Автономен район Тибет

1.1 Общи сведения

Автономен район Тибет се намира в западната част на Китай. Площта му е 1.2 млн. км². Заема по-голямата част от Цинхай-тибетското плато и е вторият по големина административен район на Китай. От географска гледна точка Тибет може да се раздели на три части: северна, южна и източна. Като цяло северозападната част на Тибет е по-висока от югозападната. Надморската височина от север на юг постепенно спада от 5000 до 3,500 м.

Източната част е покрита с гориста растителност и заема една четвърт от площта на Тибет.
Северната част е пасбищна зона. Тя заемат половината от цялата територия, покрита е с тревиста и ниска растителност. Местността е подходяща за паша на яковете и козите, обитаване е от номадски племена. Южната част е обособена като земеделски район. Заема една четвърт от територията на Тибет. Тук са съсредоточени повечето големи градове – Лхаса, Шигаце, Гианце.

1.2 Платото

Цинхай-тибетското плато се намира в южна Азия и заема площ от 2 млн. км². Това е най-високото и съответно най-мнладонагънатото плато на Земята.

Намира се в югозападната част на Китай и граничи с Индия, Непал, Миенмар и Бутан. Средната надморска височина тук е 4000 м, което заслужено го прави „Покривът на света”. Известно е още като „Третият полюс” на земното кълбо.

Преди 800 млн. г. платото е било дъно на море. Внезапна тектонска дейност започнала да издига периферията, образувайки в централната част вътрешно (затворено) море. Преди 30 млн. г., силна тектонична активност , известна като „Движението на Хималаите”, заличила морската вода от района на платото. Днес спомен за това море са само солените езера.

1.3 Хималаите

На територията на Цинхай-тибетското плато се извисяват няколко планински вериги. Това са Хималаите на югозапад, по чието било минава границата на Тибет с Индия, Непал и Бутан. На север е планината Кунлун, която служи за естествена граница на Тибет и Синдзян-уйгурския административен район. На югоизток се простира планината Хъндуан, която дели Тибет от провинциите Съчуан и Юннан. На запад е планината Памир.

Хималайската планинска верига се е образувала преди 2-3 млн. г., при движението на континенталните плочи. Движейки се на север, Индийската плоча се е врязвала под континента Евразия, издигайки планините на Цинхай-тибетското плато. Индийската плоча и днес се движи с голяма скорост-150 мм годишно. При сблъсък между Индийската, Таримската и Тихоокеанската плочи, платото рязко се е издигнало с 3000 – 4000 м. Така през Кватернарнара се е формирал „Покривът на света”. Процесът на издигане продължава и днес, като височината нараства с 10 мм годишно. По южната граница на Цинхай-тибетското плато Хималаите се простират на 2400 км. по посока от изток на запад. Средната широчина на върховете е 200-300 м, а височината им– над 6000 м. Това е най-младонагънатата планинска верига в света. Повечето високи върхове се извисяват по линията, където Китай граничи с Индия, Непал и Бутан. Един от тези върхове е Еверест или на тибетски „Джомолунгма”. В превод името значи „Третата богиня”. Изкачен е за първи път през 1953 г. от новозеландския изследовател Сър Едмънд Хилари и местния шерп Тенсин Норгей .

1.4 Дива природа

Вековни гори покриват голяма част от областта Ченду. Това място е изключително богато на животински и растителни видове. Повечето от тях са защитени и не се срещат никъде другаде по света. Според статистиката, общо 71 животински вида са в списъка на най-строго защитените. Освен тях, в Тибет живеят стотици други видове животни. Два от резерватите в Тибет се намират на територията на Ченду. Това са резерватът на златната маймунка и резерватът на червения елен. В тях живеят близо 30 защитени вида животни. От тях най-рядко срещана е златната маймунка, която се цени колкото гигантската панда. Днес съществуват едва 1000 златни маймунки, които обитават ограничени територии в Юннан и Тибет.

Други защитени видове са индийският елен и китайският меден фазан. Защитени са и много растителни видове: юнански ризом, китайски коптис, лиственица, китайски тис. В резервата на червения елен, освен популацията на този вид, се среща и белоустният елен. Освен като защитен вид, той се цени и като важно за медицината животно.

2 Климат

Тибетското плато принадлежи към алпийския климат на субтропичните зони на Северното полукълбо [Alisov, 1950]. Климатът е суров и сух, поради голямата надморска височина и изолацията от влажни въздушни маси. Зимата започва през октомври. Температурите спадат рязко, започват да духат студени ветрове, а реките и езерата замръзват. През зимата средните температури са между -15º С и -17ºС. Поради сухият въздух сняг вали рядко. Дори когато има снеговалеж, той бързо се изпарява поради сухотата на почвите. Често явление са прашните бури. Оскъдният сняг не може да навлажни повърхността на почвите, а силните ветрове отнасят горния слой.

Пролетта настъпва сравнително късно – през май. Характерни за този сезон са ниските температури и честите бури. Лятото е прохладно, с температури между 10º С и 15º С. Рядко на места се измерва температура над 20º С. През по-голямата част от годината времето е ясно. Падат валежи между 100 – 200 мм годишно. В южните територии обаче, валят мусонни дъждове, които достигат до 700-1000 мм годишно. В Северен и Централен Тибет климатът е суров континентален. Характеризира се със студено лято и мека зима. През зимния сезон температурите са около -15ºС, като абсолютният минимум е -40º С. Климатът в Източната и Югоизточната част на Тибет е по-мек и влажен. Зимните температури са по-високи от тези в западните и централните части, но валежите от сняг също са незначителни.

Мусонните дъждове през лятото в Югоизточен Тибет достигат до 3000мм годишно. Те се сформират под влиянието на влажните въздушни маси, идващи от Индийския и Тихия океан. Средните летни температури са между 10 ºС и 16ºС, като в долините достигат 14ºС – 18ºС. Там се развива буйна тропическа растителност.

2.2 Води

Тибет е богат на водни запаси. Съществуват над 1500 езера, разпръснати по цялата територия. Общата им площ е близо 24 000 км². Най-големите от тях са Намцо, Мапхан Йунцо и Ямдрок Юмцо. Реките се характеризират с лятно пъноводие, а през зимата голяма част от тях замръзват. Всички водоелектрически централи на територията на Тибет генерират 15 % от електричеството на Китай. От глетчерите водят началото си много реки: Яндзъ, Ярлунг Цангпо, Нудзиен, Ланкандзиен, Инд.

Най-важната за Тибет река е Ярлунг Цангпо. За тибетците тя е „раката-майка”. Заедно с петте си притока тя е смятана за люлка на тибетската кура. Ярлунг Цангпо води началото си от глетчер в северните Хималаи. Това е най-високоразположената река в света. В продължение на 2057 км тя пресича множество градове и области в Тибет. На юг тя продължава пътя си през Индия, където е позната под името Брахмапутра, а след още 840 км се влива в Индийския океан.

