Синдзян-Уйгурски автономен район (新疆维吾尔自治区)

Общи сведения

Синдзян-Уйгурският автономен район (АР) (мандарин: 新疆维吾尔自治区, пинин: Xīnjiāng-Wéiwú’ĕr Zìzhìqū, абревиатура 新, Хīn)е автономен район в Китайската народна република от 1955 г., по-голямата част на повече от 19-милионното население на който е съставена от уйгури (45%). Синдзян граничи с автономен район Тибет на юг, с провинциите Цинхай и Гансу на югоизток, с Монголия на изток, с Русия на север, с Казахстан на северозапад, с Киргизстан, Таджикистан, Афганистан, Пакистан на запад, част от Кашмир, под властта на Индия на югозапад. В територията на Синдзян се включва голяма част от Аскай Чин, район, обявен от Индия за част от щата Джаму и Кашмир.

Административният център и най-голям град на Синдзян е Урумчи (мандарин: 乌鲁木齐市, пинин: Wūlǔmùqí).

Територията на Синдзян е 1,646,500 кв². Това е 1/6 от територията на Китай, което го прави най-голямата по територия административна единица в държавата. Населението, според данните от 2007 г., е 20,500,000 души, а районът е дом на 47 етнически групи, като народността хан (мандарин: 汉, пинин: Hàn) формира 41% от тях.

Синдзян е област на самотни, каменисти планини и обширни пустинни пейзажи. Местното му население, съставено от земеделци и пастири (главно уйгури), населява оазиси, разположени в дълги вериги по протежение на предпланините, или броди из сухите растения в търсене на пасбища. След установяването на единната китайска власт през 1949 г. са направени сериозни усилия за интеграцията на регионалната икономика към тази на страната и тези усилия са били съпроводени с огромно нарастване на броя на народността хан там. Политиката на китайското правителство е да позволи на етническите групи да развиват и поддържат тяхната собствена културна идентичност. Доколко обаче тази политика е била успешна в Синдзян е под въпрос, защото и до ден днешен съществуват конфликти на етническа основа, особено между уйгури и ханци.

История

В Древен Китай областта била известна като Сию, което означава „източните територии” (мандарин: 西域, пинин: Xī’yù). Това название станало по-често срещано в китайските анали, след като династия Хан поела управлението върху тези територии. За уйгурите тези земи са „Sharqi Turkistan“ – буквално „източните територии на тюрките”. Регионът е бил причислен като част от „Тюркистан” от венецианския пътешественик от ХІІІ в. Марко Поло.

Буквално Синдзян означава „нова граница” (新 – нов, 疆 – граница), име дадено по времето на династия Цин (мандарин: 清; пинин: Qīng) през 1884 г., управлявала Китай от 1664 г. до 1911 г. и наричана още „манджурска” (мандарин: 满族, пинин: Mǎnzú). Това име, „новата граница”, бива приемано за обидно от голяма част от поддръжниците на независимостта. На уйгурски представлява анахронизъм – уйгурите не смятат региона за нов, а за древен, както не го смятат за пограничен, а за център. Предпочитат да използват исторически имена или етноними като Уйгуристан, Източен Туркестан, Китайски Туркестан. Тези имена, свързвани с движението за независимост, от своя страна биват смятани за обидни от правителството на КНР и от ханците, които представляват част от местното население.

Ранна история

Данните за историята на Синдзян датират от ІІ хил. пр. н. е. Много империи са контролирали различни части от тази територия, включително империите на номадите хунну (мандарин: 匈奴, пинин: Xiōngnú), династия Хан, Гьоктюркския хаганат, династия Тан, тюркските уйгури и империята на монголите. През 1759 г. тези територии биват завладяни от династия Цин, която дава името Синдзян. От 1949 г. Синдзян е част от Народна република Китай.

Китайците описват съществуването на „белите хора с дълги коси” (мандарин: 白人, пинин: bái rén) още в „Каталога на планините и моретата” (мандарин: 山海经, пинин: Shānhǎi Jīng), който е на повече от 2000 г., които хора живели отвъд тяхната северозападна граница.

Добре запазените таримски мумии с кавказоидни черти, често с руси или червеникави коси, днес изложени в музея в Урумчи и датирани от ІІ хилядолетие пр. н. е., са намерени в същата област на Таримската падина. Различни номадски племена като юеджъ (мандарин: 月支, пинин: yuè zhī/ròu zhī или 月氏, пинин: yuè shì/ròu shì) най-вероятно са част от миграцията на говорещите индоевропейски езици, които се установяват в източна централна Азия (може би около съвременната пров. Гансу) по това време.

За първи път номадите юеджъ се споменават през 645 г. пр. н. е. от Гуан Джун (мандарин: 管仲, пинин: Guǎn Zhòng) във философските му писания Гуандзъ (Guanzi 73; 78; 80; 81). Той описва юеджъ като народ от северозапада, който достава нефрит на китайците от близките планини Юджъ в Гансу. Запасите на нефрит от Таримската падина от древни времена е добре засвидетелстван археологически.

Номадските племена юеджъ са документирани и в китайски исторически разкази, в частност „Записки на великия историк” (мандарин: 史记, пинин: shǐjì) на основоположника на китайската историография Съма Циен (мандарин: 司马迁, пинин: Sīmǎ Qiān) от ІІ-І в. пр.н.е. Като се позоваваме на тези записки: „Юеджъ по начало живели в района между Тиен Шан и Дунхуан, но след като били победени от хунну, се преместили далеч назапад, отвъд земите, обитавани от народа даюен, където те нападнали и завладели народа дася и се установили и построили двореца на своя цар на северния бряг на р. Гуей [Амударя]. Малък брой от техните хора, които не били способни да участват в това пътешествие назапад, потърсили убежище при варварите Циан в южнтие планини, където са познати като „малките юеджъ.”

Някои уйгурски учени твърдят, че съвременните уйгури са наследници и на тюрските уйгури и на протюрските тохари (юеджъ) и относително красивите кожа, коса и очи, както и други т. нар. кавказоидни физически характеристики не са рядкост сред уйгурите. Модерният генетичен анализ подсказва, че автохтонното население на тези земи имало висок процент от ДНК от европейски произход.

Династия Хан

Пресичани от Северния път на коприната, западните територии са китайското име за Тарим и онова, което днес е североизточен Китай. В началото на управлението на дин. Хан (206 г. пр.н.е. – 220 г.), районът е под властта на хунну, могъщо номадско племе, чийто център се намирал в Монголия. През ІІ в. пр.н.е. управата на Китай праща Джан Циен като пратеник до управниците в района, когато започнала война между хански Китай и хунну за власт върху региона, най-вероятно завършила с победа на китайците. През 60 г. пр.н.е. Китай установява т.нар. Протекторат на западните земи в гр. Улей (близко до дн. Лунтай) да съблюдава целия район далеч на запад до Памир.

По време на узурпацията на Уан Ман в Китай подчинените на протектората региони въстават и се завръщат в лоното на хунну през 13 г. До следващия век ханците правят няколко експедиции в този регион, установяват наново протектората от 74-76 г., 91-107 г. и от 123 г. насетне. След падането на дин. Хан (220 г.), протектората продължава да бъде подържан от Цао Уей (чак до 265 г.) и от дин. Западна Дзин (от 265 г. насетне).

Западна Дзин не издържа на последвалите вълни на нападения на номади от севера в началото на ІV в. Китайските царства, управлявали едно след друго и които не са били от народността хан, като Ранна Лян, Ранна Цин, Късна Лян и Западна Лян, опитват да поддържат протектората с различни степени на успех. След последното обединение на северен Китай под властта на империята на Северна Уей, протекторатът контролира югоизточната третина от дн. Синдзян.

През късния V в. туюхуните владеят южен и северен Синдзян, респективно и китайският протекторат се изгубва отново. През VІ в. тюрките започват да изплуват на историческата сцена в района на планината Алтай, който по това време е под властта на държавата Жоужан. За един век те побеждават близките царства и установяват обширна Тюркска империя, която обхващала по-голямата част от центарална Азия и стигала на запад до Аралско море, а на изток до ез. Байкал. С възникването на този нов племенен съюз, управляван от тюрките (мандарин: 突厥, пинин: tūjué), положението в зоната на степите се видоизменя. Основателите на тази нова империя на степни народи слагат през 552 г. край на хегемонията на жуанжуаните (жоужаните) над областите, простиращи се от долината на р. Орхон, южно от Байкал, до тази на р. Или. По-застрашителна от нейните предшественички, тя е в основата на второто в историята, след онова от ІІІ-ІІ в. пр. н.е., голямо строителство на Великата стена, което предшества третото и последно от ХV в. Разцепването на тюрките на две конфедерации през 582 г. (на източни тюрки от долината на р. Орхон и западни тюрки в Алтай, под властта на които и остава Синдзян) като че ли не намалява мощта им: през същата година те масово нахлуват отсам Великата стена, така че дин. Суей е принудена през 585 г. да удължи на запад укрепителната линия, изградена от Северна Ци. През 609 г. Китай, под властта на дин. Суей (隋), побеждава Туюхунското царство, като ги принуждава да избягат в планините Цилиен.

