За да се запази позицията на семейството в обществото, то е трябвало постоянно да расте. Голямото семейство, включващо жените и наложниците на главата на семейството и многото му деца, станало често явление в Китай. Такива семейства обикновено се деляли по между си едва след смъртта на бащата, а понякога и след смъртта на двамата родители. Големият син заемал мястото на главата на семейството и получавал по-голямата част от наследството, а също така и дома с храма на предците. Останалата част от наследството се деляла по равно между останалите синове. Всички нови семейства, създадени от по-малките братя, дълго време били зависими от по-големия брат, който бил главата на рода. Така се получавал огромен род, който понякога достигал по големина едно цяло село. Но дори и при такива големи родове действали социално-икономическите закономерности. Някои семейства обеднявали, а други забогатявали. Но когато някое от семействата в рода обеднявало, то богатите семйства от рода са били задължение да им помагат. По този начин възникнала нещо като семейно-родова корпорация, в чиито рамки семействата, независимо бедни или богати, били свързани здраво едно за друго и по кръв, и по традиции.
Имена и фамилии
Тъй като семейството било смятано за по-важно от човека, фамилията при китайците се слага преди името. В цял Китай има само няколко хиляди фамилии, при което петте най-разпространени обхващат почти половината от населението. Пълното име на китаеца винаги включва в себе си фамилия и име. Фамилията, тоест родовото име, винаги е на първо място и се състои от един йероглиф : 王 ，李 ，张，陈，丁 и др. Много рядко се срещат фамилии с два или повече йероглифа.
В традиционното китайско семейство е било прието дъщерята да носи фамилията на майката и само синът да взима фамилията на бащата.
Носителите на една и съща фамилия били смятани за потенциални роднини и затова не можели да сключват брак. Когато се раждало дете, първоначално му давали „детско” име, което той носи докато започне училище. Когато той тръгвал на училище, бащата или по-често учителят му дава „голямо” официално име, което той носи до края на живота си и употребява в официални документи. Освен това юношите често получавали от родителите си или от учителите нещо като прякор, който се основавал на черти от характера.
Името на детето се избира според определени правила и традиции. То трябва да е благозвучно и да има красиви йероглифи. Често такива имена означават пожелания за благополучие или късмет.
Разбира се, властта също се е намесвала в избирането на имената. Хората от простолюдието нямали право да наричат децата си с някои определени имена. В китайската антропонимия е имало цяла глава с имена табу. Освен това потомците не можели да назовават починал роднина по име – вместо това той получавал още едно, което се записвало на надгробният камък. Още едно табу гласяло, че йероглифите, които влизали в имената на императорите от управляващата династия или названията на техните дворци не можели да бъдат употребявани в друг смисъл. Нарушаването на този закон било приравнявано до оскърбяване на династията. Затова някои йероглифи, които били в имената на императорите често били забравяни.
Сватба и взаимоотношение между половете
Целта на сключването на семейният съюз се състояла не само в продължаването на рода, но и в грижата за мъртвите предци. От сватвабата на младия мъж били заинтригувани най-много неговите родители, които от една страна носили отговорност за съдбата на рода пред духовете на предците, а от друга страна те трябвало да се грижат и за собствения си задгробен живот.
Освен законна жена богатият човек е можел да има няколко наложници, които били наричани „втора жена” , „трета жена” и т.н. Наложниците живяли под един покрив със законната жена, на която те изцяло се подчинявали. Често те изпълнявали задълженията на слугите. Законната жена нямала право да се жалва на мъжа си, в случай че не ѝ харесва присъствието на някоя от наложниците.
Докато законната жена била признавана за майка на всичките деца на своят мъж и заедно с него решавали тяхната съдба, наложниците губили всичките права върху своите деца. В случай, че законната съпруга почине, мъжът имал право или да вземе нова жена или да назове някоя от наложниците за своя законна съпруга.
Да ожени сина си и да види своите внуци – това било най-съкровенното желание на главата на семейството, защото само по този начин той можел да бъде сигурен, че когато попадне на другият свят, за него ще се грижат неговите потомци.
В книгата „ Ли Дзъ” са записани възрастовите граници за извършване на сватбения обряд. Според тези записи мъжете можели да бъдат женени от 16 до 30 годишна възраст, а жените от 14 до 20 годишна възраст. Според книгата „Джоу Ли” за съблюдаването на тези възрастови граници е имало специален чиновник, който съставял списъци на мъже и жени, които достигнали пределната граница и следил мъжете, които навършили 30 години да се женят за жени, които били на 20 години.