Култура и религия

1. Население

Тибетците обитават района на Тибет от най-дълбока древност. Днес броят им е близо 2 млн. души. Тези територии обаче са населявани и от други етнически групи : монпи, лопи, тенгпи, наси, ну, шерпи, хуейци. Техният брой варира от няколко стотин до няколко хиляди души. Близо 90% от тях са фермери и скотовъдци. Те населяват долините около река Цангпо и областите Кичу и Нуан-чу. Там отглеждат пшеница, боб и ряпа. На север, където се простират зелените равнини, живеят номадите. На тези територии те отглеждат якове и овце.

Други важни етнически групи в Тибет са монголците и ханците. Ханците са коренното население на Китай. В процеса на модернизиране на Тибет, който тече в последните 50 години, близо 200 000 китайци са били изпратени в АР Тибет. Повечето от тях работят като учители-доброволци в местните училища.

2. Облекло

Традиционните дрехи на тибетците са много пъстри. Правят се от кожи на якове и овце. Избродирани са с разноцветни шарки. Както мъжките, така и женските горни дрехи представляват дълга роба, стегната в кръста. Това ги прави лесни за обличане. Ръкавите са дълги до китките.

Фермерите обикновено носят роби от вълнен плат. За мъжете те са в бяло или черно. Обшити са със цветен плат по ръбовете на ръкавите и около яката. Дрехите на жените са много пъстри – в червено, циклама, тъмно синьо, тюркоаз, бяло. Робите са от вълна, а долните дрехи са от по-фин плат като памук или лен, често с изрисувани орнаменти.

Климатът не позволява да се носят къси дрехи, затова те са дълги до земята и стегната в кръста. Пастирите от равнините носят дрехи от овчи кожи. Робите им са обшити по краищата с черен сатен и цветни вълнени ширити. Жените носят върху робата фини престилки, изрисувани ръчно от тях. Повреме на празненства, важна част от облеклото са бижутата: злато, сребро, слонова кост, корали, нефрит.

3. Песни

През пролетта и лятото, на определени прзаници, тибетците в Лхаса се събират в парковете „линка”. Там те се събират със семействата и приятелите си, организират различни тържества.
На тези тържества се изпълняват различни песни. Те биват два вида: „лу” – песни на планинарите и пастирите и „ше” – песни със забързан ритъм, на които се танцува. Тези песни се изпълняват и от мъжете и от жените, в съответната тоналност. При танца всички се хващат за ръце и се нареждата в кръг, рамо до рамо; пеейки, тропат с крак и отмерват ритъма. Тези танци са известни като „гор-дроп”. Тибетците от фермите, пасбищата и горите изпълняват „гор-дроп” по различни начини.

4. Пътят на чая

Пътят, по който е бил доставян чай в Тибет, датира от 206 г пр. Хр. Това бил не само търговски маршрут, но и място на културен обмен между тибетския и ханския народ.

Пътят е дълъг 2000 км. Тръгва от град Яан в провинция Съчуан и стига до Лхаса. В продължение на повече от 1500 години по пътя възникнали много градове. В тях се организирали събори, където си давали среща обичаите и нравите на двата народа. Така пътят на конете и чая се превърнал в път между два различни етноса.

В Тибет не вирее чай. Същевременно той е изключително важна част от менюто на тибетците. Храната им се състои главно от сушено месо, като плодовете и зеленчуците са рядкост. С чая те си добавят необходимите витамини и минерали. Тибетците казват, че на път може да тръгнеш без храна, но не и без чай. Само три дни без чай се достатъчни, за да легнеш болен.

Нуждата от ценното растение прави търговския път важен за живота в Тибет. Маршрутът е много тежък и опасен. Той минава през много реки и бързеи – Даду, Ярлунг, Джиншадзиан, Нудзиен; през стръмни планини – Урланг, Джъдуо, Дармала, Донгда. Въпреки опасностите обаче, много тибетски жители се нагърбвали с нелеката задача да пренасят чая, само и само да изкарат допълнителен доход за семейството си. Пренасяли го на гръб или с коне. Имало носачи от 12 до 60-годишна възраст, цели семейства, жени. Обикновенно носели по 8 кг от стоката, а по-силните – по 12 кг. Маршрутът се улеснил много, когато през 1705 г бил построен мост над река Даду, която дели областите Лудунг и Гардзе в Тибет.

В областта се заселили нови хора, търговията процъфтявала. Чаят се разменял за кожи от як, коне и скъпоценности.

5. Яковете

Якът е свещеното животно на Тибет. Той е за Хималаите това, което е камилата за пустинята. Местните го използват за пренасяне на товари и преминаване през плитките части на реки. Когато се заколи як, нито една част от тялото му не се изхвърля. След като се изяде месото, козината се използва за ушиване на дрехи и въжета, кожата му – за палатки, изпражненията му – за горене. Млякото от як е много хранително. Като цяло животът без това животно в Хималаите би бил немислим.

6. Празници и фестивали

В Тибет се честват много празници. Най-важните от тях са: Тибетската нова година, Шолтон и Онкор.

6.1 Нова година

Тибетската нова година е най-важният празник в календара. Интересно е, че се празнува по различно време в различните части на Тибет. В Лхаса се чества на първия ден от първия лунан месец, а в областите Ниинчи и Конгпо – на първия ден от десетия месец. На различните места се празнува по различен начин, но разбира се, има много сходни черти. Подготовката започва няколко дни преди празника. Домът се чисти основно. Вечерята представлява супа от пшеница, говеждо и репички. След като се нахрани, семейството пее молитви за прогонване на злите духове.

Повечето хора не спят в нощта на Нова година. Но не се събират на шумни празненства. Изчакват изгрева на слънцето и преди да се е развиделило, по един човек от всяко семейство отива да донесе вода от реката. Вярва се, че добрите духове ще съпровождат този, който пръв стигне реката.

Празнуването на Новата година продължава 15 дни, като на всеки от тях се спазват различни ритуали. На първият ден не може да се ходи на гости. Всички си стоят вкъщи. Но от втория ден започват посещения при приятели и роднини. Това продължава пет дни.

На третия ден от Новата година се сменят старите молитвени флагчета от покривите. Така тибетците почитат Божеството на покрива. Палят се борови клонки и във въздуха се разпръскват благоухания.

На четвъртия ден хората започват да се събират за голямата молитва Монлан. Това е най-важното религиозно събитие в Тибет. То завършва на петнадесетия ден от Новата година, когато се опъва голяма танка (танка – цветна бродерия, изобразяваща свещен будистки образ или символ) с образа на Буда.

На петия ден от празника се правят молитви за здраве и добра реколта.
Повреме на празника всички носят най-хубавите си дрехи. Жените се окичват с бижута, а мъжете слагат шапки с избродирани елементи.

6.2 Шолтон

Фестивалът Шолтон се чества в края на шестия и началото на седмия месец от календара. Името му се превежда като „Гощавката с кисело мляко”. Но тъй като се организират оперни представления, става известен като „Оперния фестивал” или „Фестивала с излагането на образа на Буда”.

Фестивалът датира от XI век. Тогава будисткият ръководител Атиша заповядал монасите да се уединяват за известен период в пост и молитва. Целта е била те да не предизвикат смъртта на което и да било живо същество, използвайки го за храна. Повреме на поста, хората носели кисело мляко на монасите, за да не умрат от глад. След като постът приключвал, монасите слизали от планините, за да благодарят на хората. Те ги благославяли, докосвайки челата им. Започнали да се организират чествания, в които взимали участие оперни състави от различни места. Така бил основан фестивалът.