Династия Тан

През 618 г. в Китай идва на власт дин. Тан (мандарин: 唐朝, пинин: Táng Cháo). В периода 620-630 г. провежда няколко военни похода срещу тюрките. Югоизточен Синдзян бил поставен под т.нар. Протекторат за умиротворяване на запада (安西都护府) през 640 и 657 г. Танските армии, които провеждат в периода 626 г. до 683 г. една от най-големите военни експанзии в китайската история, нанасят решително поражение на източните тюрки, чиято столица се намира в долината на Орхон, на юг от езерото Байкал, прегазват тюрките тьольос, спечелват на своя страна тюрките уйгури от източна Монголия, туюхуните и тангутите от северозападните райони, унищожават в Турфан царството на Гаочан, което пречело на отношенията между Чанан, падината на Тарим, разгромяват западните тюрки в долината на Или, отварят си пътищата към оазисите и установяват контрол над тях. През 662 г. избухва бунт и армията е пратена да контролира ситуацията, но била разгромена по много брутален начин от тибетците на юг от Кашгар. След победата над дин. Тан през 670 г., тибетците поемат контрола над целия регион и покорили напълно Кашгар в период от две години до 678 г. и запазват властта си там до 692 г., когато Китай взима контрол над цялия южен Синдзян и го задържа за следващите 50 години. През зимата на 755-756г. Ан Лушан тръгва начело на войските си срещу Луоян и Чанан (двете столици на империята), които се предават без бой. Следват драматични събития: бягство на императора в Чънду, смъртта на Ан Лушан през 757 г. и наследяването му начело на въстаническата армия от Шъ Съмин, трудното възвръщане на контрола над столиците, постигвато от новия ипрератор Судзун с помощта на тибетци и уйгури. Този опустошителен метеж се смята за един от преломните моменти в китайската история, защото е придружен и последван от радикална промяна в ориентацията във всички области. Преобразуванията, които едва-що са започнали през първата половина на VІІ в., са ускорени от кризата – международните отношения, политиката, икономиката, обществото и интелектуалният живот претърпяват бързи промини след страшните години 755-763.

В периода на кризата се разпада цялата отбранителна система, изградена по границите на империята. Откакто арабите са завзели – няколко години преди метежа, областта на Кашгар, Китай се е простил с контрола над Памир. Основният съюзник на централната власт, уйгурите, от 757 г. са се разпрострели в провинция Гансу и по този начин контролират всички райони между Ууей (дн. Ланджоу) – в централен Гансу, и Турфан. Тибетците укрепват мощта си: те осъществяват набези срещу оазисите на централна Азия, Цинхай, Гансу. През 763 г. се настаняват в Нинся, по горното течение на Жълтата река, отвличат конете от императорските табуни в Източен Гансу и проникват чак до Чанан; нападат Китай по широкия фронт от Синдзян до Юннан и поемат контрол върху южен Синдзян.

Уйгурски хаганат

От 745 г. империята на уйгурите се разпростирала от Каспийско море до Манджурия и продължила да съществува от 745 г. до 840 г. След битката в долината на р. Талас през 751 г., Уйгурският хаганат поема контрола над северен Синдзян, както и по-голямата част от остатъка от централна Азия, включително Монголия, откъдето и води началото си тяхната империя. По същото това време дин. Тан започва процес на изтегляне си от централна Азия. Байенчур хан действа бързо на своя страна и завзема плодородната Таримска падина.

Към китайската загуба в битката при Талас се добавят и няколко въстания, най-голямото от които било на Ан Лушан, което вече разгледах. Танците се принудили да се обърнат за помощ към уйгурите. Тъй като виждал прекрасна възможност да се намеси в китайските работи, хаганът приема, като потушава няколко въстания и сприра навлизащата тибетска армия от юг. Като резултат на уйгурите започва да бъде изплащан данък от китайците, а китайската принцеса, императорската дъщеря на име Нинго, бива дадена за жена на хагана.

През 762 г. в съюз с танския император хаганът на уйгурите провежда военна кампания срещу тибетците, благодарение на която под властта на Китай се връща западната столица Луоян. Хаганът се среща с манихейски жреци от Иран по време на кампанията и приел манихейството като официална религия на Уйгурската империя.

То, манихейството (мандарин: 摩尼教, пинин: móníjiào), е една от религиите, които ще упражнят дълбоко влияние в Китай. Култът му бил разрешен при императрица Дзътиен в 694 г. и то пуснало здрави корени сред уйгурите, които от свя страна изиграли голяма политическа и стопанска роля в Турфан, Гансу и в Шанси през втората половина на VІІІ в. Влиянието на манихейското духовенство ще се почувства в областите на астрологията и на астрономията. Тъкмо те въвели за пръв път в Китай седмицата ,чиито дни се свързват със седем планети, докато китайската традиция брояла само пет дни, спазвайки делението на четири и на пет за пространството и времето. Попаднало под забрана плез ІХ в., както всечки останали внесени отвън религии, по твърде любопитен начин манихейството се появява отново по бреговете на Фудзиен и на Джъдзян през ХІ и ХІІ в., както и във вътрешността на тези провинции, но в сивбиоза д будистки и даоистки традиции.

През 779 г. Тегри хан, подтикнат от согдийски търговци, които живеят в Орду Балик, планира инвазия в Китай, с която имал за цел да се възползва от новите придобивки на императорския престол, които една евентуална победа би му донесла, но чичото на хагана бил против, защото се страхувал, че подобен опит за нападение може да завърши с китайското асимилиране на уйгурите.

През 840 г. племето киргизи напада от север с около 80 000 конници. Те разграбват уйгурската столица Орду Балик, като я изравняват със земята. Киргизите залавят уйгурския хаган и незабавно го обезглавили. Впуснали се да разрушават и други уйгурски градове навсякъде из империята им и ги изгаряли до основи. Последният легитимен хаган бил убит през 847 г., след като прекарал 6-годишното си управление във войни с киргизите и борби с поддръжниците на съперниците за трона. Киргизката инвазия унищожила на Уйгурския хаганат, като причинила своеобразна диаспора на уйгурския народ из централна Азия.

Караханидски хаганат

Както Тибет, така и Уйгурския хаганат западат средата на ІХ в. След като уйгурите са били премазани от киргизското нашествие в Монголия, разклонения на уйгурското племе се установили в района около дн. Турфан и Урумчи през 840 г. Това уйгурско държавно формирование ще остане в Източен Синдзян до 13. в., макар да бъде под властта на различни владетели през това време.

Караханидите, които произлизат от конфедерация на тюркски племена, се разпръснали след разрушаването на уйгурската империя. Уйгурите, които живеят в южната част на Хан Тегри, установили Караханид-уйгурско царство през 840 г. с подкрепата на други тюркски кланове като карлукс и тургиш със столица Кашгар. Караханидите управлявали Тюркистан, включително дн. западен Синдзян и голяма част от централна Азия. Караханидите били също така уйгури, както и съставящите караханидската федерация били също от управляващите кланове на Уйгурския хаганат. Караханидите се обърнали към исляма, а от друга страна уйгурската държава в източен Синдзян останали манихейци, толериращи будизма и християнството.

Каракиданско царство

Киданите са народ, населяващ първоначално северен Хъбей. Те са скотовъдци-номади от басейна на р. Шира (Западна Ляо). По-добре въоръжени и с по-тежка екипировка от техните предшественици от епохата Тан, киданите за кратко време, от 924 г., когато предприемат военна офанзива на запад, завладяват голямо количество земи и немалко народи скланят глава пред тях, принудени да се предадат като васали. Наричат впоследствие себе си Ляо (辽), което е китайското название на р. Шира. До края на Х в. империята управлява цялата зона на степите от Манджурия и Корея до Тиеншан. Императорите на Ляо установяват контакти с Япония и абасидите, дворецът в Багдад желае да се сроди с киданска принцеса. Така осъществените връзки из цялата зона на степите обясняват защо името „кидани” (което е формата за ед. ч.; в мн. ч. kitat), добива популярност през ХІІІ-ХІV в. чрез монголите, е станало – във формата китай или кхитай – название на Китай на персийски, на западнотюркски и в източнославянските езици.

Различни причини допринасят за отслабването, а после и за разрухата на империята Ляо. От средата на VІ в. киданите загубват боеспособността си и възприемат спрямо своите съседи една дефанзивна позиция: издигат защитни стени, строят укрепления по градовете, поставят постови кули. Изглежда, че влиянието на будизма – регилия, която ни учи да не вредим другиму (ахимса; ahimsa), влиянието на богатствата на Китай и на неговата култура иднежили техните нрави. Суша, редувани от наводнения, междуособици и военните победи на тунгуските племена, известни като джурджени ускорили упадъка на империята в началото на ХІІ в. Именно натискът на тези джурджени и съюза, който сключват с тях Сун против Ляо, предизвиква окончателния разгром на империята на киданите в годините 1124-1125.

Част от аристокрацията на киданите трябвало да емигрира при уйгурите от Синдзян и да създаде с тяхна помощ, между 1128 и 1133 г., в долината на Или, едно царство, известно под името царство на каракиданите („черните кидани”) или, в китайската си версия, на Западна Ляо. Това тюркско-монголско и същевременно радикално китаизирано царство – а при това будистко и по дух и приемащо несторианското християнство – имало за столица Баласагун, на юг от Балхаш, и щяло да се разпростре до областите около Кашгар и Самарканд. С неговото посредничество за втори път китайското влияние се разпространява в областите отсам и оттатък Памир. Победата му над селджукските турци край Самарканд през 1141 г. сигурно е в основата на френската средновековна легенда за кралството на отец Жан, може би целяща да подскаже на християнския свят, че той може да намери в Азия съюзници срещу исляма. Царството на Западна Ляо ще бъде разрушено от армиите на Чингиз-хан през 1218 г.

