Китайската писмена традиция има корени още от дълбока древност. Легенди говорят, че предците на днешни китайци използвали йероглифното писмо още през трето хилядолетие преди новата ера. Точна датировка на възникване на писмеността не може да се направи, тъй като има разногласия относно това, кое трябва да се разглежда като система на писмо, фиксиращо фрази на реалния език, и кое е пиктографско писмо, предаващо по скоро ситуация, отколкото нейно словесно описание. Освен това, при археологически разкопки са намерени предмети, датирани от 4000г. пр.н.е. с различни по рода си видове чертички, отпечатъци, емблеми, приличащи на йероглифи, но най-вероятно нямащи тяхното значение.
В различни източници се дават различни гледни точки относно периода на възникване на китайската писменост, но при всички случаи се счита, че започвайки от периода на Ин, китайска йероглифика се формира вече като писмена система, социалното значение на която се състои в интерпретиране на китайския език. Така например, на керамични съдове от инския период се срещат групи знаци, образуващи завършени изречения. Въпреки, че не всички йероглифи са идентифицирани (по тази причина съдържанието на тези надписи на е съвсем ясно), анализът на графичната структура позволява да бъдат отнесени към система от знаци на китайската йероглифика. Тези знаци датират от 1800 – 1600 г. преди н.е.
В Далечния изток класическият китайски език е имал същото значение, каквото в средновековна Западна Европа е имал латинският. С други думи, включително до началото XX в. уънйен (文言 wényán) се явява език на високия стил, знанието на който е било обезателно за всеки образован човек. На уънйен писали стихове, художествена проза, научни и философски трактати.
Корея
През 7 в. китайската писменост достига до Корея, въз основа на което през 692 година будисткият просветител Силла Сол Чхон (псевдоним – Пинволдон, 655-?) създава иду – помощно писмо към йероглификата.
С помощта на иду се записвали корейски думи и аглутинативни афикси. През 7. – 11 в. се използвала разновидност на иду – ханджал (от едни йероглифи се вземало само значението, а от други само звученето). През 10 в. се разпространил стил ичхал (имун, или собствено иду), при което специално подбрани китайски йероглифи предавали отделни срички, морфеми и синтагми. След 10 в. започнало да се използва писмото кугел (ипкет, тхо), при което към китайски йероглифи се добавяли модифицирани знаци на китайското писмо. Количеството на тези знаци е било около 40 (те обозначавали корейски граматически категории). През 15 в. за тази цел се използвали букви от корейско национално писмо – хангъл (한글).
От началото на новата ера до 1894г. в качеството си на литературен и делови език се използвал ханмун – кореизираната форма на древнокитайския писмен езика уънйен. Корейските епични паметници написани на ханмун датират от началото 5 в.
В корейския език китайските йероглифи са наричат ханджа (한자 ха:нчча̀, hanča; от китайски hànzì). В Северна Корея (КНДР) ханджа практически не се използва, а в Южна Корея се използва рядко – основно в научната литература и в печата. Днес надписи на ханджа могат да се видят в заглавия на вестници, лозунги, в имената на заведенията.
Япония
Първите писмени знаци, с които се запознали древните японци, са били китайските йероглифи. В началото на новата ера китайските заселници докарвали с себе си на Японските острови бронзови огледала, камбани и други предмети с различни по рода си надписи, а също така за собствените си нужди – и китайски книги. Не са известни обаче японски текстове преди VII сл.хр. Отделните надписи от VI в. са прекалено малки, за да може да се говори за развитието на писменост по това време.
Развитието на писмеността в Япония е било свързано с исторически процеси, които в определена степен са преориентирали и ускорили развитието древнояпонската култура, което често се свързва с началото на японската държавност.
Определящо значение за развитието на писмеността в Япония е имало разпространението на будизма, който започва влиянието си с пристигането през 552 г. на делегация от корейското царство Кудара с богати подаръци, между които били скулптурни изображения на Буда и ръкописни текстове на будистки съчинения.
През 594 г. от името на императрица Суйко (554 – 628) и принц-регент Сетоку-Тайси (574 – 622) са пуска декларация за това, че народът е задължен да почита три съкровища на будисткото вероучение – Буда, неговото учение (дхарма) и проповедниците на учението (сангху). В един от храмовете, основани от Сетоку-Тайси – Хорюдзи, до наши дни са запазени откъси от будистки сутри, направени в началото на VII в.
В „Анали на Япония“ (Нихон секи, 720 г.) има сведения за това, че през 673 г. в храма Каварадера за първи път е бил преписан будисткият канон Трипитака. През VII в. будисткият канон е съдържал три хиляди свитъка, а в „Анали“ се упоменава, че за неговото преписване са били заети особено много хора.