Показването на образът на Буда е важна част от Шолтон. С него се слага началото на самите чествания. Ритуалът се изпулнява в манастира Дрепунг – най-големият в Тибет. Рано сутринта монаси понасят огромна „танка” – избродирано на коприна изображение на Буда, свито като килим. Дължината му е 60м, а ширината 50м. Палят се борови клонки. Монасите пеят свещени сутри и свирят на инструменти. С първите лъчи на слънцето, монасите отпускат края на танката. Избродиряният образ на Буда се показва пред събраното множество и всички се прекланят пред него.

Оперните представления са важна част от фестивала. Операта в Тибет има 1300 годишна история. В нея основните герои са богини и ловци. Предствят се исторически факти от миналото на Тибет.

Една от най-известните е операта „Принцеса Уънчънг”. В нея се разказва за това как пратеникът на царство Тубо е трябвало да премине през седем изпитания на мъдростта, за да спечели принцеса Уънчънг за жена на своя владетел. Пратеникът издържал изпитанията и отвел принцесата. Чрез този брачен съюз били скрепени отношения между царствата Тубо и Танг.

6.3 Онкор

Фестивалът Онкор има 1500 годишна история. Той се провежда, за да се измоли от боговете добре реколта. Фестивалът е много популярен сред тибетците. Няма определена дата, той като в различните райони на Тибет реколтата се засява по различно време. Първоначално, селяните обикаляли полето в кръг, носейки свещени сутри. Така те искали да измолят от боговете плодородие.

Днес традицията остава непроменена – яхнали коне, тибетците обикалят в кръг, понесли свещените писания. Това се прави преди засяването на земята. Също така се принасят дарове на божествата. Начело на процесията винаги стои възрастен и уважаван мъж. След него яздят останалите – мъже и жени, облечени празнично. Те носят свещените сутри и стрела, увита в цветно шалче. Всички те обикалят в голям кръг под звуците на тъпани и гонгове.

6.4 Фестивалът на къпането

Фестивалът на къпането се провежда всяка година в началото на есента. Тогава природата е в разцвета си и времето е най-меко. Началото на фестивала се определя по изгряването на звездата Гарма Дуейба. През едната половина на година тя се вижда през нощта, а през другата половина- през нощта. Когато тя изгрее от юг, фестивалът започва. Той трае седем дни – точно толкова време, колкото звездата се вижда на хоризонта.

6.5 Традиционният фестивал в Конгбо

Празнува се през ноември или декември. Произхода му е много стар. Когато Тибет бил заплашен от нашествия, хората от Конгпо изпратили войници, за да защитят родната земя. Но войните щели да пропуснат празнуването на Новата година, затова всички приели да изместят празника по-рано. Честването било на 1 октомври и оттогава насам този ден е възпоменателен за хората от Конгпо, за тяхната смелост и саможертва.

Организират се конни надбягвания, състезания по стрелба с лък и танци.

6.6 Фестивалът на маслените фигури

Фестивалът на маслените фигури се чества на петнайстия ден от първия лунен месец. Будистките монаси изработват изящни скулптури от масло в различни форми и цветове. Обикновено това са статуи на Буда, цветя, макети на реки и планини. Цветовете са ярки, а изработката е изключително детайлна.

6.7 Фестивалът на конните надбягвания

Фестивалът на конните надбягвания е част от фолклорната традиция на северен Тибет. Провежда се всяка година през август в областта Нагчу. В тази част на Тибет земята е обширна зелена равнина. Надморската височина е 4500 м., а населението наброява 370 000 души. Те се препитават изцяло от животновъдство.

Всяка година хората от областта организират събор, на който се провеждат конни надбягвания. Това става през август, когато времето е слънчево и топло. Състезанията продължават от пет до петнайсет дни. Състезателите идват облечени в традиционни носии: бели ризи, черни елеци и шапки с цветни пера. Важен елемент е бялото шалче – катаг.

На събора всички се събират на обширна поляна. Тъй като честванията продължават няколко дни, всеки носи палатка, вино и храна.

Преди началото на самото състезание, участниците правят няколко обиколки, разнасяйки запален тамян. Така те показват почитта си към боговете и молят за тяхната благословия.

Дължината на трасето е около 10 км. Ездачите се разделят на групи от начинаещи и напреднали според възрастта им. Те се състезават в няколко дисциплини: бързина, стрелба повреме на езда, грабване на шалче от земята, разсичане на чучело.

Това събитие е важно за младите хора от областта. Тук те могат да се срещнат и опознаят, да изберат бъдещия си съпруг или съпруга. Затова е важно всеки малдеж да се представи добре и да впечатли девойките. Победителят в състезанието става героят на публиката.

7. Животът на манастирите

В началото на XX век близо 10% от мъжете в Тибет са монаси. За сравнение в Тайланд, където изцяло се практикува будизма, от общия брой жители, само 1% са с монашески статут. Големият им брой в Тибет се дължи главно на начинът, по който хората тук възприемат монашеския сан. За тибетците монахът стои на по-високо ниво от миряните, по-просветен е и съответно е по-близък до небесното. Освен това, според тази обществена нагласа, държавата е длъжна да се грижи за духовното развитие на народа си. Съответно трябва да полага грижи монашеството да обхване възможно повече последователи.

В миналото родителите довеждали децата си в манастирите, когато са на възраст между седем и десет години. Желанието на детето не се зачита, а решението на родителите е повлияно от много фактори. На първо място, това е престижът синът им да бъде част от духовенството на държавата. Но всъщност, тежкият живот на обикновения селянин е това, което накланя везните в полза на това решение. Повечето семейства давали поне едно от децата си в манастир, защото не можели да изхранват всички. Освен това, правителството отпуска сума пари на всеки монах като годишна издръжка. Той изпраща част от тези пари на семейството си, за да го подпомогне.

Освен годишната издръжка, друго преимущество на монашеството е възможността за изкачване по социалната стълбица. Също така, манастирите са били и продължават да бъдат полуавтономни единици и разполагат с много свободи. Държавата не може да се меси във вътрешната им уредба, а те самите имат важна роля в политическия живот.

Монашеската система в Тибет е била добре работещ икономически механизъм. Самото управление на манастира е сложно и строго разпределено, за да няма злоупотреби и благата да се разпределят по равно. Администрацията се дели на две части – едната се занимава само с духовните въпроси и ритуали, а другата – с финансите. Манастирите осигурявали прехраната на голяма част от тибетското население. Те предоставяли земя на селяните от общината, за да я обработват, а част от готовата продукция отивала в манастира. Така монасите осигурявали прехраната си, а някои успявали да припечелят като се занимавали с търговия. Някои тибетски монаси развивали собствена търговия. Ако нямали начален капитал, те се хващали на работа в градовете като помощници, счетоводители или слуги на тамошните търговци. Манастирите не само не забранявали търговията, а дори покровителствали монасите, които развивали тази дейност. Те получавали правото да пътуват с кервани и да отварят магазини където пожелаят. Търговията бил още един начин да си издържа манастира, като приходите отивали за цялата манастирска обина.