Най-важната роля в избора на жених и невеста играел социално-икономическият фактор. Родителите следили за това, семействата на младоженците да не се различават значително един от друг по материален статус.
Преговорите за сватосване по традиция били водени от сватовница. Тази роля можела да бъде изпълнена както от роднини, така и от професионалисти, които за своят труд получавали възнаграждение от заинтригуваните страни. Сватовницата отивала в семейството на невестата и много подробно описвала достоинствата на жениха. След това тя отивала в семейството на жениха и повтаряла същото, но вече за невестата. Занимаващият се със сватосничество трябавало да знае всичко за семействата на младоженците, а най-важно било изучаването на тяхното родословно дърво. На особена записка върху червена коприна сватосницата носила информация за жениха на семейството на невестата – чий син е, от какво съсловие е, каква длъжност изпълнява, къде живее. Роднините на жениха също получавали подобна записка с информация за невестата. Тези записки били дълго обсъждани в семействата, а информацията била задължително проверявана.
Въпросът да има сватба или не бил решаван с помощта на особен вид гадаене – Суан Мин . В основата на Суан мин било убеждението, че от момента на раждане животът на човека зависи от съчетаването на пропорциите на петте стихии в организма му. Сборът на пропорциите на стихиите на мъжа трябвало да съответства на сбора на стихиите на жената. Всяка една от тези стихии можела да се съчетава с мъжкото начало „Ян” и женското начало „Ин”.
Знаейки свойствата на петте стихии, гадателят трябвало да отговаря на въпроса, кои именно стихии и в какви съчетания влияят на младоженците. За това гадаене била нужна датата на раждане на жениха и невестата. Най-благоприятните съчетания били: метал-вода, вода-дърво, дърво-огън, огън-земя, земя-метал; неблагоприятните били: метал-дърво, дърво-земя, земя-вода, вода-огън, огън-метал. Ако стихията на женихът била „дърво”, а на невестата „ огън” , то бракът между тях се считал за невъзможен, тъй като бъдещата жена щяла да погуби мъжа си. Но ако женихът бил роден под знака на „огъня”, а невестата под знака на „ дървото”, то тогава брачният сюз щял да бъде възнаграден с многочислено потомство, тъй като топлината на слънцето ще стопли плодоносният клон на дървото и плодовете ще бъдат големи и сочни.
След сватбата младата жена била вече част от семейството на мъжа си. Синът можел да бъде недоволен от избраната от родителите му жена, а жената можела да бъде недоволна от мъжа, но това не се смятало за важно в брачния съюз. Родителите се чувствали по-спокойно, когато сгодявали децата си още от ранна възраст, защото по този начин, в случай на внезапна смърт, ще има кой да се грижи за техния задгробен живот.
Древните китайци не одобрявали нежните отношения между жениха и невестата. Това се смятало не само за излишно, но и неприлично. Младите хора въобще не били длъжни да се срещат преди сватбата. Никой не се е интересувал от тяхните лични чувства. Ако сгодяването е било извършено още в детството, а бъдещият мъж е починал преди сватбата, съществувал обичай, според който младата жена е трябвало а бъде венчана за погребалната дъсчица на починалия жених. Тогава тя ставала вдовица още в момента на своята венчавка и както всяка друга вдовица била лишена от правото да се омъжи втори път. Съществувал още един обичай, според който близки приятели се клели един на друг. Те си обещавали, че ако им се родят деца, то момчето и момичето ще станат мъж и жена, а ако са момче и момче – братя, а момиче и момиче – сестри. Дори и ако едно от децата е болно или с лош характер, клетвата не можела да бъде нарушена. Единствената причина, поради която този договор можел да бъде нарушен, била смъртта на един от сгодените.
Церемонията била определяна според социалния статус на жениха и невестата. На празничната маса били поднасяни плодове – символ за многодетност. Също така имало фъстъци и кестени с пожелания за бъдещото дете.
Първото съвместно имущество на младоженците, независимо от тяхното социално положение, било: възглавница, постелни принадлежности, вази, огледало, чайник и чашки. Вазата била символ за мирен съвместен живот, а огледалото символизирало съпружеските отношения.
