В развитието на екологичното право на Народна Република Китай се наблюдават закономерности и етапи, сходни с тези в СССР и страните от Източна и Централна Европа в периода до падането на Берлинската стена в края на 1989г. Бързата индустриализация и липсата на правна регулация в условията на еднопартийна система водят до екологични катастрофи в някои райони, загуба на ценни ресурси и заболявания вследствие на замърсяването на природната среда. След средата на 70-те години на 20 век, при извършените промени в икономическата база и идеологическата надстройка започва оформянето на модерна правна рамка чрез промени в Конституцията и приемане на екологични закони. Проблем остава прилагането на приетото екологично законодателство в условията на изключително високи темпове на нарастване на икономиката.
Китай активно провежда политика и мероприятия, насочени към смекчаване на климатичните изменения, приети са ред политически мерки и са постигнати успехи в регулиране на икономическите структури, изменение на формите на развитие, экономии на енергия, повишаване на ефективноста на потребление на енергоносителите, оптимизация на енергийната структура и залесяването.
Защитата на околната среда в Китай е едно от базовите направления на развитие на националната политика. Правителството на КНР отделя голямо внимание на законодателната работа в тази сфера. В настоящия момент страната притежава правна система, основана на Конституцията на КНР и Закона за защита на околната среда, който урежда основните принципи на координация на развитието на икономиката, социалния прогрес и екологичната защита и установява юридическа отговорност за държавните служители и юридическите и физическите лица.
Въведение
Както показва опита от общественото развитие на всяка държава, използването на приородните ресурси, промишленото производство, икономическия ръст са неизбежно свързани с антропогенното въздействие на обръжаващата среда, в следствие на което се проявяват екологични проблеми, много от които приемат необратим характер. За Китай това са нарушения на екологичния баланс, хронично пренаселване и съпътстващата го деградация на природните комплекси, земеделските ресурси, радикално изменение на околната среда и разпространение на пустините, повсеместно разпространение на киселинни дъждове, неудолетворителна климатична ситуация, земетресения, стихийни бедствия, проблеми на опазването на околната среда, на прибрежните и морски райони и др. Много от тези проблеми имат не само екологичен, но и сложен социално-икономически характер.
По посочената тема са работили множество автори като например Elizabeth C. Economy, която в „The River Runs Black: The Environmental Challenge to China’s Future” изследва екологичните проблеми, възникнали от замърсяването на водните ресурси; Judith Shapiro, която анализира в „Mao’s War against Nature: Politics and the Environment in Revolutionary China” отношението към околната среда при управлението на Мао Дзъдун; Rachel E. Stern, която проследява развитието на екологичното законодателство в „Environmental Litigation in China: A Study in Political Ambivalence”; Jan de Graaf в „Marktwirtschaftliche Reformen im Umweltrecht der Volksrepublik China”, който докладва за реформите в екологичното право с оглед преминаването към пазарна икономика в Китай; Wang Yongcheng в „Green Action in China” разглежда развитието на екологичното право в КНР; Е.В. Бирюлин и Е.И. Кранина в „Экологические проблемы КНР: опыт правового регулирования”, които изследват проблемите на правното регулиране в страната и правят опит за прогнозиране на бъдещите действия и решения в тази сфера.
Предмет на изследването са теоретични разработки на представители на науките екология и екологично право от Китай и водещи страни като САЩ, Германия и Русия, конституционните основи, принципите на екологичното право, механизма на реализация на екологично-правните норми, юридическата отговорност за нарушения и престъпления в тази сфера, включително законодателните и други нормативни актове, регулиращи отношенията в сферата на използване на природните ресурси и опазване на околната среда.
Цел на изследването е изучаване на процеса на създаване и развитие на китайското екологично право, като за постигането на тази цел е необходимо изпълнението на задачи като разглеждане на историята на възникване на екологични проблеми в различните етапи на историческото развитие на Китай, установяване на отличителните характеристики на тези проблеми, включително и на съвременния етап, определяне на тенденциите на развитие на законодателното решаване на такива проблеми, изследване на основите на нормативно-правната система на регулиране на отношенията в сферата на използване на природните ресурси и опазване на околната среда в Китай.