След като Чингиз-хан обединил Монголия и започнал военните си кампании, с които цели да изкара монголите на историческата сцена, което от своя страна ще промени полтическата карта в северозападната част на азиатския контитент, през 1209 г. уйгурската държава в района на Турфан и Урумчи предложила верността си на монголите, като се задължила да плаща налози и да запълва редиците на монголските армии. В замяна уйгурите запазили властта върху държавата си. За разлика от тях, каракиданите не биват пощадени. Монголската империя под властта на Чингиз-хан ги покорява през 1218 г. Поради гоненията на мюсюлмани в държавата Ляо, монголите дошли като освободители в зоната на Кашгар. След разпадането на монголската империя на малки ханства, Синдзян, макар главно под властта на Чагатайската държава, една от наследничките на империята, всъщност бил управляван от китайската дин. Юен (мандарин: 元, пинин: Yuán), които били монголи, наследници на управлението в Монголия и Китай.

След смъртта на казанския хан през 1346 г., Чагатайското ханство, което включвало в териториите си и Източен, и Западен Туркестан, се разделя на две половини: западна – Трансоксиания, и източна – Могулистан. Оформило се държавно формирование с името Могулистан, което съществувало около век, след което се разделило на две части: държавата Ярканд, чийто народ населявал земите на Източен Туркестан, и номадски Могулистан, който обхващал номадските земи северно от Тенгри таг. Основателя на Ярканд бил Мизра Абу-бакр, който бил от племето дуглати, едно от наследниците на монголската държава. През 1465 г. той вдига бунт, завладява Ярканд, Кашгар и Котан и се обявява за независим владетел. Успешно отблъснал атаки на владетелите на Могулистан Юнус-хан и неговия син Ахмад-хан, или известен също като Ахмад Алах, наречен Алак – „коляча”, заради войната срещу калмиките.

Дуглатските емири в продължение на много време се опитвали да извоюват своята независимост от могулските ханове, често вдигали на въстание народа си. Един от тези бунтове завършва с отделянето на Кашгар от Могулистан за почти 15 години (1416-1435 г.). Мирза Абу-бакр управлявал Ярканд 48 г.

Май 1514 г. султан Саид, правнук на Юнус-хан (владетел на Могулистан между 1462 г. и 1487 г.) и трети син на Ахмад-хан, прави военен поход срещу Кашгар със само 5 хил. мъже и след като завладял цитаделата, която защитавала Кашгар от юг, завзел града и детронирал Мирза Абу-бакр. Малко след това и други градове на Източен Туркестан се присъединяват към него и признават султан Саид за техен владетел. Той създал съюз от шест града, наречен Алтишахр. Следват няколко военни експедиции срещу наследниците на Чагатай-хан. Това завършило с 300-годишно управление (номинално и актуално) на дуглатските емири в градовете на Западен Кашгар (1219-1514 г.). Направил Ярканд столица на държавата, която продължила да съществува до 1678 г.

Империята Цин

Империята на династия Цин, установена от манджурите в Китай, придобили контрола над източен Синдзян като резултат от дълга война с джунгарите, които започнали през ХVІІ в. след период (1728 г.) на относително разбирателстсво и след договора от 1739 г., определящ границата по веригата на Алтай, отношенията се развалят; Пекин решава да организира военна експедиция в територията на Или, стратегически пункт за неговия стнраховит враг: това е така извествната кампания по прочистване от 1756-1757 г. Почти всички джунгари са изклани и дори името им не се е запазило. Оттогава ще са идвестни само под името ольоти (елеути). Завоюването на долината на Или е последвано, през 1758-1759 г., от това на ислямизираните оазиси в падината на Тарим. Знамената на Цин влезат в Аксу, Кашгар, Ярканд. Всички завзети области, от Алтай до Кунлун и от Дунхуан до Памир, са поставени под военно командване и управлявение на армията. Те получават името „Нови територии” (Синдзян): това е Китайски Туркестан, според терминологията на западните географи. Много по-късно, през 1884 г., след един дълъг период на китайска колонизация, тези територии (където са се смесили от незапомнени времена всякакви влияния: индо-ирански, ислямски, тюркски, монголски, тибетски и китайски) ще получат статут на провинция. След включването си в китайско-манджурската империя те ще служат като място за заточение на политически изгнаници или за осъдени по общото право.

След извършването на безразборното клане през 1759 г., Цин най-накрая затвърждява своя авторитет, като заселват китайски емигранти заедно с манджурски гарнизони. Цин слага целия район под управлението на генерала на Или (мандарин: 伊犁将军, пинин: Yili Jiangjun), чиято главна квартира била установена в крепостта Хуейюен (т.нар. Или), на 30 км западно от Инин. Императорите на Цин решили да нападнат Западен Туркестан и Самарканд, чиито владетели пратили пратеници да искат помощ от афганския Ахмед Шах. Този монарх пратил дипломатическо представителство в Пекин с искане мюсюлманските държави в централна Азия да бъдат възстановени, но пратеничеството не било прието добре, а от своя страна Ахмед Шах бил прекалено зает във войната със сикхите, за да опитва да постигне исканията си с оръжие.

През 1827 г. южна част от Синдзян била превзета от наследник на някогашен кушански управител по тези земи, който се казвал Джихангир. Китайски генерал от Хи, Чан-лун, възвърнал Кашгар и другите възстанали градове към империята през 1828 г. Друг бунт през 1829 г. под предводителството на Мохамад и Юсуф, брат на Джихангир, бил по-успешен и завършил с отстъпването на няколко важни търговски превилегии в района на „шестте града”. До 1846 г. държава се радвала на мир под управлението на справедливия и либерален Захир-уд-дин, уйгурски управник. В същата година, обаче голям кушански бунт, предвождан от Кат Тора имал успех и в града се възцарил разюздан натиск и волност. Неговото царуване било кратко, разбира се, само 75 дни, след което избягал отново в Коканд (дн. Източен Узбекистан) сред подигравките на жителите. Последното кушанско въстание (1857 г.) било с приблизително същата продължителност като предишното и било с водач Уали-хан. Голямото въстание на китайските мюсюлмани, което избухва през 1862 г. в Гансу, се разпространило бързо в Джунгария и в редица градове в Таримската падина. Войските изклали близо 7000 китайци на 10. август 1863 г., докато жителите на Кашгар, които на свой ред се вдигнали срещу управниците си, извикали на помощ киргизския владетел Садик бег. Той бил подсилен от Бузург-хан, наследник на Джахангир, и Якуб бег, неговия генерал. Те били пратени от владетеля на Коканд по искане на Садик с цел да помогнат на въстаналите мюсюлмани в Кашгар. Садик бег скоро се разкаял за това, че е искал помощ.

Якуб бег управлява в апогея на „Голямата игра”, когато Британската, Руската и манджурската Цинска империи се съревновавали за централна Азия. Държавата със столица Кашгар се разширила от столицата в югозападен Синдзян до Урумчи, Турфан и Хами в цинтрален и Източен Синдзян и повече от хиляда километра в посока североизток, включвайки територията, която е известна като Източен Туркестан.

Кашгар и другите градове в Таримската падина остават под властта на Якуб бег до декември 1877 г., а самата власт на управника издържала докато ген. Дзуо Дзунтан връща отново района през 1877 г. в пределите на империята Цин. През 1881 г. цински Китай си връща и един регион, благодаряние на дипломатически преговори (Петербургски договор, 1881 г.)

През 1884 г. Китай преименувал завладения район, направил Синдзян провинция, като тържествено установил директната китайска власт там. За пръв път името „Синдзян” заменя старите исторически имена като Западните територии, Китайски Туркестан, Източен Туркестан и етноними като Уйгуристан, Кашгария и Уйгурия.

ХХ в. и падането на династия Цин

През 1912 г. дин. Цин бива свалена и се обявява Република Китай. Юен Дахуа, последният цински управител на Синдзян, избягва. Един от неговите подчинени Ян Дзънсин (杨增新), се присъединил към Република Китай през март същата година и държал властта в Синдзян до смъртта си през 1928 г. Последвалите бунтове срещу управителя Дзин Шужън (金树仁) през началото на 30-те години, въстание в Кашгар довели до създаването на кратко съществувалата Първата Източна Туркистанска Република през 1933 г. Тя претендирала за власт в районите, разполагащи се от Аксу по северния бряг на р. Тарим до Хотан на юг.

Синдзян бива докаран под властта на китайския военен диктатор Шън Шъцай (盛世才), който управлявал Синдзян в следващото десетилетие с близка подкрепа от Съветския съюз и следвал неговата политика относно сигурността и етническата търпимост. Шън поканил група китайски комунисти, в която се включвал братът на Мао Дзъдун Мао Дзъмин, на посещение в Синдзян, но, под страх от заговор, Шън убил всичките комунисти, включително Мао Дзъмин. Втората Източна Туркистанска Република съществува от 1944 г. до 1949 г. със съветска помощ и подкрепа там, където в момента се намира Или-казакската автономна префектура в северен Синдзян.