В някои райони на Китай, женихът изпращал подаръци на семейството на невестата. Ако невестата ги приемела, то това означавало, че тя приема годежа и той е вече официален. Момичето можело да няма никаква представа за външния вид на бъдещия си съпруг или за неговия характер. Тя не можа да научи нищо за него нито от родителите си, нито от братята си. Още от деня на сватосването тя не може да излиза и ако идват гости, то тя трябва незабавно да напусне стаята. В Южен Китай богатите родители на младоженеца пращали на невестата златни или сребърни накити, а на нейните родители – свински крачета, две кокошки, две риби, осем кокосови ореха и т.н. Родителите на невестата пращали на жениха пет вида сушени плодове, изкуствени цветя, сладки и две гъски като символ на семейното блаженство. Понякога невестата пращала на бъдещия си съпруг чифт обувки – това означавало, че тя се предава изцяло в неговата власт. Богатият младоженец, в определения от гадателя ден, изпращал позлатен паланкин, украсен с разноцветна резба с изображенията на дракон, небе и цветя,за да вземе невестата. Съществувал обичай, според който вратите на дома на невестата били затваряни за известно време и не било разрешено да се пуска паланкина в двора. За да ги пуснат, приятелите на жениха трябвало да заплатят на сестрите и приятелките на младоженката, в следствие на което паланкинът бил допуснат до дома на невестата.
Младоженката трябвало да плаче в продлъжение на три дни до сватбата. Тя трябвало да отказва да се храни, показвайки по този начин своята мъка от това, че трябва да се раздели с родния дом. В деня на сватбата, когато момичето трябвало да напусне дома, тя се криела някъде. Майка й започвала да я вика и да я търси, преструвайки се, че нейната дъщеря е изчезнала. През това време момичето се затваря в стаята си. Но след като паланкинът идвал, момичето преставало да показва своето неподчинение и отваряла вратите на своята стая със сълзи на очите. Бащата заключвал с катинар дъщеря си в паланкина и давал ключа на верен слуга, който трябвало да го даде на жениха.
Ден преди сватбата се прави прическа на младоженката, която показвала, че тя вече е омъжена жена. Косата по челото била подстригвана, за да се направи челото по-голямо. Преди да влезе в паланкина, младоженката слагала на главата си накит, украсен с изкуствени цветя или скъпоценни камъни.
Сватбеното шествие било изключително красиво. Червеният, украсен паланкин, в който пътувала невестата към дома на своя бъдещ съпруг, ярките дрехи на участниците в шествието и също така дрехите на самата младоженка, трябвало да бъдат доказателство за богатство и процъфтяване. Но обичаят забранявал родителите на невестата да участват в шествието, защото след сватбата тя вече принадлежала на друго семейство.
Младоженецът посрещал бъдещата си съпруга безмълвно и без усмивка. Той дори не я докосвал по ръката, когато я водил към спалнята.
Младоженците заедно се покланяли на небето, земята и дъсчиците на предците на жениха, което било изключително важно в сватбената церемония. В предната част на стаята, „пред небето”, била поставена маса, на която били сложени две запалени свещи и жертвен съд с димящ се тамян, две миниатюрни захарни петлета, пет вида сушени плодове, „жертвени пари”, пръчици за хранене, огледало и ножици. Всичко това било символ на процъфтяване и съгласие. Младоженката сядала от дясно на младоженеца и заедно на колене се покланяли четири пъти. След това ставали, сменяли си местата и отново се кланяли. След кланянията на масата слагали дъсчиците на предците, на които младоженците се кланяли осем пъти. Когато те завършвали този ритуал, те отпивали вино и мед от чаши, съединени с червена копринена лента. Всичко това символизирало съгласието и съюза на младоженците.
На сватбата задължително е присъствал старец с дълга бяла брада, който играел ролята на Бога на дълголетието. Когато младоженците се кланяли на небето и земята, старецът леко ги докосвал с червена бамбукова пръчка, пожелавайки им много щастие, дълголетие, синове, богатства и здраве.
През първата брачна нощ в стаята на младоженците се слагали две запалени свещи. В зависимост от това как горели свещите, е била определяна продължителността на брака. На сутринта новобрачните отивали в кухнята и се молили на Бога на дома. Това означавало, че младата жена трябвало да овладее изкуството на готвенето. След това тя отивала в храма на предците, където се молила на предците на своя съпруг. На третият ден след сватбата младоженците посещавали родителите на младата съпруга. В тяхна чест устройвали пиршество и така завършвала сватбената церемония в богатите семейства.