Методологична основа на работата представлява както използването на общонаучни методи на познание/системен анализ, обобщение, сравнение, синтез, исторически/, така и методи, специфични за юридическо изследване-сравнително-правен, на държавно-правно моделиране и понятийно-правен.
Преглед на историята на екологията в Китай
Доктрини, които говорят за опазване и живот в хармония с природата, могат да бъдат намерени в будистките, даоистките и конфуцианските текстове и китайските народни традиции. Малко доказателства има обаче, че тези учения намират широко разпространение в общественото или държавно отношение спрямо околната среда. Някои биха посочили традиционните Шансуей картини (山水诗) като доказателство за специалната връзка на китайците с природата, но трябва да се отбележи, че Шансуей картините са рисувани под патронажа на по-богатите класи в обществото, които живеят във високо стилизирана обстановка, където се наслаждават на красиво оформените дървета и перфектния пейзаж. Отвъд стените на домовете им обаче природата е решително експлоатирана. Хилядолетното използване на природните ресурси довежда до това, че през 1949 г. само 8.6% от територията на Китай е покрита с гори. Като друг пример за причинено от човека нарушаване на околната среда може да служи Жълтата река. Смята се, че промените по коритото на реката започват преди около 3000 години с разширяването на площите земеделска земя в югоизточния ъгъл на Льосовото плато. Изсичането на горите на юг и изтощаването на пасищата на север довежда до увеличаване на естествената ерозия в района. Днес Жълтата река тече през земеделските земи чрез система от диги, която обаче е нестабилна и често причинява тежки наводнения. Във връзка с тези примери китайският историк и основател на първата неправителствена природозащитна организация в Китай „Приятели на природата“ Лян Кундзие казва, че „колкото повече научавам, толкова повече виждам колко враждебно настроена към природата е традиционната култура“.
Маоистки Китай дава пример за екстремна човешка намеса в природата в една епоха, в която отношенията в обществото също са необичайно изкривени. В този период е видима връзката между политическите репресии и екологичната деградация. Това е време, когато китайският народ е тормозен чрез подтискане на интелектуалните свободи, тираничен утопизъм, наказания, терор и насилствени преселвания. В този период отношението към природата също е лошо.
Всяко индустриално общество оставя своя знак върху околната среда. Това, по което Маоистката ера се различава от другите е, че природата се възприема като нещо, което трябва да бъде победено. Единият от често срещаните призиви върху плакатите от онзи период гласи „Човек трябва да победи природата“ (人定胜天). Този лозунг е взаимстван от СССР, където отношението към природата е същото. Маоистката политика и бързата индустриализация водят до период на невиждано увреждане на околната среда, но въпреки това не се наблюдават някакви главоломни промени в общото отношение към природата.
Естествено трябва да се отбележи, че прокламираните намерения, водещи до това увреждане на околната среда винаги са добри – Мао цели овладяване на природата с цел намаляване на опасностите и увеличаване на ползата от нея. Например идеята, която довежда до трагичното движение за унищожаване на четирите вида вредители (комари, мухи, плъхове и врабчета), е да се унищожат определени видове животни, които пренасят болести или в случая с врабчетата – изяждат семена и така намаляват реколтата. Китайски учени изчисляват, че едно врабче изяжда по 4.5 кг зърно годишно и че с всеки милион убити врабчета ще бъде спестена храна за 60 000 души. Снабден с тази информация Мао Дзъдун започва кампанията за „унищожаване на четирите вида вредители“ (打麻雀运动) през 1958г. Всички китайски граждани са мобилизирани в унищожаването на врабчетата. Според един шанхайски вестник от декември 1958г. за един ден са убити 194,432 птици. Кампанията продължава до 1960г. когато става очевидно, че освен със зърно врабчетата се хранят и с насекоми. Реколтите са много по-слаби без врабчетата отколкото преди началото на кампанията. Особено засегнато е производството на ориз. По съвет на Китайската академия на науките Мао слага край на кампанията и заменя врабчетата с дървеници в списъка на четирите вида вредители. Но злото вече е сторено и ситуацията се влошава дотолкова, че дори се правят опити да се внасят врабчета от Съветския съюз. Смята се, че увеличената популация насекоми, наред с обезлесяването, както и неправилната употреба на отрови и пестициди са сред основните причини за Големия глад (三年大饥荒) (1958-1961), при който се приема, че загиват над 30 милиона души.
