Неговото учение е оказало огромно влияние на живота в Китай и Източна Азия, превръщайки се в основна философска система, известна като конфуцианство. Истинското му име е Kong Qiu 孔丘, но в литературата често се именува като Kongzi 孔子, Kongfuzi孔夫子 („учителят Кун“) или просто Zi – „Учител“, което съвсем не е случайно – едва малко над двадесет годишна възраст той се прославя като първият учител-педагог в Поднебесната.
До победата на легизма, школата на Конфуций е била просто едно от многото направления в интелектуалния живот на Воюващите царства, в периода, известен като Стоте школи. Едва след падането на Цин, възроденото конфуцианство добива статуса на държавна идеология, която се запазва до началото на XX век., отстъпвайки място само на будизма и даоизма. Това, разбира се, довежда до възвеличаването на фигурата на Конфуций и дори включването и в религиозния пантеон.
Както при Мохамед и Буда, така при Конфуций, липсва канонична биография. Тя се налага да бъде реконструирана по материалите на множество източници, свидетелствата, за които обаче не винаги са автентични и понякога не корелират помежду си.
Жизнен път
Традиционно се приема, че Конфуций е роден през 551 пр.н.е. Това е Периодът на пролети и есени в китайската история, в зората на движението на Стоте философски школи. Конфуций е роден в град Цюфу, в древното китайско царство Лу (в наши дни – част от провинция Шандун, в семейството на дребен, обеднял благородник, наскоро избягал от княжеството Сун. Съдейки по владеенето му на аристократични изкуства, Конфуций е бил потомък на знатен род. Той е бил син на 63-годишен чиновник Шу Лянхъ (叔梁纥 Shū Liáng-hé) и 17-годишна наложница на име Ян Джънзай (颜征在 Yán Zhēng-zài). Малко след раждането на Конфуций, баща му умира. Макар знатното си потекло, от най-ранно детство той работи и живее в бедност. Още в детските си години Конфуций се отличавал с познаването на траурните церемонии, с засилено възприятие на несправедливостта и чувство на любов към родителите. Основата на бъдещата концепция за почит към родителите е била заложена у Конфуций още тогава, от майка му.
През VI и V век пр.н.е. за образован човек в Китай се е смятал този, който владее „шестте изкуства“ (лю и): спазването на ритуалите, разбирането на музиката, стрелбата с лък, управляването на колесница, четенето и смятането. В царство Лу, претендиращо за духовно лидерство в страната се е придавало особено внимание на всяко от изкуствата.
На преклонна възраст, разсъждавайки върху преминалия вече път и като-че ли обобщавайки преживяното до сега, Конфуций разделя живота си на няколко периода: „На 15 години аз обърнах своите мисли към учението. На 30 години се сдобих със самостоятелност. На 40 години се освободих от съмнения. На 50 познах Волята на Небето. На 60 се научих да различавам правдата от неправдата. На 70 години започнах да следвам желанията на моето сърце и не нарушавах ритуалите.“ Към 30-те си години Конфуций се изправя на крака не само в
материален,
но и в духовен смисъл. В това време той вече е положил основи на всички свои бъдещи начинания. „Тези неща имат ключова и определяща роля в целия по нататъшен живот на Конфуций – неговото общуване с хората“. Конфуций усвоил достиженията на древнокитайската писмена култура, което в бъдеще му позволило да пристъпи към съставянето на „Книга на историята“ – Shu Jing, „Книга на поезията“ – Shi Jing, „Книга на промените“ – Yi Jing, „Пролети и есени“ – Chun Qiu, „Книга за ритуалите“ – Li Jing, „Книга за музиката“ – Yue Jing. От началото на ханския период (II в.пр.н.е. – II в.сл.н.е.) тези паметници получават статута на канонична литература, превръщайки се по нататък в основа на цялата бъдеща китайска култура.
