякаш очаквайки той да поясни.

„Не!” Най-накрая отговори той.

„Гледах дълго време и видях само един човек да й дава медна монета. Много други хора се събраха около тях, но само за да им се подиграват. Имаше и двама некултурници, единия от които имаше нахалството да каже:

„Ха! Не се смущавайте от мръсотията на това парче стока. Ако се купят 2 парчета сапун и хубаво се изтърка резултатът няма да е никак лош!”

„Помисли си, за какъв начин на говорене става въпрос!”

Тя изпуфка и наведе глава. След доста време го попита доста разсеяно:

„А ти даде ли и някакви пари?”

„Аз ли? Не. Бих се почувствал засрамен да й дам само една или две монети. Тя не беше обикновена просякиня, нали знаеш…”

„Мм.”

Без да изчака той да свърши, тя бавно се изправи и отиде в кухнята. Смрачаваше се и беше време за вечеря.

Съ Минг също се изправи и влезе в двора. Навън беше по-светло отколкото вътре. Сюе Чънг тренираше Тай Дзи в ъгъла до стената. Това представляваше неговото „домашно обучение”. Сюе Чънг се занимаваше с това от около половин година. Съ Минг кимна много леко, като за одобрение, след което започна да се разхожда из двора с ръце зад гърба. Не след дълго широките листа на вечнозеленото растение, което беше единственото растение в саксия което притежаваха, бяха погълнати от тъмнината и звездите заблещукаха между белите облаци които приличаха на разкъсан памук. Нощта беше паднала. Съ Минг не можеше да сдържа растящото си възмущение. Той чувстваше, че е призван да върши велики дела, да обяви война на всички лоши ученици и на това порочно общество. С годините той все повече и повече оплешивяваше, стъпките му ставаха все по-дълги и по-дълги, а шума на платнените му подметки ставаше все по-силен и по-силен, събуждайки кокошката и пиленцата й в клетката, и те писукаха уплашено.

В хола се появи светлина – сигнал, че вечерята е готова – и цялото семейство се събра около масата в центъра. Лампата стоеше на по-ниския край на масата, докато Съ Минг седеше сам на почетното място. Неговото дебело, закръглено лице беше като на Сюе Чънг с допълнително 2 редки мустака. Погледнат през горещата пара на зеленчуковата супа той приличаше на Бога на Богатството, който може да се види в храмовете. Отляво седеше госпожа Съ Минг и Чао Ър, отдясно – Сюе Чънг и Сиу Ър. Пръчиците се изстреляха като дъжд към купичките. Никой не каза нито дума, но все пак тяхната вечеря беше доста оживена.

Чао Ър обърна купичката си, разливайки супа върху половината маса. Съ Минг отвори тесните си очи възможно най-широко. Само когато видя, че тя щеше да се разплаче той спря да я зяпа и се протегна с пръчиците си за крехко късче зеле което беше забелязал. Но крехкото късче беше изчезнало. Той погледна наляво и надясно и откри, че Сюе Чънг тъкмо го напъхваше в широко отворената си уста. Разочарован, Съ Минг вместо това изяде хапка жълтеникави листа.

„Сюе Чънг!” Той погледна сина си.

„Намери ли онази фраза или не?”

„Коя фраза? – Не, още не!”

„Виж се, не си добър ученик и без ум – единственото което можеш да правиш е да ядеш! Трябва да взимаш пример от онази всеотдайна дъщеря: въпреки, че е просякиня тя се отнася към баба си с много уважение, дори това да означава самата тя да е гладна. Но какво знаете вие, безсрамни ученици? Ти ще станеш като онези типове…”

„Обмислих един вариант, но не знам дали е верен… Мисля, може би, възможно е да са казали o-du-fu-la.” (old full)

„Точно така! Точно това казаха! Точно така зеучеше: o-du-fu-la. Какво означава? Ти спадаш към същата група, би трябвало да знаеш.”

„Значение? Не знам значението.”

„Глупости. Не се опитвай да ме лъжеш. Вие всички сте един дол дренки!”

„Дори гръмотевица не удря човек който яде,” избухна изведнъж госпожа Съ Минг. „Защо постоянно се ядосваш днес? Дори на вечеря не можеш да спреш да разпитваш. Какво разбират момчетата на тази възраст?”