В началото на 70-те години, в разгара на Културната революция, някои от ръководните кадри на партията започват да разбират, донякъде от наблюдения или сравнения с опита на други страни, че влошаването на качеството на въздуха и водата води до тежки последици за човешкото здраве и че водата и въздухът в Китай са по-мръсни отколкото в други части на света. Но тъй като времето е силно политизирано, преди да се търси решение на проблема, той трябва да бъде обяснен, а решението му обосновано от гледна точка на социалистическата доктрина.
Първоначалната трудност е как да се обясни изобщо съществуването на подобен проблем в условията на планова икономика, където провъзгласената основна цел е постигане и опазване на благосъстоянието на работника и селянина, без при това да се породят съмнения в правилността на социалистическия планов процес. Отговорът е намерен в „Диалектика на природата“ от Фридрих Енгелс, където се казва, „Но да не се ласкаем твърде много от нашите човешки победи над природата. За всяка такава победа тя си отмъщава.”
От този момент нататък започва развитието на екологичното право в Китай. През 1971г. към комисията за държавно планиране се създава отдел за защита на околната среда- първото държавно образувание с единствена цел разглеждане на екологични проблеми. През 1972г. е започнат първият проект за контрол върху замърсяването в историята на КНР. Това става, след като няколко пекински граждани се разболяват след консумиране на риба, уловена в гуантинския резервоар в провинция Хъбей. Десетки хиляди риби изплуват мъртви на повърхността на резервоара, но по онова време хората имат малка представа от замърсявания или ефекта им върху човешкото здраве. В книгата си „Зелени действия в Китай“ Уан Юнчън пише „Комисията за държавно планиране … веднага започнала разследване. Изследователски екип, начело с другаря Уан Ли започнала да изучава и след това и да контролира замърсяването… След повече от десетилетие усърдна работа замърсяването в гуантинския резервоар било овладяно.“ Този инцидент често бива сравняван с други подобни случаи като бедствието Минамата в Япония и пожара на река Куяхога в САЩ и се сочи като събитие, което демонстрира нуждата от планирани мерки, които наистина дават резултат.
През същата 1972г. китайска делегация участва в международна конференция в Стокхолм за защита на околната среда. След сравнение на статистиките, публикувани от другите участници окончателно става ясно, че Китай има сериозни екологични проблеми.
През 1973г. в Пекин се организира първата Конференция за национална защита на околната среда. На нея е формулиран списък с ръководни принципи: „Планирай разумно. Разпределяй рационално. Превърни вредата в полза. Разчитай на масите. Всички започнете работа. Защитавайте околната среда. Донесете полза на народа.“ Сформиран е комитет, който трябва да състави 10-годишен план за екологична защита. Същата година е обнародван и първият модерен закон за защита на околната среда – „Разпоредба за защита и подобрение на околната среда”, който предвижда изграждането на предприятия за подобряването на съхраняването и рециклирането на водните резерви. През 1978г. Конституцията е изменена от Народния Конгрес като допълнението предвижда, че „държавата защитава и подобрява жизнената и екологичната среда и възпрепятства замърсяването и други обществени опасности.“ Тази поправка оформя конституционната основа на националната екологична правна рамка. Тя е допълнително разширена през 1979г. с „временното“ влизане в сила на Закона за защита на околната среда, който включва глава, посветена на „правителствената структура и отговорности, които изискват всички свързани отдели на Държавния Съвет, както и на местната администрация да създадат специализирани институции за контрол и защита на околната среда.“ През 1989г. законът е преразгледан и приет с безсрочно действие. През 1993г. е създаден специален комитет за обсъждане и предлагане на закони, свързани с опазването на околната среда. През 1994г. е създадена първата неправителствена природозащитна организация „Приятели на природата“. През юли дългогодишните проблеми със замърсяването на река Хуай достигат кризисни размери когато реката става черна на цвят. Милиони килограми риба са убити, фабрики са принудени временно да прекратят дейността си, а напоителните системи са изключени. Хиляди хора боледуват, а стотици хиляди са оставени без източник на питейна вода за седмици. Временно решение е намерено със затварянето на замърсяващите фабрики, но скоро те отново започват работа.
