Цин Шъхуанди
Първият император Цин Шъхуанди, който стои начело на обединяването на Китай, края на периода на Воюващите царства и разгрома на късното царство Чу през 221 г.пр.н.е., живее до 210 г.пр.н.е.
Жестокостта на цинското управление, правните доктрини за награждаване и наказание, разглеждането на държавата като лична собственост на императора се оказват добра система за получаването на властта, но неефективна за задържането й.
Период на конфликти
Следва няколкогодишен период на конфликти, когато се изявяват различни претенденти за властта, които се опитват да създадат нов ред, да станат родоначалници на нова династия, която да бъде способна да поддържа голямата империя, създадена от Цин Шъхуанди, но да бъде с по-благоприятни условия за живот.
Този период (210-202 пр.Хр.) на борба може да се раздели на четири части. Първо ибухват селски въстания, които са последвани от установяването на отделни царства. След което следва опита на Сиан Ю да създаде конфедерация от над 20 царства и най-накрая се достига до прекия двубой между Сиан Ю и Лиу Бан , който приключва с победа на Лиу Бан и създаването на новата династия Хан.
Сиан Ю е генерал, командвал армиите на царство Чу преди обединението през 221 пр.н.е. Много компетентна личност, която в началото на борбата за имперският престол има определено превъзходство над опонента си Лиу Бан. Повреме на битките от 207 г.пр.н.е. Сиан Ю успява да си създаде репутация на успешен тактик, способен да победи армиите на Цин на бойното поле и да принуди цинските генерали да се предадат.
Опонентът му Лиу Бан е сравнително незначителна фигура, дори не е част от официалния елит, той е някогашен пазач. По време на Цин Лиу Бан е на незначителна позиция в местна администрация, работата му се състояла в това да придружава затворници от местният затвор до затвор на по-високо административно ниво. Точно, когато започва спадът на Цин, Лиу Бан е на възложена му задача, която включвала престой през нощта. При проверката на поверените му затворници сутринта, няколко от тях са избягали и той осъзнава, че това означава, че той се е провалил да изпълни задълженията си и ще бъде жестоко наказан за това. Тогава той решава да събере останалите затворници и им казва, че ще ги освободи, ако го последват.
Така той заформя сърцевината на армията си, превръща се в борец срещу Цин и след колапса на династията той продължава да мобилизира сили, да привиква последователи и успява да се издигне и да се превърне в сериозна военна заплаха за властта, но въпреки това той е по-малко вероятния претендент за престола.
Сиан Ю и Лиу Бан стигат до директен конфликт един срещу друг през 204 година пр. Хр. в Синян (荥阳), който е град от стратегическа важност, защото се намира точно преди последната отсечката на Жълтата река преди да се влее в морето. Сиан Ю успява да обкръжи Синян и побеждава силите на Лиу Бан.
Лиу Бан обаче осъществява много внимателно стратегическо отсъпление, пренася се от центъра на конфликта към малко речно пристанище Ао по горното течение на Жълтата река, където има склад за зърно. Той завзема този склад, успява да нахрани отрядите си и да привлече нови последователи, да плати надници в зърно на хора, които идват в армията му.
През 203 година пр. н. е. двете страни достигат взаимно споразумение, където решават да разделят Китай на две части: Сиан Ю да бъде владетел на царство Чу на изток, а Лиу Бан – на Хан на запад. Сиан Ю връща членовете на семейството на Лиу Бан, които е държал като заложници, и двете страни оттеглят силите си към опредлените им територии.
Не е изненадващо обаче, че мирът не продължава дълго. Двамата протагонисти прегрупират силите си на земите, където авторитетите им са най-добре установени, за да съберат сили за следващия стадии от конфликта. Лиу Бан е първият, който нарушава договореностите.
Последната битка се случва в сегашната провинция Анхуей, където войската на Лиу Бан обкръжава Сиан Ю. Сиан Ю успява са се измъкне от оцеплението и да премине покрай линиите на Лиу Бан, но след като остава с не повече от 28 последователи, той се самоубива.