Автономията на манастирите се дължала главно на земите, които те притежавали. Собствеността им е четири типа: поземлена собственост, едър и дребен добитък, търговски стоки и заеми, дадени на нуждаещите се селяни. Манастирите имали хитро решение за това как да управляват земите си. Те предоставяли парцели земя на нуждаещите се семейства, за да я обработват и да се изхранват. Това били т. нар. „бог-бдар”. Като наематели на земята те не плащали такса за ползването й, но трябвало да предават част от продукцията си на манастира. Тази част била предварително уговорена с отговорник по поземлените владения. Също така оставал и годишния данък, който трябвало да се изплати на правителството. Този метод на стопанисване на земята се оказал успешен и повечето такива семейсва принадлежали към аристокрацията.

Важни за манастира били стадата от едър и дребен добитък. Те отново се стопанисвали от селяните. Най-важна продукция за манастира било маслото. То се използвало за различни цели: за храна, за палене на маслени лампи и за изработка на маслени фигури на определения празник. Всяка година имало „маслена жътва”-група монаси минавали и събирали маслото.Количеството масло, което трябвало да съберат от всяко животно, било предварително строго определено – за яковете пет „кхал”, за овцете и козите – по три „кхал”. Независимо от броя на стадата или от това дали годината е била засушлива, селяните е трябвало да предадат точното количество масло, което предварително е било уговорено с отговорника на манастира. Манастирите отпускали заеми на нуждаещите се селяни, като трябвало да ги върнат в определен срок с 25% лихва. Също така всеки манастир събирал специален данък от селяните под формата на готова продукция.

Автономията превръща манастирите в самобитни структури. Тяхната затвореност се прехвърля върху самата държава. В продължение на векове Тибет е изолиран от външния свят. Географското му положение го прави недостъпен за външни влияния и по този начин държавата следва свой уникален модел на развитие. Тази самобитност е била основната пречка за модернизирането на държавата. Освен това самостоятелността на манастирите довела до политическа разпокъсаност.

7.1 Манастирът Дрепунг

Манастирът Дрепунг е най-големият от тях. Спада към сектата Гелугпа. Намира се на около 10 км от Лхаса, има площ от 250 000 кв. м. Монасите в него са 10 000 души, което го прави най-големият манастир в света. Построен е през 1416 от Дамянг Годе с финансовата помощ на местни търговци и чиновници.

Дрепунг включва сградата, която преди прогонването на Далай Лама е служела за негова резиденция; залата за събрания, където се провеждали важни ритуали; 4 колежа, които са същността на манастира; спални помещения, разделени според местностите, от които идват монасите.

Обсъждането на висок глас са основна част в изучаването на сутрите. За това са определени дворовете в манастира. Всеки колеж има по един или два такива. Там стотици монаси, облечени в тъмно червени роби седят, обмисляйки същността на сутрите. Понякога обсъжданията стават доста шумни и емоционални. По този начин монасите се подготвят да преподават будисткото учение, а някои дори печелят стипендии.

При определени празници в Дрепунг се разпъва огромна танка с образа на Буда. Единят край е прикрепен за покрива на една от сградите, като останалата част се отпуска надолу като килим. Когато се разпъне до край, всички присъстващи се покланят и изразяват почит пред образа.

7.2 Манстирът Ганден

Манастирът Ганден се намира на 50 км от Лхаса, в подножието на планина Уанкури. Той е най-старият от трите манстира. Пoстроен е през 1409 г. от основателя на сектата Гелугпа и първи абат на Ганден. Манстирът притежава много реликви и има над 90 гробници.

7.3 Манстърът Сера

Манастирът Сера е разположен в севернта част на Лхаса. Построен е през 1418 г. Разделя се на два колежа – Сера Дзе и Сера Ме. Преди дом за 5000 монаси, днес там има не повече от 1000. Манастирът е известен със следобетните си дебати.

За Тибет, манастирите Дрепунг, Ганден и Сера са „Трите основни стълба на държавата” Те са духовни и културни средища за Тибет. Днес те са свещени места, които съхраняват тибетските традиции.

7.4 Манастирът Ташилунпо

Манастирът Ташилунпо се намира в град Шигаце. Разположен е на 3 870 м над морското равнище, на южния бряг на река Ярлунг Цангпо. Изграден е през 1447 г. от Първият Далай Лама – Гедунгампо. Манастирът се намира на 1 км западно от Шигаце и е символ на града.

Ташилунпо е седалище на Панчен Лама. От 1600 г манастирът е дострояван и разширяван постепенно. В разцветът си той е приютявал 4000 монаси. Комплексът е ограден от стена, дълга 2 км. Състои се от четири колежа, десетки параклиси и зали, където се намират гробниците на починалите Панчен Лама. Най-старата запазена сграда е залата Цугчен, където първият Панчен Лама е държал проповеди. В манастирите се съхраняват статуи на Шакямуни, Майтрея, Буда, Тарас, Авалокитешвара.

На хълма зад манастира е построена специална платформа, от която на определения празник се разгъва танка с образа на Буда. Този ритуал е станал символ на Ташилунпо.

Най-забележителното здание е параклисът на Майтрея. Майтрея за будистите е духовният наставник, който те очакват от векове. Наричат го още „Вторият Буда”. Параклисът е с височина 30 м. В него е поставена статуята на Майтрея, висока 26, 2 м. Тя е покрита с 335 кг злато и 115 кг мед, а очите са с инкрустирани диаманти.

В Ташилунпо се съхраняват безценни културни реликви. Запазени са древни свещени писания, санскритски текстове, написани с течно злато, златният албум, златният печат и заповеди, връчени на Панчен Лама от самия Цински император.

7.5 Манастирът Сакя

Намира се в местността Сакя, на 130 км от Шигаце. Известен е с дългата си история и силното си влияние. Наричат го още „Вторият Дунхуан” заради безценните културни рекви, които се съхраняват там.

Манастирът е център на будистката секта Сакя. Изграден е през 1073 г. от основателя на сектата Кончок Гелпо.

Сградите в манастира са боядисани по особен начин. Основният цвят е сивият. В горния край на стените има бяла ивица, а отгоре додолу минава по една бяла и една червена ивица. Всеки от цветовете има своето значение – червеният символизира Манджушри, белият – Авалокитешвара, а сивият – Ваджрапани.

Най-известният възпитаник на манастира Сакя е монахът Пагпа. Toй е бил управник на Тибет през XIII век, повреме на монголската династия в Китай. През 1260 г император Кублай Кан назначил Пагпа за духовен водач на Тибет, по-късно – през 1265 и за държавен управник.

В архитектурата на манастира се смесват различни стилове – китайски, напалски, индийски, тибетски. Около него е издълбан дълбок ров, който обгръща 45 000 м² площ. Основната сграда в Сакя е Сградата на събранието, която е с площ 6 769 м² и побира 10 000 души. Покривът й се поддържа от 40 дървени стълба. Най-големите са толкова дебели в основата си, че трима души, наредени в кръг и хванати за ръце могат да го обгърнат.

За един от тях се разказва интересна легенда.Смята се, че стълбът е бил подарен от Кан Кублай на духовникът Пагпа, за да помогне в изграждането на манастира. Но той бил толкова голям, че не могли да го донесът в Тибет. Но когато Пагпа се завърнал в манастира, стълбът магически се появил на сегашното си място.