През 1998г. е създадена Държавната Агенция за защита на околната среда (ДАЗОС), която по първоначалния замисъл трябва по-бързо „да превръща предложенията в закони“ , и макар да е оглавявана от министър, все още няма статута на министерство, т.е. ръководителят й не може да участва в Държавния Съвет. През 2005г. Агенцията започва национална кампания за масово прилагане на Закона за защита на околната среда, при който е спряно изграждането на 30 проекта, основно електроцентрали, които не отговарят на изискванията за бъдещо въздействие върху околната среда. Кампанията не е особено успешна. Описана е в медиите като „започнала бурно, но свършила набързо, без да довърши започнатото“.
На 13 ноември 2005г. в провинция Дзълин се стига до поредица от експлозии в нефтохимически завод, собственост на Китайската Национална Петролна Корпорация. Първоначално е съобщено за експлозиите, шестима убити, няколколко дузини ранени и евакуацията на няколкото хиляди жители на близкия град Дзълин. Местните власти обаче не съобщават нищо за изпуснатия в атмосферата бензол или с други думи, за екологичната катастрофа, която се случва в този момент. Постепенно водоснабдителните мрежи, зависещи от река Сунхуа, която е най-засегната от изпуснатия бензол са спрени, като първоначално обяснението на местните власти е профилактика. На 21 ноември в официално изявление като причина за спиране на водата изрично е посочен инцидентът в Дзълин. Първоначалното мълчание на властите, спирането на водата в засегнатите градове, както и трансграничното въздействие на инцидента (река Сунхуа е приток на река Амур, която тече през Русия) пораждат огромен скандал в Китай. Ръководителят на ДАЗОС Сие Жънхуа подава оставка.
През 2008г. статусът на ДАЗОС е въздигнат в този на министерство и се нарича Министерство на Екологичната защита (中华人民共和国环境保护). Сега ръководителят й като министър става член по право на Държавния Съвет.
През последните 40 години китайското екологично право и прилагащите го административни структури приемат форма, сравнима с тези на много развити страни, но това не може да се каже за създаването на култура на запазване на околната среда сред населението. Природозащитно поведение, каквото се практикува на Запад едва сега набира скорост в Китай, и то основно сред средната класа в големите градове. Проблемите, свързани с увреждането на околната среда имат значение за по-бедните слоеве на обществото само в конкретни ситуации, когато тяхното здраве е сериозно застрашено от местен замърсител. Някои наблюдатели, включително и Пан Юе, заместник-министър на Министерството на екологичната защита смятат, че най-надеждното трайно решение на проблемите на Китай с околната среда е именно популяризиране на тези елементи от религиозната и културна традиция на Китай, които проповядват зачитане и хармонично съществуване в съзвучие с природата. Други говорят за създаване на система, която би позволила на пазарните сили да намаляват замърсяването. За повечето от тези идеи обаче ще са потребни години, преди да започнат да дават ефект. Същевременно Китай има сравнително добре организирана екологично-правна система, която ако бъде използвана, би могла да спомогне за запазване на околната среда, а и за поправяне на част от щетите.