През втория месец на 202 г.пр.Хр, Лиу Бан приема титлата хуан-ди (皇帝 – император) и обявява нова династия, нарича я династия Хан (汉) и управлението на тази династия се превръща в една от великите епохи в китайската история. Хан управляват над 400 години, засича се времево с Римската империя на запад и точно толкова обширна империя – голяма и разширяваща се териториално империя, която по размер, население и богатство със сигурност се конкурира с Римската империя, а вероятно даже я превъзхожда.
Лиу Бан
Лиу Бан премества столицата в Чанан (长安) , същият град, който е първата столица на Източен Джоу и столица на Цин. От столицата той установява система на имперско управление, която до голяма степен е продължение на административната организация на Цин, но която през първият век на ханското управление се развива в много различен и много по-стабилен държавен ред.
Системата, която Лиу Бан планира да установи първоначално, съдържа в себе си голямо вътрешно разделение. В западната половина от ханските територии административната система се управлява директно от имперската столица – императорът назначава официални лица, които служат в местното управление – в зависимост от благоразположението на императора и за сравнително кратък, точно определен срок, след което биват разпределяни на други места. Това позволява на имперския двор да поддържа директен контрол върху управлението на тази част от империята. Но в източната половина на страната властта се дава на военноначалници от армията на Лиу Бан, които са осигурили тези територии на империята и са се заклели да бъдат верни на династията. Това разпределение е познато, защото наподобява ситуацията по време на управлението на династия Джоу, където има владетелски двор, но в по-отдалечените, маргинални области управлението е доверено на местни влиятелни личности, имащи връзка с владетеля, която обаче връзка с времето отслабва и назряват конфликти. Лиу Бан и неговите наследници директно контролират западната част от империята, но източната част е раздадена като хонорар (възнаграждение) на военните му лидери. Това наистина се превръща в проблем след време.
Въпреки това Лиу Бан има успешно установена основа на империята, доживява до първото десетилетие на втори век пр.Хр. Негов наследник е синът му след което се осъществява стабилно унаследяване на властта от следващите няколко наследници.
Появяват се някои трудности по време на първите години от втори век пр.н.е., но династията успява да ги преодолее. През второто десетилетие от втори век, семейството на императрицата Лю (съпругата на императора) , прави опит да развие по-дълбоко влияние и да доминира в двора, като контролира кой от синовете й да унаследи властта, но през 180 г.пр.н.е., когато се осъществява поредната коронация и следващият император сяда на трона, семейство Лиу конфронтира семейството на императрицата и го избутва на по-второстепенна позиция, като по този начин семейство Лиу преодолява опита да бъде манипулирано от имперските сватове.
По това време потомството на военноначалниците, получили земи за заслугите си при завземането на властта в източната част на империята, започват да недоволстват. Императорите правят голям брой опити да поддържат и увеличат контрола си над Изтока, но тези опити срещат съпротивата на местните влиятелни личности. Това състояние достига връхната си точка през 154 година пр.Хр., когато избухва бунт: някои от военните началници от източната част на империята се надигат и предизвикват семейство Лиу.
Императорското семейство обаче успява да изманипулира силните управници от Изтока да се сблъскат помежду си, така че някои от царствата са ослабени и победени, а териториите им са абсорбирани към директната имперска администрация и са използвани за основа на по-нататъшни операции срещу оставащите непокорни царства. След няколко години целият източен Китай вече не е контролиран от наследниците на военните лидери и е интегриран към имперската администрация. Това е много важно развитие на събитията, защото показва, че от една страна управляващата династия се е поучила от историята на Джоу, разпознала е заплахата от независимата власт в източен Китай и успява ефективно да й противодейства, когато тя се превръща в сериозен проблем. Така до средата на втори век империята на Хан е единична административна цялост, в която вече не съществува разделение между Изтока и Запада.
Това състояние подготвя почвата за появата на една от най-великите личности в имперската история – У Ди (汉武帝) , император, който управлява през дългия период от 141 г. пр. Хр. до 87 година пр. Хр.