Първоначално японците не са различавали йероглифното писмо от китайския език. По тази причина първият език на японските ръкописи е бил китайският. Доста бързо обаче японците установяват, че това не винаги е удобно на практика, защото техният собствен език по отношение на граматика, лексика и фонетика няма нищо общо с китайския. Съставяйки официален документ, придворният писец не е знаел с какви йероглифи да запише в него името на японската местност, на високопоставения сановник или на божествения праотец, тъй като за собствените имена не са съществували аналози в китайския език. Ако японското собствено име се раздели на смислови части и за неговия запис се използват йероглифи с тяхното значение, то тази дума няма да може да се прочете правилно; а ако се пренебрегне смисловата натовареност на думите и се използват йероглифи с подходящо звучене, то възниква необходимостта тези йероглифи да бъдат маркирани по начин, който да бъде разбираем за читателя, че има работа с фонетични знаци без собствено значение. Всички тези проблеми се е налагало да бъдат решавани без да се излиза от рамките на китайския писмен език.
Постепенно се появява необходимостта за по-добро нагаждане на заимстваната йероглифна писменост към потребностите на японския език с оглед неговия граматически строеж. Монаси от различни будистки храмове започнали за прилагат системи от условни знаци, с помощта на които китайският текст би могъл да се чете на японски. По закони на калиграфията всеки йероглиф трябва да се вписва във въображаем квадрат в зависимост от размерите на текста. Този въображаеми квадрат японските монаси започнали да разделят на части (4, 8, 10, понякога повече), всяка от които „отговаряла“ за определен граматичен формат: левият долен ъгъл – за окончание на деепричастията -те, левият горния ъгъл – за показател на дателния падежа ни и т.н. За да покаже, че съществителното трябва да стои в определен падеж, авторът добавял точка или чертичка в съответния ъгъл или на друго условно място в написания йероглиф. Монаси от централния будистки храм Тодайдзи в град Нара нарекли тези точки тениха, преводачи на конфуциански текстове – тениоха, в други центрове са използвали други наименования, а цялата система от условни знаци получила общото наименование Окотен.
В японския език китайските йероглифи се наричат кандзъ (от китайски hànzì). Йероглифите с японски произход се наричат кокудзъ («национални йероглифи») или уасей кандзъ («китайски йероглифи, създадени в Япония»). Кеику кандзъ е списък от 1006 йероглифа, които японските деца учат в началното училище (6 години на обучение). Списъкът за първи път бил одобрен през 1946 и съдържал 881 йероглифа. През 1981 се разширява до днешното числа.
Виетнам
През 10 в. китайската писменост влиза и във Виетнам (Дайковет; Đại Cồ Việt) при император Дин Бо Лин. За разлика от корейската и японската йероглифика, виетнамската не била достатъчно добре систематизирана. Виетнамското и китайското произношение на йероглифи почти не се различавали, като по тази причина е възникнало объркване при четенето на текстове.
Във виетнамския език китайските йероглифи се наричат хан-ти (Hán tự, от китайски hànzì).
Чуном (виетн. chữ nôm, 字喃/喃/喃 – „народно писмо“) е писмена система, възникнала на основата на китайската йероглифика, която се използвала за запис на виетнамски език. При чуном се използвали китайски и виетнамски йероглифи, разработени по китайски модел. Най-древните паметници на чуном датират от XIII век. Писмеността се е използвала от виетнамския елит основно за запис на литературни текстове на виетнамски език (официалните документи в повечето случаи са били писали не на виетнамски, а на класически китайски език, въпреки, че периодично се опитвали да придадат на чуном официален статус).
До скоро се смятало, че най-древният паметник на виетнамската писменост датира от 1243 година (надпис на каменна плоча, съдържащ наименованията на около 20 села, изписани с китайски йероглифи). Но през 1970 в провинция Уинфу е била намерена плоча в пагодата Бао Ан, която датира се от 1209 година (на нея с помощта на 18 китайски йероглифа са били записани имената на хора, дарили оризови полета за изграждането на пагодата). Първото произведение на виетнамски език е било създадено през 1282 година от министъра на правосъдието Нгуен Тхуен, който съчинил стихотворно заклинание, което било хвърлено в Червената река, с цел да прогони крокодилите.
Помощна система на знаци, от типа на канъ или иду не е възникнала във връзка с типологичната близост на китайския и виетнамския език (за формирането на сричкова писменост, подобна на кхмерска или тайска, не са достигали културно-религиозни условия: будизмът във Виетнам е бил подтиснат от конфуцианство). През 1910 виетнамската йероглифика чуном е била заменена с азбуката куок-нгъ (Chữ Quốc Ngữ «национално писмо»), която е била разработена на основата на латиница през 1624 от християнския мисионер Александър де Род (Alexandre de Rhodes). Това не било случайно, тъй като за разлика от Корея и Япония дейността на християнските мисионери не се преследвала, а често даже се насърчавала.