Правна рамка
Конституция
Народна република Китай официално е основана на 1 октомври 1949г., а първата й конституция е приета през 1954г. От тогава Конституцията е изменяна няколко пъти, като най-сериозните поправки са от 1975г., 1978г. и 1982г., когато по искане на Дън Сяопин тя е изменена по начин да запази вътрешната стабилност и да подкрепи модернизацията на страната.
С изменението от 1978г. в китайската конституция се добавят трите текста, които се отнасят до проблемите с околната среда, а именно:
чл. 9 Държавата осигурява рационалната употреба на естествените ресурси и защитава редки животни и растения. Изземването или разрушаването на естествени ресурси от която и да е органиция или физическо лице по какъвто и да е начин е забранено.
Чл. 22 Държавата е задължена да защитава места с природно или историческо значение, ценни културни монументи, съкровища и други важни обекти от историческото и културно наследство на Китай.
Чл. 26 Държавата защитава и подобрява жизнената и екологичната среда, и възпрепятства замърсяването и други обществени опасности, (…). Държавата също организира и насърчава залесяването и защитата на горите.
През следващата година, 1979г., е приет временно основополагащият за екологичното право в Китай закон – Закон за Защита на Околната Среда (ЗЗОС). Той е преразгледан и приет, вече перманентно, през 1989г. ЗЗОС съдържа „корените“ на всички следващи закони, свързани с проблемите с околната среда. Гледан самостоятелно, той е повече от базистна рамка – съдържа 47 члена, обхващащи най-основните проблеми.
Проблеми, свързани с водата, въздуха, твърдите и опасни отпадъци, шумовото замърсяване са уредени в отделни закони. Те изискват установяване на хигиенни норми на чист въздух, вода и шумова среда и ограничения за причинителите на въздушно и водно замърсяване, както и децибелни граници за шумовото замърсяване. Други закони са приети за защита на специфични природни ресурси, включително горите, естествените пасища, почвата, минералите, флората и фауната, както и земи, застрашени от разрастващите се пустини.
Повечето от мерките в закона са продукт на конкретни ситуации и инциденти. Поради многообразието на проблемите, свързани с опазването на околната среда се наблюдава гъвкавост и постоянно еволюиране на закона. Например началото на системата на определяне на глоби за замърсяване е дадено през 1979г. в ранната версия на ЗЗОС, а в последствие тя претърпява многократни изменения, които продължават и до днес. Друга система – за планиране на евентуалното отрицателно въздействие на даден обект върху околната среда прераства в самостоятелен закон, който е в сила и днес.
Екологичното право в Китай черпи вдъхновение и от международния опит с регулаторни модели, които насърчват устойчивост. Продукти на този процес са Закона за екологично производство и Закона за кръгова икономика. Най-общо казано тези закони създават задължения за по-зелено производство, по по-ефективен начин чрез използване на по-малко вредни суровини, енергия и вода, и отделяне на по-малко токсични отпадъци. Някои от по-скорошните регулаторни системи са заимствани от законодателни решения, приети на други места, особено Европейския съюз.
Екологичното право в Китай се състои от национални закони и подзаконови актове, подобно на много западни модели, в това число и България, но самите китайци имат навика да дефинират фундаментални аспекти от техния екологичен режим като комплекти от системи или принципи, а не индивидуални национални закони.
Тази особеност на китайската правна мисъл, доктор Фуцай Ин от Анхеуйското Бюро за Екологична Защита формулира така:“В Китай всеки природозащитник знае поне осем екологични принципа и правила.“ Тези принципи са формулирани основно по време на трите национални конференции за защита на околната среда през 1973г., 1983г. и 1989г. Всички те са включени в ЗЗОС и в двете му версии.
Принципи
1. Първо предотвратяване.