Към трийсетте години съзряват основните етично-философски концепции на бъдещото учение на Конфуций:
- Концепцията жен (хуманност, човеколюбие) и ли (правила, етикет). Ли се е смятала за висше проявление на жен. Тези два компонента отразявали убеждението на Конфуций за държавното управление и социалната организация на обществото.
- Същността на втората му концепция е „да бъдеш предан, (честен) сановник, да почиташ владетелите“. Тя обхващала целият комплекс от проблеми, свързани с системата на управление и преди всичко с нормите на взаимоотношение между държавните глави и чиновничеството.
- Третата концепция е известна като „следване на средния път“ или „учение за средата“, чрез които Конфуций се опитал да предпази от увлечението по крайностите.
- Разсъждавайки за проблема на властта, Конфуций смятал, че всички дела трябва да бъдат разрешавани чрез принципа на справедливостта, т.е. той обединява в едно раздалечени понятия като „власт“ и „справедливост“.
- Петата концепция касае отношението на човека към вярата, която той изповядва: „Бъди непреклонно верен на нашето учение, старателно го овладей; рискувайки живота си, защитавай го“. Хуан Ямин отбелязва, че целият живот на Конфуций се явява нагледен пример на непреклонната привързаност към тази доктрина.
- По това време се формира и началната му представа за Волята на Небето, докато все още противоречиво изразява критическото си отношение към повсеместно разпространената тогава вяра в духове.
Не е трудно да се забележи, че голяма част от концепциите са били свързани с проблема за управлението на държавата и обществото. Това изцяло отразявало ситуацията в най-сложния преходен период в историята на Китай, както в социално-икономически, така и в политически план.
На зряла възраст, когато вече обобщавал преживяното в живота си, Конфуций казал, че моделът на управление на държавата и обществото, моделът на човешките взаимоотношения, е вече създаден. Сега това, което трябвало да се направи, е да го представи на владетеля така, че да му се хареса. Това не било лесно, тъй като висшата аристокрация можело лесно да бъде разгневена. Фактът, че тогава Конфуций не е заемал висш държавен пост, само му е спомогнал да продължава да търси пътя към съвършенството и да докаже на хората, че е достоен за такъв. Започнал е с откриване на частна школа, в която проповядвал своя модел на управление.
През 517 г. пр.н.е. животът на Конфуций рязко се променил. След поражение в борбата с мощни аристократични родове, владетелят на царство Лу – Джао Гун бил принуден да бяга в съседното царство Ци. Конфуций нямал желание да остава в обхванатото от безпорядък царство Лу и последвал Джао Гун. На политическия небосклон, в епохата Пролети и есени, първият съветник на царство Ци – Ян Ин бил ярка и необикновена фигура. Съхранил длъжността си повече от 30 години, Ян Ин бил най-последователният и страстен привърженик на принципа хъ (хармония
и единство).
Формирайки впоследствие образа на джун-дзъ („благородния мъж“), Конфуций много заимствал от първия съветник на Ци, особено от неговата привързаност към хъ. В царство Ци Конфуций живял повече от две години и след поредица от опити да прокара своите идеи на владетеля, бива принуден отново да се върне в Лу.
Завръщайки се в родното си място, Конфуций се заема с редактирането на древнокитайски паметници и обучението на своите ученици, посвещавайки им цялото си време: „Слуги на слугите завзели властта в царството, затова всички в Лу започнали да допускат нарушения и се отбили от правилния Път. Затова Конфуций се отказал от службата, оттеглил се в покой и се съсредоточил върху корекцията на „Шъдзин“ и „Шудзин“, а също така и върху развитието на ритуалите и музиката. Числото на учениците му постоянно се множало, те идвали от далечни места и сред тях не е имало нито един, който да не възприема неговите поучения“. Накрая учението му станало дотолкова известно, че на държавните изпити през 501 г.пр.н.е. то било цитирано от почти всеки абитуриент.