Манастирът Сакя играе важна роля в историята на Тибет. Тук се решавали религиозните и гражданските въпроси, вземали се решения, които подпомогнали културното развитие на Тибет. В този период били създадени свещените писания, които са девизът на манастира Сакя. Едни от тях са озаглавени: „За трите монашески дисциплини”, „За логиката”, „За мъдростта”. Общият им брой е 10 000. Те се съхраняват в библиотека, която е разположена зад Залата на съвета. Самата библиотека съдържа 40 000 тома, попируси изписани с текстове на тема медицина и астрономия. По тези книги монасите изучават Будизма и някои науки.

7.6 Пелкор

Манастирът Пелкор се намира в окръг Гианце, в област Шигаце. Построен е през XV век. Първоначално е принадлежал към сектата Сакия, а след това към Кагю и Гелугпа. Днес е под влиянието и на трите секти.

Пелкор условно се разделя на три части. Главната сграда е Залата на съвета. В нея са закачени картини танка, изтъкани от вълна. Зад нея се намира залата на Буда, където в центъра е разположена статуя на Шакямуни. На второто ниво на залата има ценни восъчни скулптури от династията Мин и над 20 фигури на архати. „Архат” е човек, който е постигнал нирваната в този живот и повече няма да се преражда.

В манастирът се съхраняват и много културни реликви като костюми от тибетски опери, китайска коприна и бродерии.

Забележителност в манастира е „Пагодата на стоте хиляди буди”. На тибетски се превежда като „Пагодата на водовъртежа”, тъй като е разположена близко до река Нянгачи. Конструкцията й е сложна – изградена е от 100 малки пагоди, които формират кръг. Името й „Пагодата на стоте хиляди Буди” идва от многото изображения на Буда във всяка от пагодите.

7.7 Самие

Mанастирът Самие е първият будистки манастир построен в Тибет. В превод името означава „Необятният манастир”. Построен е през 779 г, при управлението на династия Тубо. На няколко пъти е бил разширяван, докато достигне площта от 110 000 м². Останките от древната защитна стена могат да се видят и днес.

Самие е разположен на северния бряг на река Ярлунг Цангпо, област Дрананг в Шанан. Строежът му съвпада с разцвета на династия Тубо и периода, в който будизмът взема връх в Тибет. Тогавашният ценпо (владетел) поканил индийския учител Падмасамбхава в Тибет, за да разпространява будисткото учение. Тук той основал сектата Нийнгма, а първата му група ученици били ръкоположени за монаси. Манастирът бил основан, за да се установят и да практикуват новата религия.

В Самие се смесват три стила на изработка – китайски, тибетски и индийски. Централната сграда сочи на изток и символизира митичната планина Сумеро – центърът на вселената според будистките вярвания. Четирите пагоди около нея са четиримата царе-повелители на четирите посоки на света. Залата, която се намира в главна сграда покрива площ от 4, 900 м², а всяка от стените й е дълга 70 м. Тук най-добре личат трите архитектурни стила, като основният е тибетският. Комбинацията от китайски, тибетски и индийски елементи говорят за близките отношения между тези култури.

Вероятно най-ценно от всичко в манастира са стенописите. Проучвания доказват, че те датират от 1506 г., като оттогава насам не са били реставрирани. Те изобразяват спортни дейности, самият манастир в целия му вид, сцени от светския живот на тибетците, противоборства между божетсвата, изображения на буди. От спортните дейности са изобразени състезания между войни – надбягване с коне, бягане, бокс, борба, вдигане на тежести. Светските събития около манастира включват: укротяване на диви коне, усвояване на техники за дишане и акробатика. Самият манастир е изобразен като съвкупност от 50 сгради, изпълнени с множество монаси, които изпълняват будистки обреди. Цветовете са ярки – нещо типично за изкуството на тибетските манастри.

Уникално за Самие са каменните фрески. Докато в повечето манастири статуите на Буда са изляти от бронз или изработени от глина, тук те са издялани от камък. Статуите в централната сграда са издялани от един цял камък, като най-голямате е висока 4 м. По стените, наред със цветните стенописи има и много барелефи с изображението на Буда.

8. Далай Лама

Далай Лама е титлата, която носи духовният и политическии лидер на Тибет. Той е будистки монах, който е и ръководител на тъй наречения Орден на жълтите шапки. „Далай” идва от тибетското „Та ле”, което значи „океан от мъдрост”. Прието е, че във всеки Далай Лама се преражда духът на предшественика му, а всички те са превъплъщение на Авалокитешвара.Тя е бодхисатвата на състраданието. Будистите вярват, че богинята се преражда през вековете, за да донесе утеха на страдащите.

Първият Далай Лама е бил монахът Гедунгампо (1391 г. – 1475 г.) Той е основателят на манастира Ташилунпо в централен Тибет и създателят на сектата Гелугпа. Настоящият Далай Лама е четиринайстият поред заемащ този пост.

Избирането на Далай лама е сложен процес. След кончината на предходния, няколко монаси, за които се вярва, че виждат знаците на Авалокитешвара, потеглят в търсене на новия духовен лидер. Обикновено те се събират на брега на свещеното езеро Намцо. Там, медитирайки, те наблюдават движенията на водата. По този начин бодхисатвата Авалокитешвара насочва монасите къде да търсят детето, в което тя се е преродила. След като разчетат тези напътствия, те отиват на посоченото място.

Обикновено детето, което откриват, е момче на две или тригодишна възраст. Монасите отвеждат детето със себе си, за да се изучи и възпита в тайните на истинския духовен живот, а родителите му се удостояват с най-високи почести. Детето реално не принадлежи към ничии дом или род. Сегашната му съдба е резултат от предишните животи и прераждания, в които то винаги е било една и съща личност.

8.1 Четиринайстият Далай Лама

Четиринайстият Далай Лама е роден на 6 юли 1935 г. в селцето Амдо, североизточен Тибет. Родителите му са фермери. Истинското му име е Тенсинг Гяцо. Когато е на две годинки е признат за наследник на 13-ят Далй Лама Тхубтен Гяцо. Обучението му в манастир започва, когато навършва 6 години.

По план Далай Лама изучава пет основни и пет второстепенни дисциплини. Основните са: логика, тибетско изкуство и култура, санскрит, медицина и будистка философия. Те от своя стана се делят на пет подкатегории: усъвършенстване в мъдростта, философията на Средния път (Мадхямика), канонът на монашеството, метафизика, логика и епистемология. Петте второстепенни дисциплини включват: поезия, музика и драма, астрология, използване на фрази и синоними. Когато навършва 23, той трябва да издържи финалния изпит. Този изпит се провежда в храма Джокханг в Лхаса, повреме на ежегодния молитвен фестивал през 1959.

Тенсинг Гяцо минава изпита с почести и е награден със степента Геше Ларампа. Това е най-високата научна степен и се равнява на Докторант по будистка философия.
От 1959 г. Далай Лама и тибетското правителство се установяват в Дарамсала в Индия, където продължават да изпълняват функциите си.