Този принцип е свързан с идеята, че замърсяването трябва да бъде предотвратено преди да е създадено, вместо да се контролира впоследствие. Физическите и юридическите лица трябва да бъдат насърчавани да изменят по такъв начин поведението си, че да пазят околната среда. Правителството е длъжно да подготвя екологично рационални индустриални и инфраструктурни планове.
2. Замърсителят плаща.
Отговорността за предотвратяване на замърсяването и плащането на щети, които са възникнали в резултат на замърсяване е на замърсителя, а не на държавата или на пстрадалия.
3. Контрол чрез регулиране.
Тази концепция предвижда, че местните власти трябва да заемат водеща позиция при запазването на околната среда в тяхната юрисдикция. Това става чрез прилагане на закона, но и чрез създаване на конкретни регулационни системи, т.е. дава се известна автономия на местната администрация.
Правила
1. Планиране на отрицателното въздействие на даден обект върху околната среда.
Както отбелязах по-горе, тази система от разпоредби днес е част от отделен закон. Това е основно изискване пред тези чуждестранни инвеститори, които желаят да навлязат в Китай. Когато се установи, че ще има вредно влияние от строеж на обект или от дейността на кандидатстващото предприятие, трябва да се вземат мерки за намаляване на това влияние и да се гарантира, че завършеното предприятие ще отговаря на зададените екологични стандарти.
2. Такси за замърсяване.
Това правило е директно приложение на споменатия по-горе принцип „Замърсителят плаща“. Първоначално тези такси са били по-скоро глоби, тъй като се прилагали спрямо лица, които са превишили разрешените нива на замърсяване. През 2003г. системата е доста изменена и днес такси се плащат винаги – независимо дали има нарушение или не. На практика тази система днес функционира като екологичен данък.
3. Регистрация и разрешения за емисия.
След като новопостроеното предприятие започне работа, ръководният му орган трябва да регистрира при местните бюро за защита на околната среда към Министерството на околната защита типа, количеството и концентрацията на замърсители, които изпуска в околната среда. Тази информация се използва при определяне на дължимите такси и установяването на контролен орган за съответното предприятие.
4. Система на ясните цели.
Тази система е единият от механизмите, чрез които националните екологични цели се съобщават пред обществото и до известна степен се осигурява постигането им. Чрез писмено споразумение подчинената правителствена единица се съгласява да поеме отговорността за постигането на съответните цели. Постигането им е част от годишната оценка за работата на правителството.
5. Централизирана система за рециклиране.
Първоначално Китай се фокусира върху рециклиране на вода и твърди отпадъци от индивидуални организации, но скоро се установява, че средствата, нужни за контрол на всяко от тези предприятия правят цялата система непрактична. Днес се изгражда централизирана система от станции за рециклиране.
Национални екологични закони
Въпреки значението, което китайците отдават на гореспоменатите принципи и правила, все пак екологичната правна система в Китай се състои именно от закони. Основните от тях са вече споменатия ЗЗОС (环境保护法), Закон за водното замърсяване (水污染防治法), Закон за замърсяването на въздуха (打气污染防治法), Закон за твърдите отпадъци (固休废物染环境防治法), Закон за шумовото замърсяване (环境噪音污染防治法), Закон за планиране на отрицателното влияние върху околната среда (环境影响评价法) и др. Друга група закони са тези, които се занимават с проблеми, свързани със защитата на специфични ресурси, или както е случаят със Закона за радиоактивните замърсители (放射性污染防治法) – с конкретно вредно вещество. Такива са също Законът за борба с разширяването на пустините (防沙治沙法), Законът за горите (森林法) и др.
Международни договори
Международните договори, ратифицирани от Китай заемат несигурно място в пантеона на китайското право. Националното право не ги споменава, и на практика не им дава ранг в йерархията на китайските закони и разпоредби. Китайски юристи смятат, че такива договори стават „приложими в националното право само чрез специални клаузи в националното законодателство“ . Те определят, че има три начина, по които международен договор може да започне да функционира в рамките на националната правна система, а именно:
1. Изпълнение чрез административни мерки
За да влезе в сила договорът е нужно да бъде учреден пост или комисия, или да се въведе специален административен ред на изпълненфие, тъй като в текущия си вид националният закон няма как да бъде съгласуван с международния договор.