На служба в царство Лу
В края на 501 година владетелят на Лу Дин-гун назначил Конфуций за началник на окръга Джунду.
Конфуций служил 4 години (501-497 г.пр.н.е.), постепенно изкачвайки се в йерархията. Това бил неговият реален шанс да осъществи своето Учение.
Дейността на чиновника Конфуций, детайлно известна в цял Китай, се разглежда като неразделна част от неговото Учение, личният пример в което е от основополагащо значение. Данните за дейността на Конфуций, като управляващ окръга Джунду, са твърде лаконични: „Минала само година след като Дин-гун назначил Кун-дзъ за управител на Джунду и от всички страни започнали да му подражават“. По време на своето управление Учителят прилагал своето Учение. Той назначавал хората на служба, отчитайки техните физически способности, с което внедрил принципа и (справедливост) при управление на държавните дела. Чрез това той подобрил моралния климат сред народа: „изчезнала кражбата, по-голямо внимание започнало да се е отделя на погребалните ритуали“. Конфуций, в поверената му административна единица, разделил всички земи на равнинни, планински, заблатени и хълмисти. Това било направено не по негово хрумване, а за да се подмени системата на данъчното облагане с по-справедлива. Не е известно количеството територия, която е била под управлението на Конфуций, но въпреки това неговите действия влезли в народната памет.
На 52-годишна възраст Конфуций бил назначен за да съкоу. Това бил един от висшите постове в чиновническата йерархия, завеждал криминалните дела и политическите престъпления. В действотелност е изпълнявал функцията на върховен прокурор, което го е направило най-приближения съветник на владетеля. Това бил най-високият и последен пост в неговата стремителна кариера, на който се задържа 3 години. За това време той се проявява като изкусен и опитен политик, познаващ и ценящ ритуалите, като усмирител на васалите, които били непокорни на владетеля си, и като справедлив съдия. Не винаги за Конфуций е било възможно стриктно да се придържа към своето Учение, но при всички случаи той се е стараел да го съблюдава, за което и врагове, и приятели го наричали „мъжът без пороци“.
Управлението на Конфуций е било до голяма степен успешно и затова е странен фактът, че му се е наложило да напусне поста си в самия разцвет на своята кариера. Различни източници дават различна интерпретация на тези събития, но основният мотив е в това, че Конфуций е бил принуден да напусне своя пост заради владетеля на царство Лу, който влязъл в разрез с основните етични и ритуални норми, и това станало причината за оставката на Учителя.
Години на странстване
След напускането на поста си, Конфуций решил да предприеме обиколка на царствата с цел разпространяване на своето Учение. Той бил завладян от мисълта да реализира поне основните си разработки , свързани с представите му за истинно управление.
Конфуций към това време вече е бил на 55 години (497г.пр.н.е.) – помъдрял от опита си мислител, сигурен, че знанията му, частично реализирани в Лу, ще бъдат от полза на някой владетел от друго царство. Първо Учителят се насочил към Уей и останал там 10 месеца. Но след анонимно предателство бил принуден да го напусне и да се отправи към царство Джън. По пътя той би отвлечен от християни, които го помислили за аристократ, техен потисник и враг. Конфуций се държал с достойнство и скоро бил спасен от уейски аристократи. След това той не посмял да замине за Дзин, където неотдавна били екзекутирани двама мислители и затова се върнал в Уей. Там към него се обръщал за съвети местният владетел, но заради бъдещи разногласия с него, Конфуций отново трябвало да напусне Уей. Той се отправил към Сун и после към Джен, където получил нищо не значещ пост и скромно заплащане. Скоро след това, заради опасност от надвисналата война напуснал Джън и се отправил на юг към Чу. По пътя Конфуций получил видение за своето Учение. Той попитал учениците си дали Учението му може да се реализира на практика: „Защо се оказахме в толкова безизходно положение? Не сме ли на неправилния път?