„Моля?”

Съ Минг беше на път да й отговори, но видя, че нейните хлътнали бузи трепереха от яд, цветът й се бе променил и имаше страшен блясък в очите. Той бързо промени своето настроение.

„Не се ядосвам. Просто казвам на Сюе Чънг да се научи на малко разум.”

„Как може той да разбере това което е в твоя ум?”

Тя изглеждаше по-ядосана от всякога:

„Ако той имаше ум вече щеше да е запалил лампа или факла и би отишъл да доведе онази всеотдайна дъщеря. Ти вече си й купил едно парче сапун: само трябва да купиш още едно…”

„Глупости! Точно това казаха и онези типове.”

„Не съм много сигурна. Ако купиш още едно парче сапун и я изкъпеш хубаво, и след това я боготвориш, целият свят можеше да е в мир.”

„Как можеш да говориш такива неща? Каква връзка има това? Просто си спомних, че нямаш сапун…”

„Има връзка. Ти го купи специално за „всеотдайната дъщеря”, затова отиди и я изкъпи хубаво. Аз не го заслужавам. Не го искам. Не искам да разделям нейната слава.”

„Наистина, как можеш да говориш такива неща?” измърмори Съ Минг.

„Вие жените…” Неговото лице се потеше както Сюе Чънг след заниманията по Тай Дзи, може би защото храната беше толкова гореща.

„Какво за нас жените? Ние жените сме много по-добри от вас-мъжете. Ако вие мъжете не ругаете 18 или 19 годишни ученички, то хвалите 18 или 19 годишни просякини: какви мръсни умове имате! Търкане, наистина! – Ужасно!”

„Не чу ли? Това го каза един от онези типове.”

“Съ Минг!” Гръмотевичен глас се чу от тъмнината навън.

“Дао Уънг? Идвам!”

Съ Минг знаеше, че беше Хо Дао Уънг, известен със силния си глас и той извика в отговор като радостен, наскоро помилван престъпник.

“Сюе Чънг, побързай и запали лампата и заведи чичо Хо в библиотеката!”

Сюе Чънг запали свещ и въведе Дао Уънг в западната стая. Той бе следван от Пу Уей Юен.

„Съжалявам, че не ви посрещнах. Простете ми.” С уста все още пълна с ориз, Съ Минг влезе и се поклони със стиснати ръце за поздрав.

„Няма ли да се присъедините към нашата скромна вечеря?…”

„Вече сме яли,” Уей Юен пристъпи напред и го поздрави.

„Бързахме насам в този час на нощта заради осемнадесетия конкурс за есе и поема на Литературната Лига за Морално Превъоражаване. Утре не е ли седемнадесети?”

„Моля? Днес ли е шестнадесети?” попита изненадано Съ Минг.

„Виждаш ли колко си разсеян!” избухна Дао Уънг.

„Значи ще трябва да изпратим нещо на вестникарския офис днес за да е сигурно, че ще го отпечатат утре.”

„Вече написах на чернова заглавието на есето. Виж дали става или не.” Докато той говореше Дао Уънг извади парче хартия от носната си кърпичка и го подаде на Съ Минг.

Съ Минг пристъпи към свещта, разгъна хартията и прочете дума по дума: ‘Ние смирено предлагаме есе в името на цялата нация за да помолим Президента да издаде указ за спомагане на Конфуцианските класици и боготворенето на майката на Конфуций, за да бъде съживен този умиращ свят и за да се запази нашият национален характер.’

„Много добре. Много добре. Обаче не е ли малко дълго?”

„Това не е от голямо значение,” отговори Дао Уънг силно.

„Измислил съм го и няма да струва повече да се рекламира. Ами заглавието за поемата?”

„Заглавието за поемата?” изведнъж Съ Минг стана много уважителен.

„Измислих. Какво ще кажете за ”Всеотдайната дъщеря” ? Истинска история е и тя заслужава да бъде възхвалена. Днес на главната улица…”

„О, не, това няма да стане,” вметна Уей Юен бързо, размахвайки ръка за да спре Съ Минг.