2. Трансформация
В този случай части от договора се имплантират като разпоредби в националното право.
3. Директно приложение на международния договор
4. Четвърти начин е уреден в ЗЗОС:
чл. 46 Ако международен договор във връзка с проблеми, свързани с околната среда, който е сключен или е предмет на разглеждане от Китайската Народна Република, съдържа разпоредби, различни от тези в законите на Народна република Китай, разпоредбите на международния договор се прилагат, освен ако не са изрично отхвърлени от Народна република Китай.
Китай ратифицира множество международни договори относно околната среда, сред които Базелската конвенция за контрол на трансграничното движение на опасни отпадъци и тяхното обезвреждане , Ротердамската конвенция относно процедурата по предварително обосновано съгласие при търговия на някои опасни химични вещества и пестициди, Виенската конвенция за защита на озоновия слой , Монреалския протокол за веществата, които увреждат озоновия слой и Стокхолмската конвенция за устойчиви органични замърсявания .
Престъпления против околната среда
Китайските екологични закони не дават определение за нарушение срещу околната среда. Те не определят санкции при нарушения, но предвиждат, че срещу нарушителите ще бъдат предприети действия по разследване. Например в Закона за замърсяване на водите се казва:
чл. 90 Всяко лице, което наруши разпоредбите на този закон и действията му в своята същност представляват нарушение на правилата на обществената администрация за сигурност, ще бъде наказано по тези правила. Ако действията му се сметнат за престъпление, то това лице ще бъде подведено под наказателна отговорност.
Китайският наказателен кодекс (中华人民共和国刑法) (чл.338-346) дефинира понятие за екологично престъпление. Според кодекса ако извършител на престъплението е юридическо лице, то бива глобявано, а физическите лица, които са директно отговорни се наказват по предвидения в закона ред, т.е. с глоба, а в редки случаи се предвижда и наказание лишаване от свобода. Например за изхвърляне на твърди отпадъци от чужбина на територията на Китай се предвижда наказание лишаване от свобода за не повече от 5 години или наказателно задържане за неопределен период от време. Квалифициращо вината обстоятелство е ако се приеме, че последиците на престъплението са „особено тежки“. Тогава и предвидените наказания са по-сериозни. В тълкувателно решение на Върховния народен съд от 28 юли 2006г., се обяснява при какви условия са налице „тежки“ последици:
1. тежки последици с имуществен характер
– частни или публични имуществени загуби, възлизащи на не по-малко от 300 000 юана;
– трайното унищожаване на не по-малко от 5 му обработваема или залесена площ или не по-малко от 20 му друга земя;
– загубата на не по-малко от 40 кубични метра гора или 250 млади дървета;
2. тежки последици с неимуществен характер
– смъртта на едно или повече лица;
– причиняване на средни или тежки телесни повреди на не по-малко от трима души;
– причиняване на леки телесни повреди на не по-малко от десет души;
3. като особено тежки последици се приемат:
– частни или публични имуществени загуби, възлизащи на не по-малко от 1 000 000 юана;
– трайното унищожаване на не по-малко от 15 му обработваема или залесена площ или не по-малко от 60 му друга земя;
– смъртта на не по-малко от трима души, причиняване на средна или тежка телесна повреда на не по-малко от 10 души или причиняване на лека телесна повреда на не по-малко от 30 души.