Втората Република завършила съществуването си, когато Народната освободителна армия влиза в Синдзян през 1949 г. Според интерпретацията на КНР, Втората Република представлявала синдзянската комунистическа революция, част от всеобщата комунистическа революция в Китай; приветствала Народната армия, когато влиза в Синдзян. Тези действия станали известни като Мирното освобождение на Синдзян. Все пак независимата гледна точка тълкува нещата по този начин: Републиката прави опити да установи независима държава и на следващото влизане на Освободителната армия ще бъде гледано като на нападение. Синдзян е обявен за автономен район на КНР на 1. октомври 1955 г. Първият ядрен опит на КНР е направен в Лоп Нур, Синдзян, на 6. октомври 1964 г.

Продължаващото напрежение

Продължава да има безпокойство в района, концентрирано върху уйгурския културен стремеж към независимост, и негодувание срещу това, което Амнести интернешънъл (Amnesty International ) и Хюмън Райтс Уоч (ХРУ, Human Rights Watch ) описват като „репресия срещу неханските китайски култури”. От друга страна: „След атаките от 11.09 в Съединените щати, китайците започнаха да оправдават военните си кампании в Синдзян със световната война с терора и да ги смятат за техния принос към нея. Също така Китай използва своето растящо международно влияние и си осигурява съдействие от съседни държави да арестуват и депортират уйгури, които са избягали от присъда.”, се казва в доклад на ХРУ от 9. юли 2009 г., публикуван в „Ню Йорк таймс”.

Обратно, много китайци от народността хан схващат политиката на етническа автономия на КНР като дискриминация към тях самите и предишните китайски династии, които са владели Синдзян преди Уйгурската империя. Обективно погледнато китайците властват в Синдзян и на политики като Синдзянската организация за производство и основи на строителството (Xinjiang Production and Construction Corps, мандарин: 新疆生产建设兵团) е гледано като на китайски империализъм.

Понякога размириците завършват с големи инциденти и насилия и въоръжени борби. Например през 1962 г. 60 000 уйгурски и казакски бежанци избягват от северен Синдзян в Съветския съюз, за да се освободят от глада и „политическото прочистване” през епохата на Големия скок напред; през 80-те години има студенски демонстрации и бунтове срещу някои аспекти от политиката, която се водела по това време, които размириците засегнали и етническите проблеми.

Политика на събиране на заподозрени в сепаратизъм лица и екзекуцията на 30 души по време на Рамадана завършва с голяма демонстрация февруари 1997 г., която била характеризирана като бунт в китайските държавни медии, но и която била представена като мирна. Тези демонстрации кулминират с инцидента в Инин на 5. февруари 1997 г., когато намесата на армията в демонстрацията завършва със смъртта на 9 души и може би повече от 100 ранени. Автобусите-бомби в Урумчи на 25. февруари 1997 г., може би отговор на намесата на армията, която последвала ининските демонстрации, убиват 9 и раняват 68 души. Въпреки че се говори много за сепаратизъм и тероризъм в Синдзян, особено след атаките в Щатите на 11.09 и американските операции в Афганистан, ситуацията в Синдзян е относително спокойна от края на 90-те години до средата на 2006 г., макар етническото напрежение несъмнено да съществува още.

На 5. януари 2007 г. Китайският отдел по обществена сигурност внезапно напада терористически тренировъчен лагер в планините край Памирското плато в Южен Синдзян. Ако се придържаме към докладите, 18 терористи били убити, а други 17 били заловени в престрелката между източнотуркистанското движение за независимост и силите на КНР. Един полицай е убит и „над 1500 ръчни гранати били конфискувани.”

Други причини за размириците в Синдзян е и културната политика на правителството спрямо уйгурите: „Увеличаващите се опитите на Пекин през последните няколко години на насилствено префасониране на уйгурската идентичност също подхраниха нарастващото негодувание. В последвалата декларация на синдзянския партиен секретар Уан Лъцюен през 2002 г. се казва, че уйгурският език „не е в крак с 21. век”. Правителството започва изведнъж да променя цялата образователна система в мандарин, заменяйки уйгурските учители с новопристигнали ханци. Властите също организирали публични изгаряния на уйгурски книги. Контролът върху религията се разширил миналата година, за да забрани традиционното облекло, както и религиозните сватби, погребения или поклоненията на гробниците на местните светци.

По-рано правителството внезапно обявява, че планира да срине из основи гр. Кашгар, вековно стар културен център на уйгурската цивилицазия и един от единствените останали примери за традиционна централноазиатска архитектура. За няколко седмици градът ще бъде почти напълно заличен, като по този начин правителството ще принуди над 50 000 семейства да се преместят в новопостроени, бездушни модерни сгради.” Това се казва в доклада, цитиран вече по-горе.

Допълнителен проблем в днешно време са запасите на нефрит. Нефритът, който бил ваден с хилядолетия се планира да бъде изхабен с днешния размер на добив на минерала на територията на Синдзян.

География

Синдзян може да бъде разделен на 5 физикогеографски области: Северен планински, Джунгарска котловина, Тиеншан (мандарин: 天山, пинин: Tiān shān, буквално „небесни планини”), Таримската падина и планините Кунлун. Тези области представляват груб преглед на Синдзян от изток на запад, високите планини, редуващи се с обширни долини.

На север Северния планински регион се простира в полукръг по дължината на границата с Монголия. Най-голяма част от тази област заема планината Алтай с обща височина от приблизително 1400 м над морското равнище. Склоновете на Алтай от китайската (западна) страна са относително леки с многобройни заоблени хълмове.

Триъгълнооформената Джунгарска котловина, или Джунгария, с площ от 380 000 км² и граничи с Алтай на североизток, Тиеншан на юг и Джунгарските планини (главно в Казахстан) на северозапад. Долината е отворена и от изток, и от запад. Съдържа пръстен от оазиси в полите на затварящите планини и степ и пустинен пояс в центъра на падината.

Тиеншан заема приблизително една четвърт от площта на Синдзян. Планината се простира в района от Казахстан, Киргизстан и Таджикистан и продължава източно от границата още 1600 км. Най-висока е на запад и леко заострена на изток. Най-високите върхове са връх Хантегри на казахската граница, който се издига на 6995 м, и вр. Виктория на киргизската граница, който е висок 7439 м. Намират се в планини, от чиито била се простира на югозапад границата между Китай и Киргизстан. Тиенашан е потсоянно покрит със сняг и многобройни глетчери, които покриват неговите склонове с обширни снежни маси.

Таримската падина е заобиколена от Тиеншан на север, Памир на запад и пл. Кунлун на юг. Тя заема около половината от Синдзян, като се простира на 1370 км от запад на изток и около 560 км от север на юг. Долината се състои от централна пустиня, алувиални наноси в полите на планината и изолирани оазиси. Пустинята – Такла-Макан, покрива площ от приблизително 320 000 км² и е почти неплодороден. Центърът на долината представлява издигнат пръстен на около 1200 м над морското равнище на запад и около 760 м на изток. Турфанската падина – на североизток от Такла-Макан и между планините Богда и Колтаг на север и юг, рекпективно, е 154 м под морското равнище.

Планината Кунлун формира северния крепостен вал на Тибетското плато. Със своите най-високи върхове, надвишаващи 7300 м, централната част на планината формира почти непроходима бариера за движещия се от север на юг човек. Има дефилета от запад и изток, като районите Каракорам и Кашмир и Корган в Синдзян. На изток планината Алтун се издига в североизточна посока и накрая се слива с пл. Цилиен в провинция Гансу.

Климат

Далеч от океана и заключен между високи планини, Синдзян е откъснат от морски климатични влияния. Следователно има континенталски, сух климат. Тиеншан отделя сухия юг от малко по-малко сухия север, така че северните склонове на Тиеншан са по-влажни от тези на юг.

Количеството валежи е не само оскъдно, но са и много колебливи и непостоянни от година на година. Като цяло годишното количество валежи, които падат са около 165 мм. Средната януарска температура в Таримската падина е около -7° C, сравнено с -15° C в много части на Джунгария. Лятото средната температура северно от Тиеншан е по-ниска от южната. В Джунгария през юли средната температура варира от 21° C на север до 24° C на юг. В Таримската падина през юли средните температури са около 27° C. Най-горещите части от Синдзян е в Турфанската падина, където максималната температура от 49° C и юлските средни от 32° С са рекордни.

Флора и фауна

Заради голямата площ на пустинята, растителният свят в по-голямата част на Синдзян е монотонен. Има борови гори в Тиеншан и сухоиздръжливи дървета по много места по периферията на пустинята Такла-Макан. Отделно от тези тървета, най-разпространени са различни видове тополи и върби. На Тиеншан и други планини има чудесен асортимент от растения и диви цветя, много от които никога не са били класифицирани. Въпреки това повече от 3000 растителни видове са били разпознати в Синдзян, 300 от които имат икономическа или медицинска стойност.

Животинският живот се радва на много голям интресен, а лова представлява атракцията на Тиеншан. Планините са населени с антилопи, ибекс (диви кози), различни видове диви овце, леопарди, канадски елени, вълкове, мечки, рисове и мармоти. Има и диви коне на север, диви камили в южните и източните покрайнини на пустинята Такла-Макан и диви якове (големи, дългокосмести волове) и диви магарета по границата с Тибет. Концентрация на различни видове птици има при водните басейни. Има различни видове риби, най-често от семействота на шарана. Змиите не са многобройни и не са отровни. От скорпиони и стоножки, обаче, изобилства. През лятото конските мухи, комарите, мухите са в изобилно количество по и около дърветата. В планините има страхотно разнообразие от пеперуди.