9. Панчен Лама

Духовният лидер на АР Тибет е Далай Лама. Йерархията на управлението обаче, включва няколко основни фигури. Една от тях е Панчен Лама. Той може да бъде наречен най-добрият възпитаник на Далай Лама.

Титлата Панчен означава „Великият ученик” и е била давана на главния игумен на манастира Ташилунпо. Той бил избиран според доброто си поведение и високите постижения в духовното учение.Титлата „Панчен Лама” дава много правомощия и влияние в управлението.

Последният Панчен Лама е роден през 1938 г. и умира през 1989 г. Той е роден в тибетско семейство от провинция Цинхай. През 1952 той е поставен начело на манастира Ташилунпо в град Шигаце. Оттогава насам това е неговата резиденция.
Панчен Лама почива през 1989 г. Оттогава в Тибет няма официален приемник на титлата.

История

Тибетската история може да се раздели на четири периода:

1. Периодът Ценпо

Това е период на „владетелите”. В превод „ценпо” означава „владетел”. В този период, продължил от 127 г пр. Н. Е. до 842 г., Тибет е управляван поред от четиридесет и двама владетели. За най-изтъкнат сред тях се смята Сонгценгампо. Той помага за установяването на будизма в Тибет, строи храмовете Потала и Джокханг, прави Лхаса столица на Тибет. По негово нареждане е създадена тибетската азбука. Последният владетел от този период е Ландарма. Той е убит от будистки монах, заради гоненията, които организира срещу духовенството.

2. Периодът на децентрализация

Началото на този период бележи убийството на Ландарма през 842 г. От тогава Тибет се разпада на множество малки самоуправлявящи се области, всяка от които има свой владетел. Властта се децентрализира и държавата отслабва.

3. Периодът на трите манастира

След децентрализацията следва период, в който управлението на държавата е съсредоточено последователно в трите манастира: Сакя, Пагду и Кармара. Всеки от тях съсредоточава властта в своя район и така трите области се оформят като главни политически центрове на Тибет. Периодът на тяхното последователно управление обхваща годините от 1260 до 1642. През 1260 г. Тибет официално става част от територията на Китай. По това време управлението е в ръцете на Пагпа – игуменът на манастира Сакя. Той става подчинен на Кублай Кан – първият император от монголската династия Юан. Така Пагпа запазва властта си в Тибет, но се подчинява пряко на императора.

4. Периодът на администрацията на Гандан Подранг

През последния период начело на управлението е Далай Лама. Периодът започва през 1642г., когато петият Далай Лама поема властта, и приключва през 1959 г.. Тогава четиринайстият Далай Лама и членовете на тибетското правителство са принудени да напуснат Тибет и да се установят в Дхарамсала – Индия. Това място е тяхно седалище и днес.

2. История на будизма в Тибет

Будизмът навлиза в Тибет през 173 г., повремето на цар Лха Тотори Нянцен. Скоро новата религия се превръща в неделима част от живота на тибетците. Това става в кратък период от време при управлението на т.нар „религиозни владетели”. Когато на тронът се възкачва следващият владетел – Цен Гампо, той започва строежа на два манастира. Също така нарежда да се превеждат будистки сутри на тибетски език и кани духовни учители от Индия и Непал, за да разпространят новата религия.

Повремето на владетеля Трисун Деуцен будизмът се разпространява изключително бързо. За това помагат и будистките учители, пристигнали в Тибет. В същото време 108 индийски ученици са натоварени със задачата да превеждат будистки писания на тибетски език. Започва строежът на много манастири.

След още три поколения на тронът се изкчва владетелят Три Ралпачен. Той издава декрет, в който се казвало, че всеки монах трябва да бъде издържан от три семейства. Строят се хиляди манастири и се превеждат свещени писания. Идват още духовници от Индия и Непал, които разпространяват Будизма. Този период на духовен разцвет е познат като „периодът на тибетските религиозни владетели”.

Но този период приключва с идването на владетеля Ландарма. Той не подкрепя будистките религиозни учения. Прогонва монасите от манастирите, като повечето мобилизира в армията. Скоро тибетската държава се разпада на малки области със собствено управление, а за новата религия започва период на упадък.

Въпреки това обаче, двама монаси успяват да възродят монашеството в Тибет. Те са последователи на великия индийски учител Шантаракшита. След като стигат Домей – регион в северозападен Тибет, с помощта на двама китайски монаси, те са приети в тамошния манастир. Монашествотo продължава да се развивива в западен Тибет. Там се появяват ученици на великите духовни учители от Индия, Непал и Кашмир. Те се завръщат в централен Тибет, където започват да възраждат будизма. Започват да строят храмове и манстири и да преподават будисткото учение.

Най-бързо будизмът се завръща в западен Тибет. Тамошният управник Лхала Йеше Ю, следвайки примера на религиозните владетели, изпраща млади тибетци в Кашмир, за да изучават будизма.

В същото време много преводачи разпространяват учението. Те превеждат сутри и преподават. Повремето на същия управник става възможно великият индийски учител Атиша да посети Тибет. С идването си той възражда будизма и разяснява много въпроси, свързани с учението тогава. Пише съчинението „Фенер по пътя на Просветлението”.

Сред последователитe на Атиша се откроява неговият ученик Друмтунпа. Той основава нова школа – Кадампа. В този период се възстановяват религиозните отношения между Индия и Тибет. В Тибет отново идват много учители. Те преподават духовното учение по различен начин. Постепенно се оформят три течения в тибетския будизъм, които днес представляват трите секти: Сакия, Кагиу и Гелуг. Нийнгма е четвъртата форма на будизъм, създадена от Гуруто Падмасамбхава. Това са четирите доктрини на тибетския будизъм.

По времето на династия Цин (1644 г.-1911 г.) будизмът се разраства в цялата китайска империя. Построени са много храмове посветени на ламаистката форма на будизма. Това е стратегически ход от страна на владетеля, за да затвърди връзките между тибетците, които изповядват ламаизма, и останалото население на Китай. Пример за такъв храм е Иунхъгунг, който е внушителен по размерите си и се намира в самата столица на империята.

До края на XVI век влиянието на Гелугпа нараства чувствително. Третият Далай Лама, Сунам Гияцо (1543-1588) е първият получил тази титла. В превод това означава „океан от мъдрост”.Това става при посещението му при монголския владетел Алтан през 1578 г..

През 1959 г, Далай Лама премества седалището си в Индия. Там тай сформира правителство, което се занимава с тибетските културни и религиозни въпроси. От тогава тибетското правителство е основало нови 200 будистки манастира в Индия, Непал и Бутан. Днес офицялно съществуват 600 дейсващи цетнтъра на тибетския будизъм, разпръснати по целия свят.

Бон е най-древната религия в Тибет. Произходът й се корени в областта Кашмир. С вековете, Бон е усвоила много от ученията на будизма, като с течение на времето се е превърнала в негово течение. Затова е трудно да разграничим двете религии. Идентични са религиозните доктрини, иконографията, съдържанието и самата форма на сутрите. Монасите учат медицина, астрология, поезия, изработват религиозни предмети. На празници посещават болни и изпълняват ритуали, за да ги излекуват.