“. На това Дзъ Гун отговорил, че „Учението е твърде сложно за да бъде възприето от простите хора, а за чиновниците изискванията са твърде високи, затова и хората на тръгват по Пътя – Дао“. Той предложил да бъдат снижени изискванията, за да могат хората да ги разберат и да ги последват. Конфуций възразил, че Дао е нещо повече от набор от изисквания за съвършения чиновник, а да се върви по него, означава, че човек трябва да усъвършенства своя дух и да се доближава до Волята на Небето. Това изказване потвърждава това, че Учителят се е придържал към идеализма, говорейки за духовната субстанция на Дао като идеал за човешко съвършенство и хармония с природата. В Чу Конфуций провел няколко срещи с първия съветник на Чу – Шъ Гун. Целта на тези беседи била да бъде достигнато най-бързо ниво на стабилност на страната и да се обезпечи нейният просперитет. Признак за такова състояние на държавата Конфуций смята, че е възможно, когато „най-близките се радват, а далечните жадуват да дойдат“. След визитата си при Шъ Гун, Конфуций, заедно със своите спътници, се завърнал отново в Уей. Последната му визита там била отбелязана с прокарването на концепцията за джън-мин (正名, Zhèngmíng, „Поправяне на имената“). С това той искал да подчертае необходимостта от периодични преобразования, като залог за заздравяването на обществените нрави. Краткият смисъл на концепцията се заключвал в това, че човекът в държавата трябва да съответства на своето място в нея.
Особеното внимание към тази концепция се обяснявало с вътрешнополитическата ситуация в Уей, където властта била незаконно придобита и Чу Гун, незаконният владетел на Уей, за да заздрави властта се опитал да привлече Конфуций като главен съветник. Желанието да претвори в реалност своето Учение и принципа джън-мин изправили Учителя пред дилема и той предпочел единство в Учението си и демонстративно се отказал от длъжността, запазвайки по този начин вярност към Учението. След това събитие, той се заел преподавателска дейност.
В съответствие с това, което Конфуций казал за своя живот („На 60 се научих да различавам правдата от неправдата.“), той се завърнал в Лу като много по-опитен човек, отколкото когато го е напуснал. Той обяснил нежеланието у хората за следване на Дао с нехайството на чиновниците. Учителят предложил на владетеля на Лу „да бъдат възвеличени истинните над неистинните чиновници“, когато владетелят и неговите приближени са пример за следване на традициите, то и народът ще стане предан и ще се изправи на пътя към съвършенството. Съветите на Учителя били изслушани, но както се очаквало, никакви практически стъпки не последвали. Конфуций не очаквал обратното, а се заел с преподаване, обучавайки учениците на четири неща: уън – писмени паметници, син – действията в живота, джун – преданост към учението и син – правдивост.
В последните си години от живота Конфуций написал летописа „Пролети-есени“ и отредактирал Шестте Канона, влезли в класиката на китайската литература и оказали силно влияние на националния характер на китайците.
През 482 г.пр.н.е. починал неговият син, а през 481г.пр.н.е. и най-любимият му ученик – Дзъ Лу. Поредицата от беди ускорили смъртта на Учителя и през 479г.пр.н.е. на 73-годишна възраст той починал. Погребали го в близост до реката Съшуей. Това се превърнало в място за поклонничество и най-свещено място в Китай вече повече от 2000 години.
Учението на Конфуций за държавата
Учението на Конфуций не съдържа глави, специално посветени на държавното устройство, тъй като няма раздели за човека, нито пък за обществото. Конфуцианският модел се налага да бъде реконструиран по отделни съждения. Неговото разбиране за устройството на държавата е още по-ценно, защото самият той е бил на държавна служба, която както знаем е била успешна. Но Конфуций не вижда държавата в противовес с обществото и отделния човек. Цялото му учение в тази област е взаимосвързано. Някои негови изказвания носят алегоричен характер и поради тази причина не могат да бъдат възприети еднозначно. Това може да наруши същността на Учението, както е и била нарушавана от китайската бюрокрация в продължение на много векове.