Император У Ди
Император У Ди застава на чело на ханската династия в период, когато тя съзрява и става самостоятелна, той осъществява така нареченият хански синтез, който създава и консолидира имперски, административен и идеологически ред, който става основата за имперската политика и политическа система, за следващите две хиляди години. Системата, създадена през втори век преди новата ера (най-вече повреме на управлението на У Ди), се адаптира към променящите се обстоятелства, но остава непроменена за остатъка от имперската история.
Какво всъщност представлява синтезът на Хан? Той е смесването на три основни компонента:
- Конфуцианството, политическата философия, съсредоточаваща се върху човешките взаимоотношения, йерархията и реципрочността, върху идеите, че правилно организираното общество (регулирано и подпомагано от ритуали) е основано на моралното самокултивиране на благородните мъже, които учат, запознати са с ученията на Конфуций и доктрините на „пътя”. Това е основата за добре подредено човешко общество.
- Елементите на легизма, практическите средства за управление на държавата – идеята за правна система, за поощрения и наказания, които при Хан са смекчени в сравнение с тези от цинско време, защото са обвързани с философията на конфуцианството. Законовите регулации са изпълнявани в система, признаваща човешките отношения за централни, това е система на закон и ред, която обаче не игнорира човешката същност на всички хора, част от системата.
- Даоистки, космологичен елемент. Ако конфуцианството и легизма се занимават най-вече с ежедневни събития, с всекидневните елементи на човешкия живот, то трябва да се взима предвид, че съществува по-голяма система с невиждани и невидими феномени. Този трети аспект на ханския синтез се стреми да ситуира човешкото общество в пределите на голям, космологичен ред. Това става възможно чрез обединяването на идеи, съществували вече от много време в Китай.Систематизирани са и е създадена така наречената система на корелативна космология, т.е. система, която се стреми да обясни връзките между феномени, които биха могли да бъдат наблюдавани в природния свят, и събития, случващи се в човешкото общество. Това е доктрина за интерпретациите на поличбите и знаците. Ако има земетресение, затъмнение или метеоритен дъжд, ако има наводнение или въобще каквото и да е било природно явление, то най-вероятно значи, че естественият ред на нещата е обезпокоен, съответно може да е предзнаменование за наближаващо събитие или да бъде индикация, че нещо в човешкото общество не е наред. Неправилното поведение на хората и още повече на владетеля може да задейства такива предупредителни събития. Ако императорът се държи неправилно (може дори несъзнателно), то той трябва да разбере, че нещо не е наред и интерпретацията на тези поличби може да предупреди императора да разреши проблемите, които вероятно са се появили в обществото.
Това са трите измерения на ханския синтез – конфуцианството като политическа философия, легалистка правната административна практика и съществуването на по-голям свят , където се е намерила почва за съществуването на правилно организирано човешко общество.
Освен това У Ди започва голям брой админисративни инициативи. Той е активен император, вижда държавата като инструмент за добро, разбиране, което е тясно свързано обаче с разбирането му на конфуцианството като механизъм за подпомагащ доброто в обществения живот.