Земеделие

Заради сухия климат, много от земята годна за култивиране зависи напълно от изкуственото напояване. Много етнически групи в района са имали богат опит в техниките за съхраняване на вода, за които добри примери са кладенците в Турфанската и Хамийската падини. От 50-те години на ХХ в. те са богато обогатени, като към тях биват прибавени канали и резервоари, и земите за оран биват почти утроени.

Синдзян е самодостатъчен откъм храни. Около половината от всичката засята площ произвежда зимно и пролетно жито. Царевица, друго важно житно растение, расте повече на юг, отколкото на север. Ориз, каолян (вид сорго) и просо също се произвеждат с големи количества. Важни култури като дълговлакнестия памук се произвеждат в Турфанската падина и в голямата Таримска падина. Така памукът е станал важна разменна монета. Синдзян е един от главните производители на плодове на Китай – сладките хамийски пъпеши, турпанското грозде без семки, ароматните корласки круши и свежите илиски ябълки са добре познати. Захарното цвекло подпомага важната индустрия по рафиниране на захарта в североЗападен Китай. Хмелът и пъшкулите на копринените буби са все повече произвеждани в голям мащаб за националния пазар и за износ. Бива обръщано и особено внимание на отглеждането на добитък, особено на север от Тиеншан.

Дренажната система в Синдзян

Моделът на дренаж на Синдзян е уникален в цял Китай. Единствената река, чиито води стигат морето е р. Иртиш, която извира в централносеверен Синдзян (като р. Ертикс), тече на запад и пресича Казахстан (където я наричат Ертис) и както р. Иртиш, тече през Русия, влива се в р. Об, която после се влива в Северния ледовит океан. Други реки в Синдзян извират от планините и изчезват във вътрешната пустиня или солени езера. Главната река в района, р. Тарим, и подсилвана от обширни пресъхващи поточета, които извират от пл. Кунлун и Тиеншан. Тече главно на изток през Таримската падина и пресъхва в долното си течение.

Икономика

В края на ХІХ в. Синдзян е известен с производството си на сол, сода, боракс, злато, нефрит и каменни въглища. Номиналният брутен вътрешен продукт на района праз 2004 г. е приблизително 220 милиарда китайски юана, което се равнява на 28 млрд. щатски долара, и е увеличен до 420 млрд. юана ($60 млрд.) през 2008 г., благодарение на китайската политика за развиване на запада, въведена от местното правителство, за да подпомогне икономическото развитие в Западен Китай. БВП на глава от населението за 2008-ма е бил 19,893 юана ($2,864). Износът на Синдзян през 2008 г. възлиза на $19,3 млрд., докато вносът е бил изчислен на $2,9 млрд. По-голямата част от вноса и износа в Синдзян е насочен към и от Казахстан през Ала пас. Първата свободна за търгуване погранична зона в Китай е открита в пограничния град Хоргос, на границата между Синдзян и Казахстан. Хоргос е най-големият сухоземен порт в китайския Западен район и има лесен достъп до пазара на централна Азия. Синдзян отвори и своята втора търговска зона по границата с Казахстан през март 2006 г., джеминайската гранична търговска зона.

Природни ресурси и промишленост

Минералните ресурси включват залежи на въглища, желязо, цинк, хром, никел и бакър, както и молибден и волфрам, използван за засилване на стоманата. Златото е произвеждано от рудни залежи на западните склонове на планината Алтай. Синдзянските продукти от национално значение включват петрол и природен газ. След като през 1955 г. край Карамай беше развит първия нефтен кладенец, този район започна да се развива на бързи темпове; впоследствие втори район бива използван – край Душандзъ на юг. Експлоатирането на петрола и природния газ в Таримската и Хамийската долини (нефтените залежи Ту-ха) също се е разширило значително след края на 80-те години със застрояването на големи райони с кладенци. Построени са нефтопроводи запад-изток за пренасянето на природния газ от Синдзян до крайбрежните градове на Китай.

Тежката индустрия в Синдзян включва желязо и стоманолеярни заводи, както и фабрики за цимент в Урумчи и завод за производство на сечива за обработване на растителни култури. Заводи за химикали, добити от газ и нефт са построени в Карамай, Душандзъ, Урумчи, Корла (в североизточната част на Таримскта долина) и Дзепу (западните покрайнини на долината). ТЕЦ-овете също са важни за този регион. Заводи за преработка на земеделски и животински продукти са построени край местата със залежи на сурови материали и включително някокло текстилни фабрики и фабрики за захарно цвекло.

Транспорт

Система от пътища обгражда Таримската падина по хълмовете на заобикалящите я планини. Пътища се вият и по северните хълмове на Тиеншан в Джунгария. Двете долини са свързани с пътища, които пресичат Тиеншан край Урумчи и западно от административния център. Има пътища, водещи до Казахстан на север, през Джунгарската котловина, и такива, които водят до Таджикистан на юг, през проход край Кашгар, който е историческият вход на Пътя на коприната, който дълго време е улеснявал търговията между Азия и Европа. Този район е също така свързан с пътища с Гансу и Цинхай на югоизток. През 2208 г., съгласно с Плана за развитие на инфраструктурата на Синдзян, правителството е фокусирало вниманието върху изпълнението на проекта по построяването на държавния път 314, Алар-хотанската пустинна магистрала, държавен път 218, циншуейската речна ивица – Ининската магистрала и държавния път 217, както и други пътища.

Строежът на първата високоскоростна магистрала в планинската част на Синдзян започна нов етап от на 24. юли 2007 г. 56-километровата магистрала, свързваща ез. Сайрам и долината Гуодзъ в северен Синдзян струва на Китай 2,39 млрд юана. Магистралата и проектирата с цел да увеличи скоростта на националната магистрала 312 в северен Синдзян. Проектът стартира през август 2006-та и няколко етапа от строежа били завършени напълно през март 2007 г. Над 3000 били работниците на обекта. Големият въжен мост с дебели стоманени въжета, прекаран над долината Гуодзъ и над магистралата, в момента се строи и има вече 24 от главните си подпорни стълба готови. Магистрала 312 свързва Синдзян с източния бряг на Китай, централна и западна Азия и с някои части от Европа. Тя е ключов фактор в икономическото развитие на Китай. Населението, което покрива е около 40% от цялото население на Синдзян, което допринася с половината от БВП в района.

ЖП линии пресичат Синдзян от Гансу към Хами, Урумчи и Джунгарски врата (проход в планинска верига в Джунгария) и се свързват с жп системата на Казахстан. Северният и Южен сектор на района са свързани посредством жп линии, построени през Тиеншан от Турфан до Корла и после до Акси и Кашгар. Има и десетки летища, разположени в различни градове в района, като Урумчи е центърът на услугите на гражданската авиация.

Административно делене на Синдзян

Сидзян е разделен на две градски общини (мандарин: 地级市, пинин: dìjíshì) (Карамай и Урумчи), седем префектури (мандарин: 地区, пинин: dìqū) (Алтайска, Тачънска, Турпанска, Кумулска, Кашгарска, Аксуска и Хотанска) и пет автономни префектури (мандарин: 自治州, пинин: zìzhìzhōu) (Бортала-монголска, Чандзи-хуейска, Или-казахска, Кизилсу-киргизска, Баинголин-монголска). Те после се делят на 11 околии (мандарин: 市辖区, пинин: shìxiáqū), 20 окръжни града (мандарин: 县级市, пинин: xiànjíshì), 62 окръга (мандарин: 县, пинин: xiàn) и шест автономни окръга (мандарин:自治县, пинин: zìzhìxiàn). Четири от окръжните града (Шъхъдзъ, Удзяцю, Тумксук и Арал) не принадлежат на никоя префектура и са на практика управлявани от Синдзянската организация за производство и основи на строителството.

По-големи градове

Има много разлики в селското устройство на селищата на север и на юг. Оазисното земеделие в Таримската падина заема голяма част от населението и само малък процент се занимава с животновъдство. На север от Тиеншан пасищата подпомагат много от жителите, които са пастири.

Синдзян има няколко големи града:

Урумчи е административният център на Синдзян-Уйгурския АР. С население от 2 милиона пъстрооблечени жители, градът е оприличаван на парче смарагд, заровено в полите на планината Тиеншан. Разположен е на високия и обхванат от ледена шапка вр. Богда и обширното Солено езеро на изток; на каменистите, покрити с борове южни хълмове, добре позната живописна област на юг; в редуващите се полета и пясъчни дюни на Джунгарската котловина на северозапад. Има има 1 окръг и 7 околии под своята юрисдикция: област Урумчи, Тиеншанска, Синшъска, Дуншанска и Наншанска минна околии.

Урумчи е градът, в който мултиетнически групи от хора живеят в сплотени смесени „общества”. Там има уйгури, ханци, хуейци, казаки, монголци, киргизи и като цяло повече от 40 етнически групи. Уникалността на града, строгите и шарени стилове на живот на хората от различни етноси и местните костюми са доста привлекателни за посетителите. От архитектурни комплекси до семейни дворове, от мебели до съдове, от храна до обличане, от етикета на младите до ритуалите на възрастните, от сватбеното облекло до ритуалите по погребенията, по всяко време и при всяка възможност се носи из въздуха едно странно чувство за строга единна народност.