Неправилно е да се смята, че будизмът в Тибет произтича от религията Бон. Той навлиза в областта през V-VI век. Бил пренесен от индийците, които по това време започнали да се разслелват из съседните държави. Тибетската форма на будизма се нарича ламаизъм.

Офицялните данни за разпространението на будизма датират от VII век. Според една легенда, тибетците за първи път чули за будизма, благодарение на едно чудо: по време на управлението на Лхатотори (IV в.) от небето паднало ковчеже, в което бил текстът на Карандавюха – свещена сутра. Царят и неговите потомци почитали сутрата като „тайнствен помощник“ и благодарение на това държавата процъфтявала.

Смесвайки се със старата религия Бон, будизмът бързо намира място в съзнанието на тибетския народ. Превръща се в най-почитаната религия в Тибет, става неизменна част от ежедневието, историята и политическият живот на страната.

Повече от 1400 манастира и други религиозни средища са възстановени и отворени след 1951г. Китайското правителство позволява на тибетците свободно да изповядват будизма и дава възможност на 34 000 монаси в различни манастири свободно да изучават будистките сутри и да организират различни будистки мероприятия в манастирите. Широките маси вярващи са направили олтари, зали за почитане на Буда и стаи за рецитиране на сутри в своите домове и предприемат поклонения до свещените места.

В Тибет има около 1700 будистки манастира с 46 000 монаси и монахини. Също така свободно изповядват религията си още 3000 мохамедани в 4 джамии и 700 католици в една католическа църква.

Будизмът позволява и на момичетата да се посветят на монашеския живот. Въпреки че са чувствително по-малко от монасите, монахините в Тибет са не малко на брой. Те обитават женски манастири, като по-известните от тях са съсредоточени около столицата. Това са манастирите Ретинг, Дригунг Тил и Тидрум.

3. Писменост

Писмени извори на тибетски език съществуват от VII век. Именно тогава е създадена тибетската писменост. Тя става важен фактор за развитието на тибетската културата и цивилизация, а също и за запазването им до наши дни. Известно е, че писменият тибетски език е дело на един човек. Това е Тенгмисамбхота – министър , който през 640 г. бил изпратен в Кашмир, за да изучи санскрит. Когато се завърнал, той създал азбука от 30 съгласни и 4 гласни звука. Също така написал осем трактата за тибетската граматика, от които днес са запазени два. Исторически данни от периода преди създаването на тибетската писменост, черпим от книгата „Бели писания”. Това са ръкописи, написани на т.нар. „стар” тибетски език. Открити случайно в една пещера в началото на XX век, те са признати за достоверен източник на факти за най-ранната история на Тибет.

Забележителности

1. Лхаса

Тибетският Административен район се дели на един муниципалитет и шест области: Шигаце, Нгари, Лаока, Ченду, Накчу и Конгпо.

Лхаса е административният център на АР Тибет. В превод името означава „домът на боговете”. Намира се на 3 650 м надморска височина. Градът е бил построен преди повече от 1300 години, повремето на Сонгценгампо. Лхаса дълго време е бил център на политическия, културния и религиозния живот на Тибет.

Официално Тибет е туристическа дестинация едва от 1980 г. Оттогава насам в Лхаса настъпват сериозни икономически промени. Днес тя е достъпна дестинация и от Катманду (столицата на Непал) и от вътрешността на Китай. Четири големи магистрали свързват града с Катай. Скоро бе открита и железопътна линия Синин – Лхаса, която е най-високо разположената жп линия в света. Туризмът и икономиката се развиват с бързи темпове и това личи най-добре в административния център.

1.1 Потала – райският дворец

Пристигайки в Лхаса, задължително трябва да посетим Потала. Това е най-високо разположеният дворец в света. В миналото той е бил център на духовния живот в Тибет.

Архитектурният комплекс въплъщава най-високите постижения на тибетската архитектура, стенопис и религиозно изкуство. Историческите реликви, събрани в него, са безценни съкровища от миналото на Тибет.

Със златните си покриви, които блестят на яркото слънце, Потала може да се види на повече от 12 км разстояние. Той е разположен на южният склон на Марпо Ри. Дължината му от изток на запад е 350 м, а от север на юг – 140 м. Площта на целия комплекс е 360 000 м², като сградите заемат 130 000 м². Централната сграда е висока 115 м.

Историята на Потала ни връща няколко века назад. Според Аналите на тибетския кралски род, Сонгценгампо се възкачил на трона през седми век, ставайки 32-ят ценпо (владетел). Той успява да победи противниците се и да обедини цялата територия на Тибет. Той дава началото на династия Тубо и премества столицата в Лхаса, където строи дворец на склона Марпо Ри. С годините той добавя нови сгради и пристройки. По-нататък четем :“ През 15-та година от Джънгуанския период (641 г.), принцеса Уънчън се омъжила за Сонгценгампо, който построил за нея цял град“. Дворецът добива сегашния си вид през през 1645 г, повремето на петия Далай Лама. Белият дворец е построен за 8 години, а Червеният – за 3. В продължение на годините наследниците на Далай Лама добавят нови постройки, докато дворецът добие видът, с който е познат днес.

Името „Потала” произлиза от санскритската дума Потакра – покоите на бодхисатвата Авалокитешвара. Вярвало се, че тя се грижи за хората и ги подкрепя в трудни моменти. Поталa се състои от две основни сгради – Бял и Червен дворец. Белия дворец, който обгръща Червения три страни, има 9 зали.

В Червения дворец се намират гробниците на починалите Далай Лама, поред от петия до тринайстия. Като най-почитани приживе, гробниците на петия и тринайстия Далай Лама са най-пищно украсени. Първата е с височина почти 15 м, изцяло покрита с чаршафи от злато, инкрустирана с перли, нефрит и ахат. Само за тази гробница е бил използван един тон злато. В самият гроб са поставяли ечемик, жито, масло, чай, сандалово дърво и сутри.

Далай Лама обитавал Белия дворец и там провеждал важни срещи. В най-високата част се намират Източната слънчева зала и Западната слънчева зала, където са били покоите на Далай Лама. Важните ритуали се провеждали в най-голямата зала – Цугчен Шар.

Потала е образец на тибетския архитектурен стил, а също така пази безброй съкровища и предмети на изкуството. Едни от най-ценните съкровища са сутрите, написани с течно злато или течно сребро, както и свещени писания, донесени от Индия, които са на няколко хиляди години.

Според тибетските исторически документи, през 1648 г. шейсет и трима художници започнали да изписват стените в Потала. Те завършили работата си за 10 години. Рисунките разказват за произхода на тибетския народ, за историята на различните будистки секти, за животът на първия и петия Далай Лама. Срещат се сцени, описващи архитектурата, обичаите, спортът и забавленията на тибетците. На една от стените е изобразено пристигането на принцеса Уънчънг в Тибет. Три коня теглят каляската, където тя седи редом със статуята на Шакямуни. На друга виждаме владетелят на царство Тубо – Гартунгцън, който преговаря със съда на Тибет, за да сключи династичен брак между двете царства.

В Потала са събрани безброй статуи на Буда – восъчни, дървени, каменни, метални, златни, сребърни, бронзови, някои високи повече от 10 м, други – няколко сантиметра.