Според разработените от Конфуций схеми, управлението на държавата и на обществото се е базирало на ли (правила) и именно на тях се е предавало голямо значение.
Правилата по своята същност са определяли морално-етичните основи на човешкия живот, обществото и държавата като цяло. Значението на ли в действителност е много обемно. В него влизат жен (човеколюбието) и най-вече любовта към ближния, сяо – синовната почит, уважение към по-възрастните, подчинението им, честност и искреност, постоянния стремеж към вътрешно съвършенство, учтивост и др. В Жен Конфуций е виждал като важен елемент в държавното управление: „Управлявайки с помощта на учтивостта, няма ли да възникнат трудности? Но ако не се придържаме към учтивостта в управлението, то тогава ще съществуват ли правила?“. Учтивостта всъщност е означавала вярност към ритуалите и на политическо ниво е служила като политическа култура. Почитта към възрастните и любовта към ближния са се отнасяли както отделно към семейството, така и към държавата като цяло, в която владетелят става глава на „семейството“. Идеята се заключавала в това, да бъдат прокарани древнокитайските традиции в рамките на държавния закон. В своето учение Конфуций е
придавал голямо значение на вътрешносемейните отношения. „Ако народът бъде наставляван чрез управление, основано на закон, и редът да бъде поддържан чрез заплахи, то народът ще започне да се страхува от наказания и ще загуби чувството си за срам. Ако ли народът бъде наставляван чрез управление, основано на правила, то у народа ще се появи срам и ще стане послушен.“
За да бъдат създадени правила, които да останат приложими за дълъг период от време, Конфуций предложил използването на принципа хъ (хармония, борба с противоположността). „Правилата трябва да бъдат създавани чрез достигането на единство чрез разногласие“.
Голямо внимание Конфуций е отделял на „главата на семейството“, чийто образ е бил старателно интегриран като един от основните и елементи. За Конфуций и неговото учение е бил изключително важен личният пример в реализацията на правилата. Джун-дзъ (Junzi – 君子) или „благородният мъж“ е носител на правилата, не бива да се намира в отчуждение от държавното управление, а точно обратното – да бъде активен член на обществото и държавна личност. Именно върху образа на джун-дзъ е основана идеята за държавно управление с помощта на ли. „Ако владетелят обича ли, то никой от народа няма да посмее да бъде непочтен; ако владетелят обича справедливостта, то никой от народа няма да посмее да не го последва; ако владетелят обича искреността, то никой от народа няма да посмее да скрие чувствата си.“ В ролята на владетеля според Конфуций трябва да се откроява именно джун-дзъ.
В своите съждения за държавата Конфуций е различавал два социални слоя: управляващи и управлявани. Под управляващи той е разбирал джун-дзъ като „благороден чиновник“. Но това не означавало, че само аристократите могат да бъдат такива чиновници, а също така е допускал и приток на „нова кръв“ от други социални групи. Като цяло той си е представял „орачите да обработват земята, а способните на управление – да управляват“. Представата за „благородния чиновник“ Конфуций както обикновено разкрива чрез конкретен пример. „Учителят казал за Дзъ Чан (най-бележитият дипломат и политик на Древен Китай): Той обладава с четирите дао (сфери на дейност, направления на дейността, качества) на благородния мъж: в своите постъпки той проявява чувство на себеуважение, служейки на по-висшестоящи, проявява чувство на отговорност, възпитавайки народа, проявява чувство на доброта, използвайки народа, проявява чувство на справедливост“.
Първо по важност от всички дао на джун-дзъ Конфуций смята личната независимост, тъй като именно тя разграничава личността от всеобщата маса. Второто определя джун-дзъ като човек, уважаващ принципа на подчинението на висшестоящия или по-възрастния. Това прави системата на държавно управление по-надеждна.