Кратка история

Преди 2000 г. бил важен град, през който минавал новият северен маршрут на Пътя на коприната, което допринесло много в повишаването на китайско-чуждестранния икономически и културен обмен. По време на 22-рата година от управлението на Джънгуан от дин. Тан, 648 г., танското правителство основало гр. Лунтай на мястото на древния град Урабо, който е на разстояние 10 км от южното предградие на дн. Урумчи. Древният гр. Лунтай, който изиграл доста важна роля на новия северен маршрут по Пътя накоприната по време на дин. Тан, бил единственият град, в който се събирала данък, единственият град с управление, град на доставки и първият град в пълния смисъл на понятието. По време на дин. Цин, 1763 г., император Циен Лун нарекъл разширения град Дихуа. През 1884 г. друг император – Гуан Сю, направил Синдзян провинция и гр. Дихуа негова столица. След основаването на КНР, на 1. февруари 1954 г. градът бил именуван с оригиналното си име, т.е. Урумчи.

Туризъм

Въпреки че е отблъскващ през зимата, климатът в Урумчи е мек през лятото с топли дни и хладни вечери. Обширните редици от дървета, които са като колан около административния център на Синдзян, помагат за намаляването на ветровете и за спирането на нахлуващата на пустиня и студ. Температурите в Урумчи са с голяма разлика между деня и нощта, като градът принадлежи към полузасушливия континентален климатичен пояс и средно умерена зона. Климатът е крайно сух, което се дължи на дългото време, през което слънцето грее, и оскъдните валежи на дъжд. Има къси пролет и есен и дълги зима и лято. От май до октомври е златният сезон за пътуване до Урумчи, когато цветята са разцъфнали напълно, а плодове като пъпешите са зрели и ароматни. Тук трябва да се отбележи, че часовата разлика между Синдзян и Пекин е 2 часа. Местното работно време е обикновено от 9.30 или 10 часà и е по-добре човек да не си прави планове за пътуване преди 8 сутринта, тъй като по това време е още тъмно.

Туристическите възможности, които предлага Урумчи, имат свои собствени преимущества и особености, които са стратегически важни по времето, когато още е фунционирал древният Път на коприната, който събира на едно място културите както на източни, така и на западните държави. Най-известните туристически точки сред многобройните културни реликви и природни пейзажи включват: Небесното езеро, което е разположено в средата на вр. Богда, 110 км на изток от Урумчи. Покрива 4,9 кв км и е на височина 1900 м над морското равнище. Отрязаното като лунен сърп езеро заслужава името си – Перлата на небесната планина (Тиеншан). Източник на водите на езерото е стопеният сняг, заради което Небесното езеро има кристални води.
През лятото красивото езеро е идеален хладен курорт. Разходки с лодки предлагат на туриста да види постоянно менящите се сребърни планини да се извисяват в синьото небе, техните силно осветени склонове, покрити със свежи пасища и ярки диви цветя. Риболовът по тъмно има своя особен чар. Един ден, прекаран в тази приказна земя, обещава добра почивка и отмора.

Небесното езеро, останка от квартернерния ледников период и геологическите реликви, които го заобикалят, предлагат на любителите на науката да откриват нови възможности.

Ако природните красоти на Небесното езеро не са достатъчни, легендата прибавя щипката мистика, с която всеки, незнайно защо, свързва места, подобни на това. Тя разказва, че Западната царица (Си Уан Му) забавлявала цар Му на дин. Западна Джоу (1100 пр. Хр. – 771 пр. Хр.) край езерото. Западната царица се влюбила в царя и го попитала в своята поема, „Белите облаци се носят, докато планините достигнат синьото небе. Ако ти си още силен и добре, би ли желал да се върнеш пак към нас?” Царят отговорил в своята поема: „След като се върна в централен Китай и доведа хората към проспериращия живот ще се върна към теб отново.”

Не знаем защо царят никога не се завърнал. Единствено кроткото езеро и смълчаните планини са свидетели на страданието от любов на западната кралица.

През зимата предлага чудесна ледена пързалка и, всъщност, китайските зимни игри на лед се провеждат там.

Южните пасбища – името „урумчи” значи „красиви пасбища” на монголски. Удачно в околностите на гр. Урумчи се намират Южните пасища, красиви, те изпълват пасторалните земи и предлагат паша през зимата.
Покривайки територия от 119 кв км, Южните пасища, природно голям и известен летен курорт, на разстояние от 75 км от града, е разположен в южна Монголия, територията на северните склонове на пл. Караукинтаг.
Други забележително сти са Червеният хълм (мандарин: 红山, пинин: Hóngshān), Южната джамия, Тартарската джамия и Синдзянския музей.

Пътят на коприната

Понеже северният маршрут на Пътя на коприната минава през Урумчи, той станал строго охранявана крепост по време на дин. Хан и останал така за много векове напред. Сега градът има малко исторически места, които може да предложи на туриста, с изключение на музеите на автономния район, които пазят някои важни и ценни реликви, намерени след дълго търсене по Пътя на коприната. Екскурзия до Тиенчъ, обаче, си струва.

190-километрово пътешествие на югоизток от Урумчи би ви завело до оазиса на Турпан, който се намира в една от най-големите световни падини, 150 метра под морското равнище. Познат като „града фурна”, летните температури са обикновено около 40° С, докато пустинните скали се нагряват до 77° С. Градът обаче е добре напояван и произвежда много плодове като сочно грозде и хамийски пъпеши.

Икономика и култура

Беден през всички етапи от историята си, Синдзян бива развит както земеделски, така и индустриално през последните години. Заради оскъдните валежи, много части на района са неплодородни. Главният източник за напоявание е снегът и ледът по високите върхове на веригата Тиеншан. За да се напояват земите, се изграждат нови корита на реките и те биват пренасочвани и биват изкопавани напоителни канали. Синдзян разполага сега с над 400 резервоара и 30 000 км отбити реки.

Ако се обърнем към периода преди 1949 г., местните жители разправят, че „по онова време единственият начин да получиш ампула пеницилин бил да размениш за нея кон, фенерче на батерии за агне, 1 метър плат за 3 крина пшеница и малка кутийка кибрит за вълна.” Сега Синдзян произвежда стомана, нефт, химикали, захар, трактори и различни видове техника за обработване на земеделски земи. Камионите са главният способ за транспортация, а хилядите километри пътища вече са асфалтирани.

Ислямът е доминиращата религия в Синдзян. В градове като Урумчи и Кашъ, огромни джамии все още са действащи. Религиозните праници са все още спазвани и дори е възможно в днешно време посетителят да попадне на възрастна жена, която е забулена.

Карамай, също в Джунгарската котловина, бил развит в края на 50-те години на ХХ в. като център на петролната индустрия.

Шъхъдзъ, близко до южната периферия на Джунгария, е значим земеделски център.

Инин, разположен в горното течение в долината на р. Или, близо до Казахстан, е административен град с разрастваща се гастрономична индустрия.

Кашгар, най-големият град в Таримската падина, е древен център на производството и на занаяти като текстил, одеала и шиене на обработена кожа.

Турфан, важната пътна и железопътна комуникация в североИзточен Синдзян, израства като голям център на производството на памучния текстил и обработваеми химикали, придобити от нефт и газ.

Население и демографска справка

Синдзян е населяван от повече от 40 етнически групи, най-голямата от които е тази на уйгурите и на ханците (китайците). Други групи са хуей (китайците мюсюлмани), монголци, народността калка, казахи, узбеки, манджури и сибоси, таджики, татари, руснаци и тахури.

Ханците през 1949 г. били по-малко от 7% и заселването им променило структурата на населението (от 7% на 40%) и етническото разпределение в Синдзян. В тези 40% не се включват военните и техните семейства, както и много от мигриралите нерегистрирани работници. Голяма част от тази трансформация може да се дължи на Организацията за производство и строителство, полувоенна организация от заселници, която построила ферми, градове из цял Синдзян. Демографската промяна налага и политиката по запазване на културите на уйгурите и другите неханци в района. През 1953 г. около ¾ от населението живее южно от планините, в Таримската падина. Наплива на хора от народността хан бил насочен към Джунгария, заради скритите ресурси там. Малцинствата в Синдзян са освободени от политиката за едно дете в семейство и много уйгури емигрирали в други провинции на Китай и като резултат процента уйгури в цялото население на Китай постоянно се увеличава. Има източници, които твърдят, че повече от 2% от население са християни. Християнски сайт, който се казва „Християнски гонения” (Christian Persecution Info), в статия от 12. февруари 2008 г. казва: „Само шепа от изчислените китайски уйгури са християни”.

Уйгурите, като цяло, са мнозинство в Западен Синдзян, включително префектурите Кашгар, Котан, Кизилсу и Аксу, както и префектурата Турпан в Източен Китай. Хан са мнозинство в Източен и северен Синдзян, включително градовете Урумчи, Карамай, Шъхъдзъ и префектурите Чандзи, Бортала, Баинголин, Или и Кумул. Казахите, третото най-голямо малцинство в района, са номади-пастири по степите на Джунгария. Те са най-вече концентрирани по горното течение, в долината на р. Или в северен Синдзян.

Някои уйгурски учени обявяват уйгурския народ за наследници на туркските уйгури и старите туркски точариани, чиито език бил индоевропейски и имали относително светла кожа, руса коса и светли очи, както другите, т. нар. кавказоидни физически характеристики, които не са рядкост сред тях. Всъщност уйгурите приличат на хората, които са живяли географски около тях – в районите на Афганистан, Киргизстан, Узбекистан, Казахстан и Пакистан. През 2002 г. има 9 632 600 мъже и 9 419 300 жени. Общият прираст на населението е 10.9%, 16.3% раждаемост и 5.4% смъртност.