„И аз я видях. Тя не е от тези места и не можах да разбера диалекта й, нито тя-моя. Не знам откъде е. Всички казват, че тя е всеотдайна, но когато я попитах дали може да пише поеми, тя поклати глава. Ако можеше, това щеше да е добре.”

„Но след като лоялността и всеотдайната й благочестивост са толкова важни, няма голямо значение дали може да пише поеми…”

„Това не е вярно. Дори наобратно.” Уей Юен повдигна ръцете си и побърза към Съ Минг за да го разтърси и да го бутне.

„Тя щеше да бъде интересна само ако можеше да пише поеми.”

„Нека използваме това заглавие.” Съ Минг го избута настрани.

„Добави обяснение и го отпечатай. Първо, ще послужи за нейно възхваление, и второ – можем да използваме това за да критикуваме обществото. Накъде отива светът всъщност? Гледах известно време и не видях никой да и дава и цент – хората са извънредно безсърдечни!…”

„Ех, Съ Минг!” Уей Юен отново побърза.

„Наричаш всички монаси гологлави. Не й дадох нищо защото нямах никакви пари в себе си.”

„Не бъди толкова чувствителен, Уей Юен.” Съ Минг отново го бутна настрани.

„Разбира се, ти си изключение. Нека довърша. Имаше доста голяма тълпа около нея, която не показваше никакво уважение, само се подиграваше. Също имаше двама глупаци, които бяха още по-нахални. Единият от тях каза: ‘Ако купиш две парчета сапун и я изкъпеш хубаво резултатът никак няма да е лош.’ Само си помисли…”

„Ха-ха! Две парчета сапун!” Дао Уънг изведнъж избухна в смях, почти спуквайки техните тъпанчета.

„Купи сапун! Хо, хо, хо!”

„Дао Уънг! Дао Уънг! Не викай толкова!” Съ Минг се сепна, обхванат от паника.

„Хубаво къпане! Хо, хо, хо!”

„Дао Уънг!” Съ Минг изглеждаше сурово. „Обсъждаме сериозни въпроси. Защо трябва да вдигаш такава шумотевица, почти заглушавайки всички? Чуй ме: ще използваме двете заглавия и ще ги изпратим директно в офиса за да излязат утре за печат безпроблемно. Ще ти дам задачата да ги занесеш там.”

„Добре, добре. Разбира се,” съгласи се Уей Юен.

„Ха, ха! Хубаво къпане! Хо, хо!”

„Дао Уънг!” извика Съ Минг разгневено.

Този вик накара Дао Уънг да спре да се смее. След като измислиха обяснението Уей Юен го написа на хартия и тръгна с Дао Уънг към офиса. Съ Минг носеше свещта за да ги изпрати, след което се върна към вратата на залата, чувствайки се доста загрижен. И все пак след известно колебание най-накрая пресече предверието. Докато влизаше неговите очи попаднаха на малкия, зелен, кръгъл пакет от сапун в средата на централната маса, златните орнаменти с прекрасен дизайн около тях светеха на светлината.

Сиу Ър и Чао Ър играеха на пода на по-ниския край на масата, докато Сюе Чънг седеше от дясната страна, гледайки нещо в речника. Накрая, на стола с високата облегалка в сенките, далеч от лампата, Съ Минг откри жена си. Нейното безчувствено лице не показваше нито радост нито гняв и тя гледаше в нищото.

„Хубаво къпане наистина! Отвратително!”

Съ Минг чу слабия глас на Сиу Ър зад себе си. Той се обърна, но тя не мърдаше. Само Чао Ър сложи двете си малки ръчички на лицето си сякаш се срамуваше от някого.

Това място не беше за него. Той духна свещта и излезе на двора за да се разходи. Понеже забрави да бъде тих, кокошката и нейните пиленца отново започнаха да писукат. Той веднага започна да върви по-леко, отдалечавайки се все повече. След дълго време лампата от хола беше преместена в спалнята.

Лунната светлина на земята беше като бяла мрежа, а луната – доста кръгла – приличаше на нефритов диск сред светлите облаци.

Той се почувства доста депресиран, сякаш бе на мястото на всеотдайната дъщеря – “крайно отчаян и самотен.“ Тази нощ той дълго време не можа да заспи.