Последните две дао касаят взаимоотношенията на благородния чиновник с народа. Третото дао е възпитаването на народа, т.е. въплъщението на една от най-важните съставни части на Учението на Конфуций. Сановникът, ако той е един истински „благороден мъж“, трябва да бъде учител на народа, т.е. трябва да му въздейства не само с доброта и личен пример, ако започне да се опира на закона (като легист), то това не би било възпитание, а народът ще загуби синовни чувства към подобен владетел (чиновникът) и ще се откаже да бъде конфуцианец. Четвъртото дао е използването на народа. Идеята е в това е, по какъв начин да бъде използван народа на държавна служба (трудова, войскова), каква данъчна политика да бъде провеждана, как да се разпорежда в съда. В цялата тази сфера на контакт с народа, претендиращият да бъде джун-дзъ трябва винаги да изхожда от принципа и (справедливост). Само съчетанието и на четирите дао позволява титлата джун-дзъ.
Също така, за да има право да се нарича джун-дзъ човекът трябва да бъде до голяма степен образован. Това условие на Конфуций е създало култ към знанието в Китай. Конфуций е отворил пътя към джун-дзъ за всички, които обладават със стремеж и упорство в получаването на знание(тъй като за земеделците не е било по средствата да получават образование, то аристокрацията е била единственият източник за попълнение на чиновничеството в Китай).
Култът към Небето, който тъкмо се зараждал в Китай, подчертавал величието на владетеля, а ръководството на държавата се осъществявало с помощта на чиновниците (в случай, че те са били джун-дзъ). Бюрокрацията се е явявала носител на ли в държавата, получила в лицето на конфуцианството своя верен покровител и и било дадено право на легитимно сваляне на владетеля (от което бюрокрацията често се е възползвала), посредством изгодни за себе си тълкования на правилата или природните явления.
„Благородният мъж се страхува от три неща – заповедите на Небето, на великите хора и на „съвершеномъдрите“. Владетелят постоянно се е намирал под заплахата на „съвершеномъдрите“, които по своя воля са можели да го превърнат в изгнаник. Но от друга страна владетелят възлагал надежди на конфуцианското жен (човеколюбие). По думите на Конфуций, „само притежаващият човеколюбие истински обича и ненавижда народа“. Тази част се е трактувала от владетелите в ханския период по следния начин: Владетелят има уникалното право в държавата да екзекутира и да помилва всеки един, когато това за необходимо.
Не е трудно да се забележи, че разсъжденията за „благородния мъж“ по примера на Дзъ Чан имат най-непосредствено отношение към представите на Конфуций за държавното устройство и за задълженията на висшата администрация. Тази гледна точка носи очевиден утопичен характер: по конфуцианския модел държава, чиновниците и владетелят са задължени преди всичко да се грижат за благото на държавата и народа, а доверието на народа за тях е висше достояние.
За Конфуций са съществували няколко концепции за истинното управление. Две от най-известните концепции са „поправяне на имената“ и „владетелят трябва да бъде владетел“. В действителност втората концепция се явява пряко следствие от първата.
„Поправянето на имената“ е едно от най-важните положения на Конфуций за принципите на управлението на държавата. Същността на този принцип се разбира от биографията на Конфуций, когато владетелят на царство Уей му предлага пост на върховен съветник. Тогава синът на владетеля чрез интриги сваля своя баща от трона и сам започва да управлява. С цел да възстанови доверието към властта, той привиква към себе си Учителя, който по това време заема друг пост в същото царство. Въпреки желанието си да получи толкова висок пост, Конфуций най-демонстративно отказал. Според Учителя, владетелят на Уей е човек дваж нарушил основният му принцип: той не само не е „истински владетел“, но не е и „истински син“. Царство Уей би могло да се рухне от нравствено опустошение и държавно разложение. За да предотврати подобен ход на събитията, Конфуций предлага да бъдат преразгледани наименованията и да бъдат приравнени с нормата на неговото Учение.