Времето на управлението на У Ди е период на голяма военна експанзия, китайски сили достигат до северните части на Корея, на юг стигат до днешните територии на Виетнам, китайско влияние се разпростира чак до централна Азия, китайска политическа сила се разпространява далеч отвъд пределите, достигани при предишни управление (дори при Цин, когато Китай се разраства значително), т.е. У Ди създава най-голямата китайска империя до този момент. В самата империя той практикува нов тип управление, при който държавата решава проблемите на хората, тя директно е част от социалния и икономическия живот. Единият начин, по който това е демонстрирано е при създаването на държавни монополии, централизира се търговията с определени стоки като сол, желязо. Тези стоки не се произвеждат навсякъде, но държавата прилага услия те да бъдат доставяни на места, където има нужда от тях. У Ди е против манипулацията на пазара от частни интереси, т.е. той е против меркантилни облаги на отделни заинтересовани лица или групи от хора. Той установява държавни монополии, където сол, желязо и някои други важни стоки са регулирани от държавата, продукцията им, както и дестрибуцията им се контролира от държавата, така че цените да бъдат запазвани достатъчно ниски и тези продукти, от които всички се нуждаят, да бъдат достъпни за всички. По този начин стабилният ред, условията за мир и благоденствие, които са желани при конфуцианските идеи, могат да бъдат поддържани чрез активното участие на страната, която става основния агент за осигуряването на добър живот. У Ди инициира и други практики, които по-късно се развиват в по-големи мащаби, например създаването на нови механизми за наемането на образовани благородни мъже на държавна служба. И по-конкретно, той започва практиката да се организират изпити в двора, където определени хора да идват и да бъдат изпивани, така че да бъде ясно дали тези индивиди са достатъчно компетентни, образовани, ерудирани за определена позицията. Ако отговорите бъдат сметнати за достойни, тези хора получават позиция в управлението. Първоначално това е скромно начинание и не веднага се превръща в голям механизъм, по който да се избират чиновниците. През този период хора са наемани най-вече с връзки или чрез препоръка от някого, или ако по някакъв начин са си изработили авторитет като компетентни личности в дадена област, т.е. на върха стои определен брой обвързани личности, където хората са наемани най-вече на базата на предварителни връзки. Но повреме на управлението на У Ди започва търсенето на по-обективен начин за тестиране на способностите и талантите на хората, които биха могли да се окажат на държавна служба. Създадени са висшите училища 太学, които поставят основата на традиционната изпитна система за постъпване на държавна служба. Тази система се създава като част от високоморалното разбирането на У Ди, че на висши постове трябва да бъдат поставяни само най-достойните хора и, че управлението на държавата трябва да се доверява единствено на такива.
У Ди умира през 87 г. преди новата ера, управлявал през един дълъг период на мир, експанзия и просперитет, той е държавник, който внимателно изработва управлението и установява закрилнически модел на властта чрез вмешателство в икономиката. Негов наследник става става най-малкият му син Лиу Фулин , по-известен като император Джао, но той умира на 20 години без да успее да остави наследник и след краткото 27-дневно управлнеие на император Хъ , на престола е възкачен правнукът на У Ди – император Сюен .
След смъртта на У Ди голяма част от политиките му са преразгледани. Определено е имало не малко случаи, в които висши служители и чиновници от управлението на Хан са се събирали, за да обсъждат настоящи политически проблеми. Има запазени записи за конференция състояла се именно с такава цел през 81 г.пр.н.е. Причините за това събиране са много. На присъстващите е заповядано да обсъдят трудностите, които китайското население изпитва и въпреки че в Хан шу съвсем леко се намеква, че дебатите засягат не само държавните монополии, става ясно, че явилите се обсъждат много повече и по-фундаментални въпроси.
Този извод е ясен от писмения отчет за дебата, съчинен от Хуан Куан повреме на управлението на император Сюен и съответно не е много отдалечен от самото събитие. “Дебата относно солта и желязото’’ е съставен под формата на диалог. Без съмнение този текст представя идеализирано и драматизирано описание на дебата, в което проблемите са представени с по-крайни термини от тези, използвани на самия дебат. Едната страна на дебата е представителите на привържениците на управлението и включва най-вероятно Сан Хунян . Другата страна се състои от критиците на управлението, които представят реформистки начин на мислене
Отчета на Хуан Куан сякаш по-скоро обхваща мнението на критиците, отколкото мненията на привържениците на управлението. Въпреки това първоначалният резултат от дискусиите не отразява това заключение, защото само деятелността с желязото в столичната област и пълномощията за държавна монополия са оттеглени. Имайки предвид разликите между отчета за дебата и реалния резултат от него, фактическата точност и валидност на «Дебатите» може да бъде поставяна под въпрос, но стойността им като обобщение на контроверсните проблеми от 81 г.пр.Хр. остава неоспорима и затова те служат като важен допълнителен източник към сбития отчет за случаят в «Хан шу».