И все пак на следващата сутрин сапунът беше удостоен с внимание. Събуждайки се по-късно от обикновеното, той видя жена си да се навежда над умивалника, търкайки врата си като зад двете й уши имаше много мехурчета, досущ като онези отделяни от големите раци. Разликата между тези и малките мехурчета образувани от акациевите шушулки беше като разликата между рая и земята. След това неопределим аромат доста напомнящ маслини винаги се излъчваше от госпожа Съ Минг. След по-малко от около половин година той внезапно се промени в друг аромат, за който всички които го помирисваха твърдяха, че е от сандалово дърво.

Март 22, 1924

Може да прочетете и превода на друго произведение на Лу Сюн – „Мъст” 《复仇》: ОТ ТУК.

肥皂 (на китайски език)

四铭太太正在斜日光中背着北窗和她八岁的女儿秀儿糊纸锭,忽听得又重又缓的布鞋底声响,知道四铭进来了,并不去看他,只是糊纸锭。但那布鞋底声却愈响愈逼近,觉得终于停在她的身边了,于是不免转过眼去看,只见四铭就在她面前耸肩曲背的狠命掏着布马挂底下的袍子的大襟后面的口袋。

他好容易曲曲折折的汇出手来,手里就有一个小小的长方包,葵绿色的,一径递给四太太。她刚接到手,就闻到一阵似橄榄非橄榄的说不清的香味,还看见葵绿色的纸包上有一个金光灿烂的印子和许多细簇簇的花纹。秀儿即刻跳过来要抢着看,四太太赶忙推开她。

“上了街?……”她一面看,一面问。

“唔唔。”他看着她手里的纸包,说。

于是这葵绿色的纸包被打开了,里面还有一层很薄的纸,也是葵绿色,揭开薄纸,才露出那东西的本身来,光滑坚致,也是葵绿色,上面还有细簇簇的花纹,而薄纸原来却是米色的,似橄榄非橄榄的说不清的香味也来得更浓了。

“唉唉,这实在是好肥皂。”她捧孩子似的将那葵绿色的东西送到鼻子下面去,嗅着说。

“唔唔,你以后就用这个……。”

她看见他嘴里这么说,眼光却射在她的脖子上,便觉得颧骨以下的脸上似乎有些热。她有时自己偶然摸到脖子上,尤其是耳朵后,指面上总感着些粗糙,本来早就知道是积年的老泥,但向来倒也并不很介意。现在在他的注视之下,对着这葵绿异香的洋肥皂,可不禁脸上有些发热了,而且这热又不绝的蔓延开去,即刻一径到耳根。她于是就决定晚饭后要用这肥皂来拚命的洗一洗。

“有些地方,本来单用皂荚子是洗不干净的。”她自对自的说。

“妈,这给我!”秀儿伸手来抢葵绿纸;在外面玩耍的小女儿招儿也跑到了。四太太赶忙推开她们,裹好薄纸,又照旧包上葵绿纸,欠过身去搁在洗脸台上最高的一层格子上,看一看,翻身仍然糊纸锭。

“学程!”四铭记起了一件事似的,忽而拖长了声音叫,就在她对面的一把高背椅子上坐下了。

“学程!”她也帮着叫。

她停下糊纸锭,侧耳一听,什么响应也没有,又见他仰着头焦急的等着,不禁很有些抱歉了,便尽力提高了喉咙,尖利的叫:

“絟儿呀!”

这一叫确乎有效,就听到皮鞋声橐橐的近来,不一会,絟儿已站在她面前了,只穿短衣,肥胖的圆脸上亮晶晶的流着油汗。

“你在做什么?怎么爹叫也不听见?”她谴责的说。

“我刚在练八卦拳……。”他立即转身向了四铭,笔挺的站着,看着他,意思是问他什么事。

“学程,我就要问你:‘恶毒妇’是什么?”

“‘恶毒妇’?……那是,‘很凶的女人’罢?……”

“胡说!胡闹!”四铭忽而怒得可观。“我是‘女人’么!?”

学程吓得倒退了两步,站得更挺了。他虽然有时觉得他走路很像上台的老生,却从没有将他当作女人看待,他知道自己答的很错了。

“‘恶毒妇’是‘很凶的女人’,我倒不懂,得来请教你?——这不是中国话,是鬼子话,我对你说。这是什么意思,你懂么?”