Проблемът ХИВ и СПИН в Синдзян

С население от около 20 млн. и официално наброяващи 60 хил. заразени, в Синдзян се намират 1% от всичките случаи на болни от СПИН в Китай и най-високата инфекциозност на ХИВ-вируса в държавата. Китайските власти изчисляват, че в префектурата Кашгар, с население от около 3 млн. души, има 780 случая, експертите по опазване на общественото здраве там казват, че реалната картина представлява може би четири пъти повече заразени и броят им бързо се покачва.

До скоро наркоманите били оставяни на полицията, която ги разглеждала като дребни престъпници, чиято зависимост трябвало да бъде преборена безмилостно. Съпротивата да се третира зависимостта от наркотици като основна грижа за общественото здраве е висока, като отражение на това, което някои международни здравни експерти казват, най-общо, че в Народна република Китай има слаб отговор на ХИВ и СПИН.

Езиковото разнообразие в Синдзян-уйгурския автономен район

Има две основни езикови групи в района, освен китайския. Монголците говорят езици от монголския клон на алтайските езици, а уйгурите, казахите и узбеките говорят езици от тюркския клон на алтайската група. Таджиките принадлежат, от езикова гледна точка, към иранските езици, клон на индоевропейското езиково семейство. Монголският, уйгурският и казахският са писмени езици с ежедневна употреба. Монголският има своя собствена азбука, докато уйгурският и казахският пишат на арабица.

Най-големите мюсюлмански групи в Китай са уйгурите и хуейците. Казахите и таджиките също следват исляма, докато монголците са последователи на будизма.

Уйгурите

Уйгурите (мандарин: 维吾尔, пинин: Wéiwú’ěr) са тюркско племе, което живее в източна и централна Азия. Днес уйгурите живеят главно в Синдзян-уйгурския автономен район в Народна република Китай.

В Узбекистан, Казахстан и Киргузстан съществуват големи диаспорични общности. По-малки съществуват в Монголия, Пакистан, Афганистан, турция, Русия и отделна група уйгури живее в Южен Китай, правинция Хунан. Друга малка група – ок. 10 000 души, обитава провинция Гансу под името югури. Уйгурски квартали могат да бъдат намерени в големи градове като Пекин, Шанхай, Сидни, Вашингтон, Мюнхен, Токио, Торонто, Истанбул и Аделаида, Австралия.

Идентичност

В течението на вековете терминът „уйгурски” става все по-обширно понятие. В началото терминът обозначавал малко обединение на племена, а по-късно гражданството в Уйгурския хаганат. Най-накрая се разширява до народност, чиито предци произхождали от два различни народа: тюрки и тохари. Неустановеното значение на „уйгурски” и различните предци на днешните уъгури са източник на объркване относно това какво представлява истинската уйгурска етнография и етногенеза.

Първата употреба на „уйгури”, което се отнасяло до политическа нация, се случила по веме на помеждутъка от време между Първия и Втория гьотюркски хаганати (630-684 г.). Днес „уйгури” обозначава тюркски градски заселници и фермери в Кашгария и Уйгурстан, които следват традиционната централноазиатските уседнали практики за живот, за разлика от номадския начин на живот на тюркските племена в централна Азия. Болшевиките връщат отново термина „уйгури”, за да заменят използвания преди „тюрки”.

Лингвистът и етнограф С. Роберт Рамзи е развил теория за две други етнически групи, югурите и саларите, като подгрупи на уйгурите (като се базирал на подобните исторически корени на югурите и възприетите езикови сходства със саларите). Тези групи се смятат за разделени етнически групи от китайското правителство.

Култура

Останките от уйгурската култура представляват в по-голямата си част колекции на музеите в Берлин, Лондон, Париж, Токио, Санкт Петербург и Ню Делхи. През късния ХІХ и началото на ХХ в. научни и археологически проучвания на Пътя на коприната в Уйгурстан откриват голям брой скални храмове, руини от манастири и фрески, както и ценни миниатюри, книги и документи. Откриватели от Европа, Америка и Япония били изумени от съкровищата, които представлявали тези произведения на изкуството, намерени там, и скоро техните доклади приковали вниманието и интереса на световната публика. Маноскриптите и документите, намерени в Синдзян откриват високото ниво на цивилизация, постигнато от уйгурите. Тази уйгурска сила, престиж и цивилизация, които доминирали централна Азия за повече от десет века, западнала след манджурското нахлуване в техните земи. С течение на вековете и историята на централна Азия, тези сила, престиж и развитие на цивилизацията оставили дълготраен печат в историята и традициите на народите от централна Азия.

Китайският посланик Уан Йендъ (939-1006) в уйгурската държава казва: „Бях впечатлен от цивилизацията, която намерих в уйгурското царство. Красотата на храмовете, манастирите, фреските по стените, статуите, кулите, градините, жилищата и палатите, построени навсякъде из царството, не може да бъде описана. Уйгурите умело правят неща от сребро и злато, вази и стомни.”

Език и литература

Уйгурският език е тюркски език, говорен главно от уйгурската етническа група. Както много други тюркски езици, уйгурският се характеризира с хармония на гласните звукове и аглутинация , наличие на следлози, липса на граматически род и подредба на изречението подлог-допълнение-сказуемо (Subject-object-verb, SOV), като определенията се поставят преди определяемите – прилагателните предхождат съществителните, преките допълнения са преди глагола. Представя и някои разлики с тюркските езици, като вокалната асимилация.

Уйгурският език принадлежи на уйгурското или югоизточната група на тюркското езиково семейство, което е спорен клон на алтайското езиково семейство.

Близките до уйгурския език са узбекският, илитюркският и др. Някои лингвисти смятат тюркските езици за част от по-голямото алтайско езиково семейство, но други вярват, че няма достатъчно доказателства в подкрепа на тази теория.

Старият уйгурски или старият тюркски е древна форма на тюркския език, използван от VІІ до ХІІІ в. в Монголия и Уйгурстан, в частност в орханските турфанските текстове. Пряк наследник на югоизточното тюркско или уйгур-чагатайското езиково семество, което включва съвременния уйгурски и узбекския език. За разлика от уйгурския, югюрският език, въпреки близостта в географско отношение, е по-близо до североизточните тюркски езици в Сибир.

През ХІ в. учен-изследовател на тюркските езици – Махмуд ал-Кашгари, от Кашгар в дн. Синдзян, публикувал първия речник на тюркския език и описание на географското разпределение на много тюрски езици, наречено „Кратко изложение на тюркските диалекти” (Dīwānu l-Luġat al-Turk).

Старият уйгурски, в резултат на персо-арабското влияние след ХІІІ в., се развил в чагатайски език – литературният език, използван из цяла централна Азия до късния ХХ в. След като чагатайският език започнал да изчезва, стандартните форми на уйгурският и узбекският се развиват от диалектите на района, в който се е говорел чагатайски, като показват голямо чагатайско влияние. Уйгурският език днес показва значително персийско влияние, като резултат от чагатайския, и това се вижда в многобройните персийски заемки. Съвременният уйгурски използва диалекта, който се говори в Урумчи в Синдзян като стандартизиран, докато подобният диалект, който се говори в Или, е използван в бившия Съветски съюз.

Статутът на уйгурския език се свежда до това, че е официален език на Синдзян-уйгурския автономен район, заедно с мандарина. Мандаринският китайски не се говори шороко из южен Синдзян. Все пак, заради политиката за обучение на мандарин за цял Синдзян, хората, които владеят мандарин, стават все повече и той става доминиращ език в района, като измества уйгурския до позицията на lingua franca сред тюрското население на Синдзня. Около 80 вестника и списания са достъпни на уйгурски, пет телевизионни канала и 10 издателски служби като уйгурската медия. Извън Китай радио „Свободна Азия” предлага новини на уйгурски.

Диалектите на уйгурския включват центранлен уйгурски, хотан (хътиен), лоп (луобу) и др. Като добавка, всяка местност в Синдзян говори диалект, който не е много различен от следващия, както Кашгар, Кумул, Турфан, Гулия и др. Например вокалната асимилация и премахването на р-звука не е разпространено в кашгарския диалект, но е често срещано във всички други диалекти. По същия начин редукцията на гласни звукове не се среща при южните диалекти.