След сватбата настъпвал най-страшният момент – свекървата упражнявала своята власт върху младата жена. И дори ако мъжът съчувствал на своята жена, той нямал право за възрази на своята майка. В случай, че го направи, той причинявал още повече страдания на своята съпруга и животът ѝ се превръщал в ад. Покорност, покорност и още веднъж покорност – това била главната добродетел на жената. В детството тя се подчинявала на баща си, след сватбата се превръщала в прислужница на своя съпруг и неговите родители. Най-важните качества на жената били сдържаност и способността да се приспособява към характера на съпруга. Светът на жената бил ограничен в рамките на дома и семейството. Единственото, което тя можела да прави е да отиде в храма, да закачи хартиена фигурка, която изобразява мъжа ѝ и да се моли на Богинята на милосърдието да разтопи сърцето на съпруга ѝ.
Когато богат мъж имал няколко „второстепенни” жени, законната съпруга трябвало да ги приеме благосклонно и да живее с тях в мир и съгласие. Мъжът имал право да дава или продава своите наложници. Въпреки че това било забранено със закон, такава практика имала широко разпространиение. Ако мъжът лошо се отнасял към своята жена, той бил наказван по-леко, отколкото за такова отношеие към чужд човек. Но ако жената се държала лошо с мъжа си, то тя била наказвана по-жестоко, отколкото за подобно държание с друг човек. Ако мъжът изневерявал, това не се смятало за престъпление, но ако жената изневерявала, съпругът ѝ имал правото безнаказано да я убие.
Мъжът имал право да поиска развод в следните случаи:
- – Ако жената не живее в мир със свекъра и свекървата
- – Ако жената е безплодна
- – Ако жената е изневерила
- – Ако жената говори прекалено много и предизвиква скандали в семейството
- – Ако жената страда от някаква болест, към която хората изпитват отвращение
- – Ако без разрешение присвоява домашно имущество
Но тези причини не били валидни по време на траур или ако мъжът е забогатял благодарение на този брак. Освен това съпрузите можели да се разведат по взаимно съгласие. Разводът се извършвал чрез взаимното съгласие на двете семейства и само ако има някакви наистина големи проблеми, се намесвала властта.
Мъжът можел да има само една жена, но нищо освен финансовото му състояние не пречило на вземането на наложници. Броят на наложниците увеличавал престижът на семейството, затова висшите чиновници се стараели да увеличат своя харем.
Наложницата била свободен човек, но заемала мястото на прислужница в семейството. Тя била длъжна да се подчинява на законната жена и нямала право на наследство, въпреки че нейните синове можели да бъдат пълноправни наследници. Но харемнят живот водил често до напрежение и ревност между жените. Новите фаворитки на главата на семейството били не рядко наказвани от предишните наложници.
Повторното омъжване се смятало за тежко престъпление на жената. Водивацата, която се осмелявала да се омъже отново, била обречена на изгнание и рискувала да бъде убита от родителите и роднините на покойния съпруг. Според древно правило жената трябвало да бъде с мъжа си и в земния, и в задгробния живот. Затова тя решавала да прекрати земния си живот и да се възсъедини със своя съпруг в отвъдното. Такова решение било смятано от семейството за подвиг. Имало много начини за самоубийство. Някои използвали опиум и просто лежали до тялото
на мъжа си докато умрат. Други умирали от глад, а трети се обесвали, като преди това предупреждавали съседите и роднините, за да може да присъстват на събитието. Истинските причини за тези самоубийства били различни. Едни били наистина влюбени в своите съпрузи, други не можели да издържат бедността, на която били обречени. Вдовицата била погребвана в гроба на нейния съпруг или около него. Този обичай тръгнал от Конфуций, който погребал майка си до своя баща.
Раждане и възпитаване на децата
В живота на всяко китайско семейство за голямо събитие се смятало раждането на син. Близки и роднини идвали да видят родилката и носели подаръци: облекло за бебето и храна за укрепване на силите на майката. За да отблагодарят познатите и приятелите, родителите сервирали празнична трапеза или просто предлагали на гостите боядисани в червено варени яйца. В тези случаи било прието да канят гостите на китайски спагети, символизиращи дълголетие за новороденото. Детето в семейството било радост, ако се раждало момче, но се превръщало в ненужен товар, ако се раждало момиче. Да имаш син се смятало за целта на брака и голямо щастие за семейството.