“我,……我不懂。”学程更加局促起来。

“吓,我白化钱送你进学堂,连这一点也不懂。亏煞你的学堂还夸什么‘口耳并重’,倒教得什么也没有。说这鬼话的人至多不过十四五岁,比你还小些呢,已经叽叽咕咕的能说了,你却连意思也说不出,还有这脸说‘我不懂’!——现在就给我去查出来!”

学程在喉咙底里答应了一声“是”,恭恭敬敬的退出去了。

“这真叫作不成样子,”过了一会,四铭又慷慨的说,“现在的学生是。其实,在光绪年间,我就是最提倡开学堂的,可万料不到学堂的流弊竟至于如此之大:什么解放咧,自由咧,没有实学,只会胡闹。学程呢,为他化了的钱也不少了,都白化。好容易给他进了中西折中的学堂,英文又专是‘口耳并重’的,你以为这该好了罢,哼,可是读了一年,连‘恶毒妇’也不懂,大约仍然是念死书。吓,什么学堂,造就了些什么?我简直说:应该统统关掉!”

“对咧,真不如统统关掉的好。”四太太糊着纸锭,同情的说。

“秀儿她们也不必进什么学堂了。‘女孩子,念什么书?’九公公先前这样说,反对女学的时候,我还攻击他呢;可是现在看起来,究竟是老年人的话对。你想,女人一阵一阵的在街上走,已经很不雅观的了,她们却还要剪头发。我最恨的就是那些剪了头发的女学生,我简直说,军人土匪倒还情有可原,搅乱天下的就是她们,应该很严的办一办……。”

“对咧,男人都像了和尚还不够,女人又来学尼姑了。”

“学程!”

学程正捧着一本小而且厚的金边书快步进来,便呈给四铭,指着一处说:

“这倒有点像。这个……。”

四铭接来看时,知道是字典,但文字非常小,又是横行的。他眉头一皱,擎向窗口,细着眼睛,就学程所指的一行念过去:

“‘第十八世纪创立之共济讲社之称’。——唔,不对。——这声音是怎么念的?”他指着前面的“鬼子”字,问。

“恶特拂罗斯(Oddfellows)。”

“不对,不对,不是这个。”四铭又忽而愤怒起来了。“我对你说:那是一句坏话,骂人的话,骂我这样的人的。懂了么?查去!”

学程看了他几眼,没有动。

“这是什么闷胡卢,没头没脑的?你也先得说说清,教他好用心的查去。”她看见学程为难,觉得可怜,便排解而且不满似的说。

“就是我在大街上广润祥买肥皂的时候,”四铭呼出了一口气,向她转过脸去,说。“店里又有三个学生在那里买东西。我呢,从他们看起来,自然也怕太噜苏一点了罢。我一气看了六七样,都要四角多,没有买;看一角一块的,又太坏,没有什么香。我想,不如中通的好,便挑定了那绿的一块,两角四分。伙计本来是势利鬼,眼睛生在额角上的,早就撅着狗嘴的了;可恨那学生这坏小子又都挤眉弄眼的说着鬼话笑。后来,我要打开来看一看才付钱:洋纸包着,怎么断得定货色的好坏呢。谁知道那势利鬼不但不依,还蛮不讲理,说了许多可恶的废话;坏小子们又附和着说笑。那一句是顶小的一个说的,而且眼睛看着我,他们就都笑起来了:可见一定是一句坏话。”他于是转脸对着学程道,“你只要在‘坏话类’里去查去!”

学程在喉咙底里答应了一声“是”,恭恭敬敬的退去了。

“他们还嚷什么‘新文化新文化’,‘化’到这样了,还不够?”他两眼钉着屋梁,尽自说下去。“学生也没有道德,社会上也没有道德,再不想点法子来挽救,中国这才真个要亡了。——你想,那多么可叹?……”

“什么?”她随口的问,并不惊奇。

“孝女。”他转眼对着她,郑重的说。“就在大街上,有两个讨饭的。一个是姑娘,看去该有十八九岁了。——其实这样的年纪,讨饭是很不相宜的了,可是她还讨饭。——和一个六七十岁的老的,白头发,眼睛是瞎的,坐在布店的檐下求乞。大家多说她是孝女,那老的是祖母。她只要讨得一点什么,便都献给祖母吃,自己情愿饿肚皮。可是这样的孝女,有人肯布施么?”他射出眼光来钉住她,似乎要试验她的识见。