”Дебатът относно солта и желязото” демонстрира огромната разлика в мненията на модернистите и на реформистите. Ако бъде погледнато от философска гледна точка модернистите виждат вселена, която действа спонтанно във вечния ритъм на петте фази (五行), всяка от които започва да надделява над останалите, след като е надвила предходната. Реформистите също споделят това философско виждане, но те предпочитат теорията, че всяка фаза следва по естествен начин след предходната чрез нарастване, а не чрез доминиране над предходната. В целите си за управлението модернистите се концентрират на осигуряването на сигурност и материално благоденствие за населението. С изглед да постигнат тези цели модернистите виждат определен добродетел в контрола на работата и дейностите, които биха могли да донесат всеобщо процъфтяване. Гледната точка на реформистите пък е съсредоточена на идеалите на перфектното управление, които би трябвало да доведат до облагородяването на хората чрез съобразяване с фундаменталните морални принципи. За да се осъществи това, реформистите искат да намалят контрола и изискванията при изпълнение на работа, също да намалят облагането с данъци до минимум, надявайки се по този начин да поощрят ценностите на цивилизованото общество. Тези принципи са разпръснати по целия дебат и се отнасят до повсеместната политика, точните мерки за управление, оценкте на миналото и до мнения за съвременното състояние на Китай.
Основната цел на модернистите е да постигнат най-пълна експлоатация на китайските ресурси и най-ефективната дистрибуция на продукцията от тези ресурси. Те обясняват правото да наложат контрол над земите, от които след това ще имат печалба за сметка на частни лица и тази печалба ще отива за държавата. Надяват се да подпомогнат производството, търговията и транспорта и вярват, че стабилна монетна система е съществена за постигането на тези цели. Модернистите защитват позицията, че именно защото има монополия над желязото, държавата може да осигури инструменти с добро качесто за селячеството, използването на трудова повинност пък е начинът да се осигури постоянна продукция и транспортировка на тези стоки. Освен това модернистите се надяват да стабилизират цените за железните стоки и солта. За доказателство на успеха от този тип политика, те посочват процъфтяващите търговски центрове в Китай.
От друга страна обаче нищо не може да разклати убеждението на реформистите, че концентрацията върху селското стопанство би била достатъчна, за да осигури добруването на Китай. Те омаловажават идеята, че държавата би могла да спечели от налагане на монополиите си, тъй като вярват, че подобна дейност не би била в полза на китайския народ. Съответно предпочитат да намалят употребата на монети до минимум и пледират събирането на данъци да се основава най-вече посредством продукция, а не чрез пари. Също посочват ниското качество на инструменти произведени от държавата и обявяват, че селяните плащат еднаква цена за тези инструменти без да се взема предвид качеството на стоката. Реформистите осъждат злоупотребата с трудови повиннсоти в индустриалната работа и настояват намаляването на повинностите до минимум. Срещу твърдението, че контролът и държавните монополии са обогатили държавата, те повдигат обвинението, че управлението е било потискащо, а изискванията й сурови.
Също изтъкват, че има голямо разделение между богатите и бедните и че осиромашаването на по-голямата част от населението контрастира много остро в сравнение с екстравагантностите и лукса на богатите. Реформистите твърдят още, че изобилитео, което може да се наблюдава в столицата Чанан е обида срещу каноните на благоприличието и би трябвало да е причина за срам, а не за гордост.
Относно външната политика представителите на правителството настояват на нуждата китайската цивилизация да бъде защитавана чрез ефективни отбранителни мерки и чрез привличането на приятелството на некитайски народи в Азия. Освен това изказват мнеието си, че най-добрият начин да се защитят от северните племена е да бъдат нападателни, за да осигурят продължителен мир в Сионну .
Критиците на управлението поддържат мнението, че бреговата експазия на Китай е ослабила държавата без да гарантира безопасността й; не могат да приемат, че разходите за военните кампании са оправдаеми. По подобен начин реформаторите не виждат никаква ценност в търговията тип внос – износ, която е одобрявана от модернистите като средство за увеличаване на богатството на Китай и за намаляването на богатството на опонентите на държавата, както и за начин да се избави страната от свръхпроизводството си.