Децата били учени отрано да спазват различни обреди. Така, при младата луна децата се обръщали към нея с думи: „Месечина, месечина, месечина! На тебе ти се кланям три пъти. Не позволявай децата да хванат крастата”. Луната, според древните китайци, имала влияние не само върху децата, но и върху дрехите им, затова през нощта не бивало да се слагат дрехи на момчета и момичета там, където пада лунната светлина или сиянието на звездите. Ако детето спяло безпокойно, смятали, че то е урочасано. За да предпазят бебето от уроки, прилагали следния обред: пишели на червена хартия „Небето е жълто, жълто! Земята е жълта, жълта! Вкъщи имаме плачливо бебе. Скъпи минувачи, прочетете три пъти написаното и нека бебето спи до сутринта.” Тази хартийка я подхвърляли на кръстопът.
По установена традиция на новороденото дарявли различни бижута. Подаръците можели да бъдат наистина ценни – златно синджирче на врата или сребърно украшение с форма на катинар, но можели да бъдат и съвсем семпли, чисто символични, например прасковена костилка с изрязани върху нея рисунки. През костилката вдявали конец, който връзвали на ръката на бебето.
С голяма тържественост се отбелязвал първият месец от раждането на бебето. Роднини, приятели и познати пак носели подаръци: сребърни, позлатени и посребрени звънчета, изображения на бога на дълголетието и на осемте безсмъртни, гривни за ръка и за врата, катинарчета, червени конци за врата. Звънчетата и изображенията на боговете се крепяли върху шапката на младенеца. Катинарчето окачвали на шия, за дълголетие на детето и за да не го напусне душата.
Малките момченца често бивали облечени като момиченца, за да се излъжат духовете на болестта и смъртта, които, според вярванията на родителите, тогава щели да ги подминат. Когато суеверните родители се опасявали, че дългоочакваното им и любимо момченце ще бъде преследвано от болестите или даже похитено от смъртта, те му давали име Ятоу /Прислужница/. Те се надявали да излъжат злите духове, показвайки, че детето не им е скъпо, и не ги е страх да го изгубят. Момченцата били предмет на особени грижи в семейството. В стремежа си да ги предпазят от злите сили и злополуки, родители прибягвали до различни амулети и талисмани. Специален амулет – „катинарче на стоте семейства” – предпазвал новороденото. След раждането на сина бащата обикалял сто човека – роднини и близки – с молбата да му дадат по една или няколко медени монети. За така спечелените пари той купувал катинар и го окачвал на шия на детето. Това означавало: стоте семейства са заинтересувани в дълголетието на новороденото.
На вратовете на момичетата слагали торбички с ароматни билки. Торбичките били ушити от най-добрите шивачки и обикновено били червени на цвят, за да плашат злите духове. За да се предотврати лошото влияние на злите духове върху децата, били вземани и други мерки. В стаята, където спяло бебето, слагали метла или конска опашка.
Младата снаха имала само едно средство да си облекчи положението в семейството – да роди син. Всички очаквали от нея син и самата тя мечтаела да роди момче. Ако обаче, на бял свят се явявало момиче, очите на майката се изпълвали в горчиви сълзи, тя дори не гледала на малкото същество. Свекървата била бясна, и дори съпругът, който иначе добре се отнасял с жената, изглеждал тъжен и угрижен.
Ако жената раждала само момичета, тя се смятала за виновна пред мъжа си, защото е излъгала надеждите му за продължаването на рода. Неспособността на жената да роди син давала право на мъжа да си вземе наложница – това било позволено по закон. Раждането на децата за благото на родителите се е смятало за основна цел на брачния живот и според вярващите, това осигурявало на предишното поколение покой в отвъдното. Сред всичките членове на семейството обаче, момичетата били най-онеправдани. От тях се е искало не само послушание, но безусловното подчинение. От ранни години трябвало да вземат участие във всяка къщна работа, да помагат при почистването, да мият чиниите. В младежките години те се обучавали да шият. След като за момичето избирали бъдещ съпруг , бъдещата снаха трябвало да учи нещата, с които са се занимавали жените от семейството на мъжа.