她不答话,也只将眼光钉住他,似乎倒是专等他来说明。

“哼,没有。”他终于自己回答说。“我看了好半天,只见一个人给了一文小钱;其余的围了一大圈,倒反去打趣。还有两个光棍,竟肆无忌惮的说:‘阿发,你不要看得这货色脏。你只要去买两块肥皂来,咯支咯支遍身洗一洗,好得很哩!’哪,你想,这成什么话?”

“哼,”她低下头去了,久之,才又懒懒的问,“你给了钱么?”

“我么?——没有。一两个钱,是不好意思拿出去的。她不是平常的讨饭,总得……。”

“嗡。”她不等说完话,便慢慢地站起来,走到厨下去。昏黄只显得浓密,已经是晚饭时候了。

四铭也站起身,走出院子去。天色比屋子里还明亮,学程就在墙角落上练习八卦拳:这是他的“庭训”,利用昼夜之交的时间的经济法,学程奉行了将近大半年了。他赞许似的微微点一点头,便反背着两手在空院子里来回的踱方步。不多久,那惟一的盆景万年青的阔叶又已消失在昏暗中,破絮一般的白云间闪出星点,黑夜就从此开头。四铭当这时候,便也不由的感奋起来,仿佛就要大有所为,与周围的坏学生以及恶社会宣战。他意气渐渐勇猛,脚步愈跨愈大,布鞋底声也愈走愈响,吓得早已睡在笼子里的母鸡和小鸡也都唧唧足足的叫起来了。

堂前有了灯光,就是号召晚餐的烽火,合家的人们便都齐集在中央的桌子周围。灯在下横;上首是四铭一人居中,也是学程一般肥胖的圆脸,但多两撇细胡子,在菜汤的热气里,独据一面,很像庙里的财神。左横是四太太带着招儿;右横是学程和秀儿一列。碗筷声雨点似的响,虽然大家不言语,也就是很热闹的晚餐。

招儿带翻了饭碗了,菜汤流得小半桌。四铭尽量的睁大了细眼睛瞪着看得她要哭,这才收回眼光,伸筷自去夹那早先看中了的一个菜心去。可是菜心已经不见了,他左右一瞥,就发见学程刚刚夹着塞进他张得很大的嘴里去,他于是只好无聊的吃了一筷黄菜叶。

“学程,”他看着他的脸说,“那一句查出了没有?”

“那一句?——那还没有。”

“哼,你看,也没有学问,也不懂道理,单知道吃!学学那个孝女罢,做了乞丐,还是一味孝顺祖母,自己情愿饿肚子。但是你们这些学生那里知道这些,肆无忌惮,将来只好像那光棍……。”

“想倒想着了一个,但不知可是。——我想,他们说的也许是‘阿尔特肤尔’。”

“哦哦,是的!就是这个!他们说的就是这样一个声音:‘恶毒夫咧。’这是什么意思?你也就是他们这一党:你知道的。”

“意思,——意思我不很明白。”

“胡说!瞒我。你们都是坏种!”

“‘天不打吃饭人’,你今天怎么尽闹脾气,连吃饭时候也是打鸡骂狗的。他们小孩子们知道什么。”四太太忽而说。

“什么?”四铭正想发话,但一回头,看见她陷下的两颊已经鼓起,而且很变了颜色,三角形的眼里也发着可怕的光,便赶紧改口说,“我也没有闹什么脾气,我不过教学程应该懂事些。”

“他那里懂得你心里的事呢。”她可是更气忿了。“他如果能懂事,早就点了灯笼火把,寻了那孝女来了。好在你已经给她买好了一块肥皂在这里,只要再去买一块……”

“胡说!那话是那光棍说的。”

“不见得。只要再去买一块,给她咯支咯支的遍身洗一洗,供起来,天下也就太平了。”

“什么话?那有什么相干?我因为记起了你没有肥皂……”

“怎么不相干?你是特诚买给孝女的,你咯支咯支的去洗去。我不配,我不要,我也不要沾孝女的光。”

“这真是什么话?你们女人……”四铭支吾着,脸上也像学程练了八卦拳之后似的流出油汗来,但大约大半也因为吃了太热的饭。

“我们女人怎么样?我们女人,比你们男人好得多。你们男人不是骂十八九岁的女学生,就是称赞十八九岁的女讨饭:都不是什么好心思。‘咯支咯支’,简直是不要脸!”