1.2 Джокханг

На 1,5 км от Потала се намира храмът Джокханг. Датира от средата на седми век и според книгата Записки за тибетското кралско семейство е бил построен за 12 месца. В онзи период храмът е бил много по-малък от сегашния. Днес той заема площ от 25 000 м². Той е бил дострояван и разширявн повремето на династиите Июен, Мин и Цин, особено при управлението на петия Далай Лама Лоцан Гяцо, когато в храма били вложени огромни средства.

Историята на Джокханг разказва, как на принципа на Ин и Ян и петте елемента, принцеса Уънчънг посочила къде да се построи храма. За целта трябвало да се пресуши езерото Отанг и да започне строежа на даденото място. Съпругът й – влдетелят Сонгценгампо веднага издал заповед за започването на строежа.

Храмът Джокханг се смята за център на тибетския будизъм. Тук има множество статуи на Буда и образи на изтъкнати монаси от различни будистки секти, вещи, принадлежащи на принцеса Уънчънг. Тук се намира статуята Шакямуни, която предава колко точно е бил висок Буда, когато е бил на 12 години. Има няколко вида картини „танкa”, музикални религиозни инструменти, предмети, поднесени като дарения за манастира. Целият храм е като съкровищница за културни реликви и образци на тибетското изкуство.

Площадът пред Джокханг винаги е изпълнен с будистки поклонници, дошли от различни краища на Тибет. Тяхното поклонничество е дълго пътуване, което продължава месеци наред, дори години.

1.3 Рамоч

Храмът Рамоч е една от най-старите религиозни сгради в Лхаса. Намира се в северната част на града. Името му означава „мястото, където се пазят съкровища”. Бил е построен от принцеса Уънчънг, за да подслони статуята Шакямуни, която принцесата донесла със себе си в Тибет. Първоначално сградата била построена в китайски стил, но след тежък пожар била възстановена в типичен за Тибет стил.

Рамоч е ориентиран на изток, защото принцесата тъгувала за дома си и често гледала в тази посока – към родния Китай. В миналото тук идвали много китайски монаси, за да изучават будизма и да отслужват молебени.

1.4 Главната улица

Улица Баркор следва маршрута около храма Джокханг. „Баркор” в превод означава „преходна обиколка”. Отнася се за маршрута около комплекса. Богомолците обикалят по него в посока на часовниковата стрелка, като шепнат мантрата (мантра – религиозна сричка, дума или стихотворение на санскрит) „ Ом мани падме хум”.

Улица „Баркор” е както религиозен, така и търговски център на град Лхаса. Самата улица е дълга 1,5 км и е широка 9 м. От двете й страни са наредени двуетажни бели къщи – типични за Тибет. В крайна сметка тук стигат всички туристи. За главна „атракция” се смята Потала, който ежедневно поема хиляди туристи. В последно време Баркор се е превърнала в голям пазар за тибетските стоки. Тук човек може да намери всякакви видове ръчно изработени предмети. Картините танка са едни от най-изящните, а магазините за танка са както преди столетия – в предната част е разположен магазинът, а в задната част – работилницата. Изработването на танка преминава през няколко етапа и работата се разпределя между няколко души. Първо се скицира модела, след това се рисува образът, накрая се прави декорацията. Цената на танка е висока, като в зависимост от големината може да струва от няколко хиляди до няколко десетки хиляди юана.

2. Езерото Намцо

Намцо е соленоводно езеро, образувало се при нагъването на Хималаите преди милиони години. Тъй като Тибет е бил дъно на море, при издигането на планинските вериги, солената вода е останала затворена между гънките и така са се сформирали солените езера. От изток на запад дължината на езерото е 70 км, а от север на юг – 30 км. Намира се на 4 718 м надморска височина, а площта му е 1 920 км². То е най-високоразположеното соленоводно езеро в света, най-голямото в АР Тибет и второто по големина в Китай. То е едно от трите свещени езера за будистите, заедно с Ямдок Йумцо и Мапхам Йумцо. На тибетски език името му означава „Райското езеро”. Намира се на 240 км от град Лхаса и до него може да се стигне по шосе, което не е изцяло асфалтирано. Последните 70 км до езерото са каменист път, оставен, за да се запази максимално естествената среда на района.

3. Най-големият каньон на Земята

Река Ярлунг Цангпо е най-голямата река в Тибет и петата по големина в Китай. Тя прекосява тибетското плато и Хималаите, след което продъжава пътя си към Индия и Индийския океан. Там е позната под името Брахмапутра. В Тибет течението на реката варира във височина – от 3000 до 4500 м. над морското равнище. Тя прорязва планината Намджагбарва, където променя посоката на течението си и образува каньона Ярлунг Цангпо.

Ярлунг Цангпо е най-големият каньон в света. Зпочва от селцето Пад в областта Милин, пресича Намджагбарва и свършва в областта Башика. Дължината му е 504,6 км., а дълбочината 6009 м. Дължината на речното корито варира от 200 м до 35 м в най-тесния участък. Характерни са многото завои и остри скали, а растителността е типична за тропичните климатични области. Най-големият завой представлява самият каньон.

Това място става известно едва в началото на XX век, когато британският изследовател Ф. Бейли навлиза в каньона, идвайки от Индия. По това време било известно, че реката извира от глетчер в югозападните Хималаи, но никой не знаел къде се влива. Някои дори смятали, че това е река Яндзъ. Бейли предположил, че това е река Брахмапутра, но за да го докаже, решил да пусне дървени трупи по течението и да проследи до къде ще стигнат. Решил да направи експеримента на мястото, където започва каньонът – в селцето Пад. Там той подготвил много дънери, маркирал ги с червена боя и поръчал на местните да ги пуснат по течението. Това трябвало да стане след определен срок, когато Бейли щял да бъде вече в Индия. Той поел на път и зачакал трупите да се спуснат по Брахмапутра. Но трупи така и не дошли, защото селяните, които нямали доверие на английските нашественици, не последвали плана на Бейли и не ги пуснали по реката.

За първи път каньонът Ярлунг Цангпо е преминат пеша през 1998 г.. Това била експедиция от китайски учени, които трябвало да проучат района. В експедицията участвали имного репортери, които да документират за първи път това природно чудо. След всички измервания за дълбочината и дължината на каньона, много книги и учебници трябвало да бъдат пренаписани.

4. Mолитвени флагчета

Широкоразпространени в Тибет са дългите нанизи разноцветни флагчета. Това са т. нар. молитвени флагчета. Правят се от чист памук и се боядисват в жълто, синьо, зелено, червено и бяло. Върху тях е щампована молитва , будистка сутра (сутра – свещен будистки текст), символи за закрила, танка или просто хубаво пожелание. Връзват се на място, където духа силен вятър, за да може да разнесе думите надалеч. Синият цвят символизира небето, белият – облаците , зеленият – реките, жълтият – земята , а червеният – слънцето.

Нареждат се в следната последователност: жълто, зелено, червено, бяло и синьо отляво надясно или отгоре надолу. Тези символи са свещени и онези, тръгнали да странстват из Тибет или да изкачват Хималаите, разчитат на тяхната закрила.

Видео за Тибет - част 1 (English)

Видео за Тибет - част 2 (English)


.