На момичетата не се е позволявало да се забавляват или да мързелуват. Не им е било позволено да общуват с комшийските момчета. А когато пораствали, те нямали право да играят дори и с момчетата от своето семейство. Забранявали се всичките самостоятелни излизания от дома. Излизанията били възможни само с придружител – някой член на семейството.
С възпитанието и обучението на момичета предимно се занимавали жените. Обаче и татковците не оставали съвсем настрана. Именно върху техните плещи лежала отговорността по възпитанието в дъщерите на тъй наречените „три правила на подчинението”: вкъщи да се подчинява на бащата; омъжена да се подчинява на мъжа; като вдовица да се подчинява на сина. Главата на семейството отговарял и за възпитанието при дъщерите на „четирите добродетели” – съпружеската вярност, честност, скромност и усърдие.
Смъртта на предците
Ако първият дълг на китаеца бил да почита Небето, то вторият бил да почита своите предци. В Древен Китай имало различни форми на култ, но изключително важен бил култът към предците, тоест обожествяване и почитане на предците в рода по мъжка линия.
Смъртта на близък човек изключително много влияела на неговите роднини. Струвало им се, че покойникът все още бил с тях, наблюдавал ги, преживява техните радости и печали. Никой не искал да допуска мисълта, че той ги е напуснал завинаги.
Но как всъщност определяли настъпването на смъртта?
В Южен Китай съществувал следният обичай: Синът, плачейки, молил душата на мъртвия баща да се върне в тялото си. Тази молба била произнасяна три пъти. След като надеждите за съживяване на бащата умират, покойникът бил признат за наистина мъртъв. Роднините бръснели главата на починалия и миели неговото лице, а след това го обличали в погребални дрехи. В деня на неговата смърт, в устата на починалия слагали парченце злато или сребро, обвити в бяла хартия. По-бедните в този случай слагали сребърна монета или парченце захар, обвити в парче червен плат. Оплаквайки мъртвеца, роднините назовавали неговото име и мястото на неговото раждане, изброявали неговите заслуги, съжалявали за неговата така скорошна смърт. Краката на покойника били завързани около глезените. По този начин той не можел да се съживи и да преследва живите хора. В деня на погребението се събирали всички роднини на починалия. В дясната ръка слагали ивов клон, с помощта на който се пречиствал неговия път в отвъдното от зли духове, а в лявата му ръка слагали ветрило и носна кърпичка. Така мъртвият трябвало да се изправи пред съдиите от задгробния живот. Покойникът бил обличан в нечетен брой дрехи. Смятало се, че нечетното число съотвества на светлото, мъжко начало „Ян”, а четното на тъмното, женско начало „Ин”. В краката на покойника слагали две свещи, за да бъде осветен пътят му в отвъдното.
В Северен Китай обичаите били малко по-различни. Веднага щом смъртта настъпела, роднините на покойния съобщавали на неговите приятели и близки и те незабавно идвали в неговия дом. Имало поверие, че ако очите на мъртвия били отворени, това означавало, че той имал недовършени дела през земния си живот. Ако умирал възрастен човек, роднините му махали всички червени предмети, а върху червената украса по вратата на дома залепяли бели и сини ленти хартия. Най-големият син правил жертвоприношение и изливал вино в краката на покойника. Тъй като домът и имуществото в него били считани за собственост на починалия, членовете на неговото семейство нямали право да ги използват. Те строяли нов дом близо до стария. За да не се лишава покойника от приятното обкръжение на своите приятели, те трябвало да отидат до масата, върху която е бил поставен ковчега и да се поклонят два пъти, хвалейки починалия. Когато умирали родителите, синът, в знак на благодарност, слагал кичур коса в техния гроб. За да забавят процеса на гниене на трупа, роднините слагали в устата, носа и ушите му парченца нефрит. Било забранено да се гори трупа на покойния, да се хвърля във вода, да се погребва по време на весели празници. Смятало се, че мъртвият не трябвало да бъде погребван докато не изсъхне неговата кръв. Затова го погребвали едва на седмия ден след настъпилата смърт.