“我不是已经说过了?那是一个光棍……”

“四翁!”外面的暗中忽然起了极响的叫喊。

“道翁么?我就来!”四铭知道那是高声有名的何道统,便遇赦似的,也高兴的大声说。“学程,你快点灯照何老伯到书房去!”

学程点了烛,引着道统走进西边的厢房里,后面还跟着卜薇园。

“失迎失迎,对不起。”四铭还嚼着饭,出来拱一拱手,说。“就在舍间用便饭,何如?……”

“已经偏过了。”薇园迎上去,也拱一拱手,说。“我们连夜赶来,就为了那移风文社的第十八届征文题目,明天不是‘逢七’么?”

“哦!今天十六?”四铭恍然的说。

“你看,多么胡涂!”道统大嚷道。

“那么,就得连夜送到报馆去,要他明天一准登出来。”

“文题我已经拟下了。你看怎样,用得用不得?”道统说着,就从手巾包里挖出一张纸条来交给他。

四铭踱到烛台面前,展开纸条,一字一字的读下去:

“恭拟全国人民合词吁请贵大总统特颁明令专重圣经崇祀孟母以挽颓风而存国粹文”。——好极好极。可是字数太多了罢?”

“不要紧的!”道统大声说。“我算过了,还无须乎多加广告费。但是诗题呢?”

“诗题么?”四铭忽而恭敬之状可掬了。“我倒有一个在这里:孝女行。那是实事,应该表彰表彰她。我今天在大街上……”

“哦哦,那不行。”薇园连忙摇手,打断他的话。“那是我也看见的。她大概是‘外路人’,我不懂她的话,她也不懂我的话,不知道她究竟是那里人。大家倒都说她是孝女;然而我问她可能做诗,她摇摇头。要是能做诗,那就好了。”

“然而忠孝是大节,不会做诗也可以将就……。”

“那倒不然,而孰知不然!”薇园摊开手掌,向四铭连摇带推的奔过去,力争说。“要会做诗,然后有趣。”

“我们,”四铭推开他,“就用这个题目,加上说明,登报去。一来可以表彰表彰她;二来可以借此针砭社会。现在的社会还成个什么样子,我从旁考察了好半天,竟不见有什么人给一个钱,这岂不是全无心肝……”

“阿呀,四翁!”薇园又奔过来,“你简直是在‘对着和尚骂贼秃’了。我就没有给钱,我那时恰恰身边没有带着。”

“不要多心,薇翁。”四铭又推开他,“你自然在外,又作别论。你听我讲下去:她们面前围了一大群人,毫无敬意,只是打趣。还有两个光棍,那是更其肆无忌惮了,有一个简直说,‘阿发,你去买两块肥皂来,咯支咯支遍身洗一洗,好得很哩。’你想,这……”

“哈哈哈!两块肥皂!”道统的响亮的笑声突然发作了,震得人耳朵喤喤的叫。“你买,哈哈,哈哈!”

“道翁,道翁,你不要这么嚷。”四铭吃了一惊,慌张的说。

“咯支咯支,哈哈!”

“道翁!”四铭沉下脸来了,“我们讲正经事,你怎么只胡闹,闹得人头昏。你听,我们就用这两个题目,即刻送到报馆去,要他明天一准登出来。这事只好偏劳你们两位了。”

“可以可以,那自然。”薇园极口应承说。

“呵呵,洗一洗,咯支……唏唏……”

“道翁!!!”四铭愤愤的叫。

道统给这一喝,不笑了。他们拟好了说明,薇园誊在信笺上,就和道统跑往报馆去。四铭拿着烛台,送出门口,回到堂屋的外面,心里就有些不安逸,但略一踌蹰,也终于跨进门槛去了。他一进门,迎头就看见中央的方桌中间放着那肥皂的葵绿色的小小的长方包,包中央的金印子在灯光下明晃晃的发闪,周围还有细小的花纹。