„Владетелят трябва да бъде владетел“ следва да се разбира в съчетание с предходния принцип, тъй като те комплексно изразяват основната мисъл на Конфуций за „истинното управление“. Господарят трябва да бъде най-мъдрият от „съвершеномъдрите“ и следователно заедно със силата на своята мъдрост и привързаност към ли трябва да обладава с народната любов и признателност.
Конфуцианската концепция за държавата е била изключително популярна в продължение на много векове. Под нейното знаме Китай се е обединил. На нейната основа е било създадено и плодотворно е съществувало ханското управление, нейните принципи, макар и не толкова безобидни в съчетание с принципите на легистите, са успели да осигурят стабилно съществуване на Поднебесната империя. И до сега Конфуцианството се явява една от най-мощните световни религии и предмет на изследване от съвременните политолози, теолози, филолози, лингвисти, историци и изкуствоведи от цял свят.
32 мъдри мисли и мъдрости на Конфуций:
- Ако с добро накажеш враговете, с какво ще наградиш приятелите си?!
- Благородният човек предявява претенции към себе си, обикновеният – към другите.
- Блажен е този, който нищо не знае, той не рискува да остане неразбран.
- В древността хората учили, за да се самоусъвършенстват. Днес – за да смаят другите.
- В държавата, където има ред, бъди смел в действията си и в думите си. В държавата, където няма ред, бъди смел в действията си и предпазлив в думите си.
- В една държава, която се управлява с разум, бедността и нищетата са срамни. А в държава, която се управлява без разум, богатството и почестите са срамни.
- Да изпращаш хората на война без обучение, означава да ги предаваш.
- Да признаеш за своите недостатъци, когато те упрекват – това е скромност; да ги разкриеш пред приятели – това е простодушие и доверчивост, а да ги показваш пред всички – това е горделивост.
- Да не говориш с човек, с когото може да се говори, значи да изгубиш човека; да говориш с човек, с когото не бива да говориш, значи да губиш думите си. Умният човек не губи нито човека, нито думите си.
- Да се пребориш с лошите навици е по-лесно днес, отколкото утре.
- Давай наставления само на този, който търси знания, осъзнавайки своето невежество.
- Оказвай помощ само на този, който не умее понятно да изказва своите заветни думи.
- Обучавай само този, който е способен, узнавайки за единия ъгъл на квадрата, да си представи останалите три.
- Избери работата, която обичаш, и тогава няма да бъдеш принуден да работиш и един ден през живота си.
- Когато думите губят смисъла си, хората губят свободата си.
- Когато пътищата ви не съвпадат, не правете общи планове.
- Който говори много, все ще каже нещо, което не е трябвало да казва.
- Който не вижда далечната опасност, го заплашва близка беда.
- Който не напредва всеки ден, всеки ден изостава.
- Който постига новото, грижейки се за старото, той може да бъде учител.
- Мъдрият човек не прави на друг това, което не желае да му бъде сторено на него.
- Мълчанието е верен приятел, който никога няма да те предаде.
- Най-голямата грешка е да не поправяш старата си грешка.
- Не се променят само най-мъдрите и най-глупавите.
- Не убивай комар с меч.
- Нещата имат корени и клони, делата имат край и начало. Когато знаеш кое стои отпред и кое следва, ще се приближиш до верния път.
- От сина на небето (императора – бел.цит.) чак до простолюдието само усъвършенстването на личността може да придобие на всекиго здрав корен.
- Позорно е да се държиш приятелски с човек, комуто тайно завиждаш.
- Покоят е благоденствие.
- Проклятие е да живееш в интересни времена.
- Простият се оплаква, че хората не го познават, а мъдрецът – че той не познава хората.
- Работѝ върху пречистването на мислите си! Ако нямаш лоши мисли, няма да имаш лоши постъпки.