Най-ранното уйгурско писмо произлиза от согдийското и, следователно, в основата си от староарамейското, и се пишело вертикално. От ХІ в. уйгурите започнали да използват азбука на основата на арабицата, подобна на тази, която се използва от езици като фарси или урду, и я приспособили, за да пишат на тюркски. По-късно е използвана, за да се пише персийски, който е форма на литературния тюркски, познат като чагатайски, използван в Синдзян и навсякъде другаде. Между 30-те и 80-те години на ХХ в., по време на Културната революция, е имало 4 реформи на арабобазирания начин на писане на уйгурите, като биват включени латински (или по-точно пинин-базирани) букви. Това обаче не се приема добре от жителите на Синдзян, заради културната съпротива и чувството за отчуждение от останалите тюркски народи, страх от езикова асимилация и „умора от реформи”. В следствие на това през 1984 г. правителството в Китай върнало отново модифицираната система на основата на арабицата. Оттогава биват полагани усилия в Синдзянския университет и сред уйгурите за развиване на нов романизиран правопис, много по-съвместим с употребата на компютрите. Тази нова латинизирана система за писане била резултат от няколко конференции през 2000 и 2001 г. в Синдзянския университет в Урумчи. Въпреки внимателните репортажи в мас-медията, новата система е все още обградена от спорове и разногласия. Тя няма за цел да заема мястото на уйгурската арабица, а е предвидена да се използва в областите, свързани с компютрите. Освен латиница, в уйгурския бива включена част от кирилската азбука. Тя била установена от Съветския съюз и за кратко време подкрепяна от Китай. Остава в употреба и днес главно в териториите на бившия Съветски съюз, т.е. Казахстан и Узбекистан. Съветските уйгури били накарани да приемат латинската писменост през 1920 г., мотивирани от Сталиновата политика, но Съветският съюз променил отношението си, след като Турция приела латиницата, защото се страхували от „пантюркска заплаха”, и рязко променили политиката си към налагане на кирилицата, която е все още в употреба в районите с доминиращо руско население. В ранните си дни, Китай бил много повлиян от езиковата политиката на СССР и направил кратък опит да въведе версия на съветската кирилска уйгурска азбука, но след като отношенията между СССР и КНР се влошили, Китай решава да не създава прекалено много връзки с уйгурите, които се разпространяват по границата. Освен това всички уйгурски деца сега са задължени да учат китайски в училище, който, с необятността на своите йероглифи и тоналната си система, позната и в други аналитични езици , изглежда е труден за уйгурските ученици, малко от които научават китайски толкова добре, че да могат да влязат и да учат в университет. Тези бързи промени, наложени отвън, имат голям разрушителен ефект върху уйгурския живот, култура и литература.

По-голямата част от ранните уйгурски творби са преводи на будистки и манихейски религиозни текстове, но има също така и разкази, поезия и епически творби. Някои от тях са преведени на немски, английски, руски и турски. След напълното обръщане на населението към исляма, изплували световноизвестни уйгурски учени и уйгурската литература процъфтяла. Сред хилядите важни творби, оцелели от онова време, са „Мъдростта на кралската слава” на Юсюп Хас Хаджип (1069-70 г.), Речника на тюркските диалекти на Махмут Кашкари (1072 г.) Може би най-известните и обичани творци на модерна уйгурска литература са Абдурехим Откур, Зордун Сабир и Зия Самеди (бивш министър на културата в синдзянското правителство през 50-те години). Някои уйгурски книги са преведени на различни западни езици.

Фердинанд дьо Сосюр: „Тези, които са запазили езика и писмената култура на цинтрална Азия са уйгурите.”

Изкуство

1000-те пещери с изображения на Буда в Безеклик представляват комплекс от будистки пещери, изкуствено направени, датиращи от V до ІХ в. между градовете Турпан и Шаншан (Лоулан) в североизночната част на пустинята Такла-Макан, близо до древните руини на Гаочан в долината Мутоу, клисура в Огнената планина в Китай.

Там има 77 скални пещери. Много от тях имат правоъгълни основа и обли сводести тавани, често разделени на 4 части, всяка от които с фрески на Буда. Целият таван е прокрит с хиляди стенописи с изображения на буда. Някои тавани са изрисувани с големи изображения на Буда, който е заобиколен от индийци, персийци и европейци. Качеството на фреските варира заради някои артистично наивни, докато други са шедьоври на религиозното изкуство.

Музика

Уйгурската музика обхваща няколко отделни регионални стилове, които са произлезли в следствие на географията и комплексната история на региона, чиито оазисни царства, разделени от планини и пустини, са били обект на управление от много различни чужди сили в своята история.

„Мукам” е вид мелодия, използвана в уйгурската музика. Тази система се развивала сред уйгурите в Северозападен Китай и централна Азия в продължение приблизително на последните 1500 г. от арабското макамат, който жанр определило много неща и жанрове в Евразия и северна Африка. Уйгурите имат местни мукам-системи, наречени по подобие на градовете-оазиси в Синдзян, като Долан, Или, Кумул и Турпан. Напълно развития в този смисъл е западнотаримския регион, който има 12 муками, които са като канон в музиката и песните, помнени от традиционните изпълнители Турди Акун и Омар Акун и други през 50-те години на ХХ в. Уйгурските муками на Синдзян са определи от ЮНЕСКО като част от Световното културно наследство.

Медицина

Уйгурите имат обширни познания за медицината и медицинските практики. Източници от времето на дин. Сун (906-960 г.) (мандарин: 宋朝, пинин: Sòng cháo) показват, че уйгурски физик, наречен Нанто, пътувал до Китай и донесъл със себе си много видове лекарства, непознати за китайците. Имало 103 различни билки, използвани в уйгурската медицина, записани в компендиум на медицинска тематика от Ли Шъджън (1518-1593 г.), познавач на китайската медицина. Татарски учен, проф. Решит Рахмети Арат, говори за уйгурската медицина „За медицинските практики на уйгурите” (Zur Heilkunde der Uighuren), публикуван през 1930 и 1932 г. в Берлин. Като се осланяли на скица на човек с обяснения за акупунктурата, той и няколко западни учени заподозряват, че акупунктурата не е китайско, а уйгурско откритие.

Днес традиционната уйгурска медицина може още да бъде намерена на улицата. Подобно на други традиционни медицински практики, диагностиката обикновено бива правена чрез проверяване на пулса, симптомите и история на заразата, след което фармацевтът стрива различни сухи билки, като прави от тях индивидуални лекарства, съгласно рецептата за лечение. Модерните уйгурски болници са приели западната медицинска наука и лекарства и западните фармацевтични технологии за откриване на нови и произвеждане на традиционни лекарства.

Кухня

Кухнята на Синдзян представлява храната на Уйгурите, които са познати с готвенето на люти агнешки кебапи и домашна юфка. Тъй като уйгурите са сунити, храната им е главно „халал”. „Халал” в исляма е термин, обозначаващ всичко, което е позволено на вярващия човек, а за храна се използва в смисъла на храна, която не е забранена за консумиране от ислямския канон.

Уйгурската храна се характеризира с овнешко, говеждо, камилско, пилешко, гъше месо, моркови, домати, лук, чушки, патладжани, целина и други млечни продукти и плодове.

Основните ястия, включително шоу ламиен – сварена ръчноправена юфка с говеждо или овче месо или зеленчуци; супи, направени от овнешко или пилешко; шиш-кебапи от овнешко или телешко месо и „полос” (оризови ястия също познато като пилаф или „плов”, с агнешко и пилешко).

Напитките включват китайския черен чай, подсладени неалкохолни напитки, наречени кауас, и други напитки, които могат да бъдат намерени и на други места из цял Китай ботилирани.

Подправките са съставени от семена на кимион, луспи от червен пипер, сол и пипер, стафиди и мазнината от месото също се използва като подправка.

Хлябът в централноазиатската кухня е печен и е известен като „наан”. За приготвянето му се използва сусамови семена, масло, мляко, зеленчуково масло сол и захар.

Кебапите, подправени с люти чушки, стрити на прах, сол, черен пипер и кимион, се ядат от шиша, който се държи успоредно на устата, като парчето месо се придърпва към края с зъби и се сваля в устата.

Шоу ламиен е вид ръчна юфка, правена с брашно вода и сол. Тестото се разделя на малки топчици и после се разтегля на ръка. Юфката се вари докато не станат много меки и после се сервират гарнирани с току-що изпържено месо, заланчуци (бели и люти чушки, зеле, лук и домати).

Друго популярно ястие в Синдзян е дапандзи (大盘鸡), което буквално преведено значи „голямото блюдо пилешко”.

Уйгурската закуска представлява чай с препечени филийки, твърдо кисело мляко, маслини, мед, сухо грозде и бадеми. Уйгурите харесват да черпят гостите си с чай, хляба наан и плодове преди основните ястия да са готови.

Сандза представляват хрупкави и вкусни кифли от тесто от пържено пшенично брашно, специалитет за празниците. Самса са пайове от агнешко, печени в специална тухлена пещ. Йоутадзъ са задушени на пара многослойни хлебчета. Гьошнан са печени на скара агнешки пайове. Памирдини са печени пайове с пълнеж агнешко, моркови и лук. Ксурпа е агнешка супа. Други ястия са тохакс, различен вид печен хляб, и тунуркауаб, което е известно по света като дюнер.

Образование

Има 8 университета в Синдзян. Преди ІІ световна война образователната система в района била минимална. От 1949 г. образователните средства били увеличени и нивото на грамотност е по-добро от средното за страната. Институции за висше образование в Урумчи, включително Синдзянския университет (1924 г.), Синдзянския земеделски университет (1952 г., бившият Синдзянски „Първи август” институт за земеделие), 2 медицински института – единият специализиран в онкологията (уйгурите имат висок процент на рак на ларинкса, който е приписван на постоянното пиене на топли напитки), а другияг – Синдзянския медицински университет (1956 г.), Синдзянски петролен институт (1958 г.) и Синдзянския свободен университет (1978 г.). Стандартното образование е допълнено с образователни програми по радиото и телевизията. Главната библиотека и музей на района са също в Урумчи.

Видео за Синдзян (English)


Още информация за Синдзян: ОТ ТУК


Автор: Мартин Савов


.