Чуном никога не бил официално стандартизиран. През 1867 реформаторът Нгуен Чъонг То предложил чуном да се стандартизира едновременно с ликвидацията на класическия китайски език, но новата система, наречена куок-ам хан-тъ (виетн. Quốc âm Hán tự «Хански знаци с народно произношение») не била одобрена от император Тъ Дък.
Бохай
През VIII в. китайските йероглифи се появили в държавата Бохай, основана от манджурския народ мохе. Това е първото държавно образувание на територията на Далечния изток в Русия. Бохайското писмо било основано на иду. През 926 година Бохай бил завзет кидани. Бохай имал пет столици, най важна от които била Санген.
Хидани
На основата на старокитайското писмо се формирали и йероглифи на монголския народ хидани (от името на тази народност произлиза българското наименование – Китай). От 916 до 1125 г. съществувала създадената от тях държава на територията на североизточен Китай и Монголия – Ляо. Хиданското писмо съществувало в две разновидности: «малко», използвано от 925 г. (на него са написани всички открити до момента хидански текстове, съдържало е няколко стотин йероглифа) и «голямо писмо», състоящо се от няколко хиляди знака. Хиданската писменост е сричкова и са налични особени знаци за афиксите. Ляо е била унищожена от джурджени. Част хиданите заминали на запад и в междуречието на Таласа и Чу основали малка държава на каракитаи – Западна Ляо (1125-1211), откъдето впоследствие идва при руснаците етнонимът «китайци».
Джурджени
По подобие на хиданската писменост сановникът Се-Ин през 1119 година създава джурдженска йероглифика. Владетелят на тунгусо-манджурското племе – съюз на джурджени Агуда, основал обширна империя Дзин, в превод «Златна» (1115-1234), която е включвала в себе си земи на Манджурия и Северен Китай, до р. Яндзъ. Дзин е била превзета от монголи.
Джурдженското писмо било официална писменост за делопроизводство (с изключение на съдебното), на него е била записана научната и художествената литература.
Тангути
В държавата на тибето-бирманската народност тангути (кит. Dăngxiàng, тиб. mi-ñag) Си-Ся (982-1227; династии Сехо, Нгвеми) се използвала йероглифна писменост на основата на китайския. Тази писменост е била въведена при император Юан Хо, който през 1036 година поръчва на чиновник И-ри (Ели-жен Юну) да разработи национална йероглифика. Тангутското писмо е сред най-сложните и най-късно изобретени йероглифики. Освен близо 6000 идеограми е съществувала и сричкова азбука (силабарий) за запис на собствените имена. Голямата империя на тангутите (с император Юан Хо, дал през XI в. на своята държава името на древно хунско царство Ся, буквално Си Ся – «Западно Ся») се разполагала на територията на съвременните китайски провинции Съчуан, Гансу, Шанси. В последствие е завзета от монголи. Смята се, че потомци на тангутите са днешното мюсюлманско мацинство хуей (Нинся-хуейски автономен район). Столица на тангутската държава е Синцин (днешен гр. Нинся).
Тангутите били унищожени с особена жестокост, но се запазила богатата тангутска литература (тангутски етнически компонент се открива при народностите хуей, халха-монголи и жълти уйгури). Много от паметниците на тази писменост били намерени от П.Л. Козлов в „мъртвия град“ Хара-Хото и дешифрирани от Н.А. Невски. Между тях е са: «Трошици злато на длани» – пособие за изучаване на тангутската писменост, създадено по подобие на китайски «Дзян дзъ уъня» (Хиляда думи); будистките «Маха праджня парамита сутра», «Море от писма», «Химн на свещените предци на тангутите».
Най-древният паметник на тангутската писменост е Лянджоуската плоча (1094), а най- късният – тангутската част на 6-езиков надпис на вратата на Дзуейюнгуан (1345).
Джуанци
От епохата на Тан (618-907) йероглифна писменост на база китайските йероглифи са имали и джуанците, живеещи до сега в Гуанси-джуанския автономен регион и говорещи един от тайските езици. През 1955 година е разработена писменост на основата на латиница и кирилица, а през 80-те година тя е изцяло латинизирана.
Съвременната цивилизация все повече се превръща в глобална информационна цивилизация. За случването на това като минимум са нужни три фундаментални изобретения: писменост, печат и компютър.
Китайската писменост е най-древната сред днес съществуващите и се характеризира с ценни за съвременните информационни технологии качества, като формализация, компактност и визуална символизираност. Китайската традиция на производство на печатна продукция е най-ранната такава. Фиксирана в набор от графични фигури двоичната символизация в „Книга на промените“ изпреварва бинарната аритметика на Лайбниц, двоичната алгебра на Джордж Бул и съвременния компютър, първият образец на който работил с двоични изчисления, проектиран от Джон Атанасов през 1937 г. Следователно може да се смята, че китайците са всъщност пионерите на информационните технологии, породили съвременната постиндустриална цивилизация, която пред нашите очи трансформира цялото човешко знание в хиперенциклопедия на интернета.