秀儿和招儿都蹲在桌子下横的地上玩;学程坐在右横查字典。最后在离灯最远的阴影里的高背椅子上发见了四太太,灯光照处,见她死板板的脸上并不显出什么喜怒,眼睛也并不看着什么东西。

“咯支咯支,不要脸不要脸……”

四铭微微的听得秀儿在他背后说,回头看时,什么动作也没有了,只有招儿还用了她两只小手的指头在自己脸上抓。

他觉得存身不住,便熄了烛,踱出院子去。他来回的踱,一不小心,母鸡和小鸡又唧唧足足的叫了起来,他立即放轻脚步,并且走远些。经过许多时,堂屋里的灯移到卧室里去了。他看见一地月光,仿佛满铺了无缝的白纱,玉盘似的月亮现在白云间,看不出一点缺。

他很有些悲伤,似乎也像孝女一样,成了“无告之民”,孤苦零丁了。他这一夜睡得非常晚。

但到第二天的早晨,肥皂就被录用了。这日他比平日起得迟,看见她已经伏在洗脸台上擦脖子,肥皂的泡沫就如大螃蟹嘴上的水泡一般,高高的堆在两个耳朵后,比起先前用皂荚时候的只有一层极薄的白沫来,那高低真有霄壤之别了。从此之后,四太太的身上便总带着些似橄榄非橄榄的说不清的香味;几乎小半年,这才忽而换了样,凡有闻到的都说那可似乎是檀香。

Лу Сюн

Изглежда, че популярността на Лю Сюн никога няма да отмре, въпреки че основоположникът на модерната китайска литература вече не е сред живите. Стотици се стекоха в Шанхай да поставят цветя и венци пред неговата гробница миналата събота 25-и септември, денят маркиращ 130-я рожден ден на писателя. Броят на посетителите в музея на Лу Сюн бе неколкократно по-голям от обичайния. Много от тях се бяха наредили на опашка, за да си купят възпоменателни марки, пуснати специално за рождения ден на писателя. Реставрираният неотдавна музей в Шанхай е подготвил експозиция от над 1000 предмета в памет на Лу Сюн, която включва много негови лични вещи. Уредникът на музея представи, че експозицията е плод на 10-годишния труд от проучването на писателя, неговите творби и живот.

През изминалото десетилетие, хиляди експерти и учени по света, изучават творбите и мислите на Лу Сюн. Лу Сюн е псевдонимът на Джоу Шужън. Той се ражда в градчето Шаосин, в източната китайска провинция Джъдзян през 1881г. и умира на 9 октомври 1936г. Лу Сюн се отказва от следването на медицина в Япония, на 20 и няколко годишна възраст, след като осъзнава че е по-важно да просвети духовно сънародниците си, отколкото да излекува техните физически заболявания. Чрез творбите си, майсторът на иронията насочва острата си критика към социалните проблеми в Китай по онова време.

Той написва редица литературни класики, включително есета, поеми и кратки разкази. Някои от великите му творби са „Истинската история на А Кю“, „Дневникът на един луд“, „Лекарство“ и др., които разкриват гротескната страна на феодалното общество и човешката природа, и в същото време успява да еманципира духа и ума на хората. Творенията на Лу Сюн са години наред част от учебниците и продължават да се изучават в Китай. В неговият роден край Шаосин, местното правителство и писателската гилдия в Джъдзян организираха миналата събота читателска среща с колежани, които прочетоха на глас някои класически разкази на Лу Сюн. В Пекин, бяха организирани различни мероприятия и дейности в чест на творчеството и духа на великия писател.

Значението на Лу Сюн за съвременната китайска литература е залегнало във факта, че той допринася значително за всяка модерна литературна форма, с изключение може би на романа. Той пише в ясен и прозрачен стил, който повлиява на много поколения. Двата сборника с разкази „Nahan“ и „Panghuang“ са често определяни като началото на модерната китайска литература. Неговият преводачески труд е също важен в онзи период, когато западната литература не е толкова разпространена и позната в страната. Творбите на Лу Сюн също добиват известност и извън пределите на Китай. Един западен учен го сравнява дори с Ницше, като казва , че и двамата са „впримчени в изграждането на съвременността“.


.