Модернистите разчитат на системата от закони и наказания като способ за възпиране на престъпленията и за осигуряване на социална стабилност; те подчертват, че именно преди-империалните държави, които следват съветите на Шан Ян и на Шън Бухай , са станали силни, а не онези, които са следвали принципите на Конфуций или Херцогът на Джоу . Реформистките представители контрират, че моралните уроци съдържат повече ценност отколкото наказание и негодуват за това, че приведени в действие законите често се отнасят с населението несправедливо и непочтено. На твърдението, че Шан Ян е показал пътя към успеха, реформистите противопоставят факта, че успехът на Шан Ян е краткотраен; администрацията на Цин е основана на безскрупулни принципи и, че правилната основа за управление се намира в идеалите на Джоу.
Освен това представителите на правителството не виждат смисъл чиновниците да бъдат обучавани на теория без тази теория да е свързана с практическите нужди на управлението, а реформистите смятат за основополагащо включването на високи морални принципи още на ранен стадий от обучението на чиновниците.
Мненията, изказани повреме на „Дебата относно солта и желязото” , демонстрират промяната, настъпила в политическото мислене след края на управлението на У Ди
Сюен
До началото на управлението на император Сюен (започнало през 74 г.пр.н.е. и завършило през 49 г.пр.н.е.) и на неговите наследници тези промени стават очевидни както във вътрешната, така и във външната политика, оставяйки следа върху въпроси от рода на разходите за двореца, упражняването на законите и наказанията и поддържането на китайската сила по периметъра на империята.
До края на първи век пр.Хр. и началото на първи в.сл.Хр. външната политика на Хан продължава да бъде пасивна. Едва през 36 г.сл.Хр. ханските войски предприемат далечен поход срещу сионну, които се активизират в западните покрайнини. Това за известно време укрепва властта на империята Хан в западните области, но само след няколко години сионну отново възобновяват набезите си и в началото на първи век сл.Хр. им се отдава да подчинят изцяло тези земи. През последната четвърт на първи век пр.Хр. през страната преминава вълна от въстания на роби. На границата на Новата ера империята се озовава в състояние на дълбока вътрешна криза.
През цялата история на Ранната империя Хан като червена нишка преминава борбата против концентрацията на частната поземлена собственост. В края на първи век пр.Хр. обаче тя придобива особено изострен характер. Въпросът за земята е тясно свързан с робството. Тези два обществени проблема се оформят като основни във всички проекти за реформи и закони в началото на новото летоброене. Най-далновидните представители от управляващите съзнават необходимостта от провеждането на реформи , за да бъде облекчено напрежението в обществото.
Айди
Опит за въвеждане на подобни мерки е предприет от император Айди ( 7 – 1 г.пр.Хр.). В своя проектоуказ той установява (в днешни мерки) максималния размер на частната поземлена собственост на около 138 хектара, а количеството роби, в зависимост от общественото положение на собствениците им, ограничава на 200 за сановниците и потомствените аристократи и до 30 за простолюдието и дребните чиновници. Този проект обаче предизвиква толкова силни протести, че не може да става и дума за неговото прилагане.
След провала на политиката на реформи в страната избухват въстания. Такава е обстановката, в която се издига Уан Ман – регент на малолетния император Пинди управлявал от 1 г. сл. Хр. до 6 г. сл. Хр..Уан Ман провъзглавява създаването на собствена динстия Син. Ако Цин Шъхуанди е първият император- деспот, а Лиу Бан – първият император от простолюдието, то Уан Ман е първият император-реформатор, който си поставя за цел да възстанови “древните обичаи”. Като изключително обигран демагог и човек с голямо честолюбие, той бързо успява да спечели популярност сред народа и да си осигури поддръжката на придворните кръгове.