Един от най-главните елементи на култа към предците били церемонията по погребението на главата на семейството, траура и жертвоприношението. Погребението при простолюдието било наричано „траурно дело” или „бяло дело” . Церемонията завършвала с изгаряне на предметите, предназнаени за покойника в „света на сенките”. Изгаряли и хартиена къщичка, която символизирала жилището на починалия, неговите дрехи и няколко парчета. В богатите семейства гробът бил поставян върху голяма катафалка, която била червен цвят и украсена от всички страни с бродерия. Катафалката била толкова тежка, че трябвало да бъде носена от поне десетима мъже. Така по време на династия Цин, гроба на чиновник от трета класа, бил носен от 48 човека, а гроба на член от императорското семейство 84.
Покойникът бил облечен в най-хубавите му дрехи. В богатите семейства имало обичай да се пълни ковчега със скъпоценни камъни, злато, сребро, перли и всички предмети, които обичал мъртвият. Например в Западен Китай в ковчега на рибар слагали част от неговата мрежа и парченце дърво от неговата лодка, за да може той и в отвъдното да се занимава с това, което обича.
Хората от простолюдието нямали възможност да си позволят гробница, затова се стараели да си купят хубав ковчег, който щял да съхранява тялото дълго време. Но материалът за ковчега не е бил въобще евтин, затова за отвъдния живот хората са се готвили от рано. Да подариш ковчег на баща си за рождения му ден, било смятано за изключително похвална постъпка. Този обичай бил много разпространен в Древен Китай. Предварително приготвеният ковчег бил съхраняван в дома на човека, за когото е, до неговата смърт.
Ковчегът трябвало да бъде направен без пирони. Ако той бил предназначен за човек от простолюдието, го лакирали в черен цвят, а ако е бил за богат и знатен човек – в червен. На капака на ковчега били написани името на човека, къде е бил роден, с какво се е занимавал, кога се е родил и кога е починал, а стените били украсени с рисунки. Колкото по-богат бил човека, толкова повече пари харчил за своя ковчег. Той бил оценяван по качеството на дървото, от което е направен. Най-ценното дърво било тис. Тисовият ковчег струвал изключително скъпо, тъй като не гниел бързо. Отвътре и отвън дъските били лакирани, а процепите били замазвани със специална смес от лак, смола и порцеланов прах. Тази процедура била повтаряна няколко пъти, докато ковчегът не станел напълно непроницаем за влага.
В Древен Китай покойниците били погребвани в родови гробища. Много семейства имали участъци земя, които не били вземани от властта и се предавали от поколение на поколение. Според древните установки родовата земя въобще не е могла да бъде за продан, но дори и в тези случаи, когато това правило било нарушено, участъкът бил съхраняван от предишния владелец.
Когато погребалното шествие стигало мястото за погребване, ковчегът бил слаган в гроба. Пръв хвърлял пръст върху ковчега най-големият син на починалия, след това неговите роднини и близки. След погребението бил извършван обряд на поклонение на праха.
По древен обичай, при смърт на родителите децата трябвало да бъдат в траур три години. Ако съпругата умирала, мъжът ѝ бил в траур една година, а ако съпругът умирал, жената била вдовица завинаги. По време на траур при смърт на родител, синът нямал право право да се бръсне, сресва, да яде месо, да пие вино, да се смее и да слуша музика. Не било разрешено празнуването на празници. През първата година на траур, хората носили бели дрехи, през втората сиви, а през третата черни. Спазването на траура бил не само семеен, но и обществен дълг. На роднините на починалия често било предлагано временно да напуснат своите работни места. Съседите също обръщали внимание на роднините на починалия – стараели се да не ги безпокоят със своите шумни разговори, песни и музика. Според древните правила, човек по време на траур задалъжително трябвало да бъде съсредоточен и да бъде в състояние на съзерцание.
Според обичая гробовете трябвало да бъдат посетени най-малко веднъж в годината. В противен случай се считало, че роднините на мъртвия са починали или са напуснали родните места.
В края на краищата може да се каже, че култът към предците, като частен случай не преклонение пред миналото, имал основополагащо значение за китайската общество и култура.
Заключение
Въпреки суровите нрави и обичаи, китайското семейство се отличавало с удивителна жизнеустойчивост в борбата с неволите, а членовете на семейството с неописуема привързаност към родния дом. Каквото и нещастие да се случело в китайското семейство, неговата глава никога не се предавал, продължавал да се труди, без да губи оптимизъм и настойчиво търсел изход от неприятната ситуация. Не били по-слаби от мъжете и жените, които с изключителна издръжливост и храброст тъпрели болката, страданията и всички обрати на съдбата.