Възползвайки се от благоприятния момент той извършва дворцов преврат и през 9 г.сл.Хр. се провъзгласява за император-основател на “обновената династия”. Веднага след това, той заявява своето намерение да проведе реформи в страната. Разчитайки на поддръжката на широките народни маси, Уан Ман обявява възстановяването на щастливите порядки от Древността и възраждането на джоуската “кладенчова” система на деветте двора, в които единият се обработва в полза на държавата. Той обещава да възстанови равните дялове земя, като задели парцели за безимотните и малоимотните общинници. Това обещание, естествено, не може да бъде изпълнено. Уан Ман забранява покупко-продажбата на земя и роби и провъзгласява всички частновладелчески земи за държавни, а чатните роби за “частнозависими”, т.е. вероятно също подведомствени на държавата, но оставащи при своите предишни господари. При това държавното робство не е ограничено, а напротив, всички нарушители на законите на Уан Ман са превръщани в държавни роби.
Позовавайки се на старите конфуциански трактати, Уан Ман дори прави опит да обоснове изключителното право на държавата да владее роби. По време на неговото управление броят на държавните роби значително нараства в резултат на поробване заради престъпления. Според законите на Уан Ман роб става не само престъпникът, но и семейството му, както и четири други семейства свързани с взаимна отговорност за него. Имуществото на поробените семейства е конфискувано от държавата, в това число и техните частни роби. Всички данни свидетелстват, че реформите на Уан Ман са насочени против частното робовладелчество, а не против робовладелството изобщо.
Имайки за цел да съсредоточи в ръцете на държавата всички източници на доходи и да създаде силна бюрократична империя, Уан Ман извънредно много усилва фискалните и конролиращите функции на държавата, а също увеличава административния апарат. Той се стреми да направи наказуеми всички подсъдни дейности, издава укази относно отливането на монети и нормирането на пазарните цени, опитвайки се да установи активна намеса на държавата в икономическия живот на империята. Реформите на Уан Ман довеждат до крайно усилване на деспотичния гнет на държавата, те не само не смекчават социалните противоречия, но довеждат до изострянето им. Уан Ман се опитва да спаси положението, като обявява отмяна на своите закони за земите и робите, но напразно. Из цялата страна избухват стихийни въстания и бунтове. Отряди от разорени общинници, роби и слуги вилнеят из цялата държава, наричайки се с различни имена: “Зелената гора”, ”Медните коне”, ”Железните пищяли”, ”Големите пики” и др. Като правило те са разединени, макар че теритториите им на действие често се припокриват. Особено мощно е движението на “Червените вежди” , разгърнало се през 18 г.сл.Хр. в Шандун, където бедственото положение на населението се утежнява от разлива на р. Хуанхъ, която рязко променя руслото си. Движението на „Червените вежди” разтърсва страната почти десет години подред. То е несравнимо по-голямо от античните въстания и много по-еднородно по състав от това на Лиу Бан. То избухва също толкова стихийно, както и предшествалите го и няма никаква друга цел освен свалянето на „узурпатора” Уан Ман. В движението „Червените вежди” най-актовно участие взема масата обезземлени и експлоатирани хора. Въстанниците убиват чиновници, отменят данъци, отнемат имуществото на богатите, но не се установяват на никаква територия, а се придвижват непрестанно към столицата на империята Чанан. През 23 г. отрядите на „Зелената гора” успяват първи да навлязат в града. Уан Ман е обезглавен, а тялото му е разкъсано на части. През 25 г. Чанан е завзет от „Червените вежди”. Всеки въстаннически отряд провъзгласява свой император, а едновременно с това в град Луоян представители на управляващата класа провъзгласяват за император Лиу Сиу, които става известен под името Гуан Ухуанди.
При несъгласуваността на действията на въстаническите движения и липсата на военен и политически опит на лидерите им, всички те в последния етап от своето съществуване окончателно започват да служат на целите на аристокрацията, която се надява чрез тях да въстанови династия Хан, а след това да ги унищожи.
И действително Гуан Ухуанди започва своето управление с „наказателен поход” срещу „Червените вежди”, които разбива през 29 г., след което потушава и останалите вълнения.