Когато големи, широко отразени в медиите катастрофи се случат в Китай, отговорните за тях обикновенно биват подвеждани под наказателна отговорност. Това обаче не е постоянно прилагана практика, както показва случаят със замърсяването на река Сунхуа , където отговорните лица са само глобени. Между 1997г. и 2003г. 387 екологични инцидента могат да бъдат квалифицирани като престъпления, от тях обаче само 20 са разгледани по правилата на наказателния процес. Уан Канфа обяснява, че „тази липса на наказателно преследване може да бъде приписана на две причини. Първо, държавните учреждения, занимаващи се с екологични престъпления не са склонни да прехвърлят тяхното разследване на съдебните власти. Второ, като цяло сред правната общност има липса на разбиране на същността на екологичните престъпления и нужния опит за справяне с тях.“
Национални Екологични планове
По силата на Конституцията Националният народен конгрес има силата да приема закони, „да проверява и одобрява плана за национално икономическо и социално развитие и доклада за неговото изпълнение“ .
Петгодишни планове се разработват в Китай от 1953г. Дванадесетият петгодишен план изтича през 2015. Той предвижда 16% намаляване на разхода на енергия, 17% намаляване на отделянето на въглерод и увеличаването на използването на алтернативни източници на енергия до 11% от първичното енергийно потребление. Друга цел, поставена в плана е намаляването на замърсяването – 8% за серен диоксид и 11% за амониев азот и азотни оксиди. Също се предвижда намаляване на потреблението на вода в промишлеността с 30%. Китай възнамерява да увеличи залесената площ до 21,66%.
Като част от стратегията си за увеличаване използването на алтернативни източници на енергия китайското правителство възнамерява да изгради 25 атомни електроцентрали, инсталации за слънчева и вятърна енергия.
„Зелени“ финанси
Интересен елемент от екологичното право на Китай е т.нар. Зелено финансиране – серия от мерки, инициирани от Министерството на Околната среда с цел да принуди компаниите да се съобразяват с изискванията на закона или да организират вътрешни органи за контрол върху замърсяването като използва нуждата на компаниите от инвестиции. В тази връзка от 2007г. китайското правителство въведе мярката „Зелен кредит“. Това е ограничение за банковите кредити за юридически лица, които имат нарушения по ЗЗОС. Допълнително в сила е и политиката на „зелена търговия“, която се стреми да ограничи производството на силно замърсяващи продукти за износ чрез въвеждане на утежнен режим на износ с по-високи данъци.
Заключение
Процесът на формиране и развитие на екологичното право на Китай е изследван в работата на основата на анализ на конституционните разпоредби, правните норми на законодателството в сферата на използване на природните ресурси и опазването на околната среда и механизмите за неговата реализация, а също и на теоретични разработки в тази област на представители на китайската, американската, немската и руската екологична наука.
В развитието на екологичното право на Народна Република Китай се наблюдават проблеми, сходни с тези на СССР и страните от Източна и Централна Европа в периода до падането на Берлинската стена в края на 1989г. Насилствената индустриализация и липсата на правова държава и върховенство на закона водят до екологични катастрофи в някои райони, загуба на ценни ресурси и заболявания вследствие на замърсяването на природната среда. След средата на 70-те години на 20 век, при извършените промени в икономическата база и идеологическата надстройка започва оформянето на модерна правна рамка чрез промени в Конституцията и приемане на екологични закони. Проблем остава прилагането на приетото екологично законодателство в условията на еднопартиен политически режим и липса на разделение на властите.
Развитието на Китай в сферата на екологията като цяло се оценява положително, като се отчитат съществуващите проблеми в областта на защитата на околната среда и използването на природните ресурси. Народна република Китай с известни уговорки се превръща в страна безконфликтното развитие на която в обозримото бъдеще е възможно само като високо развита държава, максимално ориентирана към съхранение на природата, жизнената среда на човека и природните ресурси, желаеща, способна и умееща да преориентира в много направления традиционните потребности на хората, а ако е необходимо, и да ги ограничава.
Реалното достижение на тези перспективи е неотделимо от състоянието и развитието на китайското екологично право и законодателство.
Процесът на формиране и развитие на екологичното право на Китай е изследван в работата на основата на анализ на конституционните разпоредби, правните норми на законодателството в сферата на използване на природните ресурси и опазването на околната среда и механизмите за неговата реализация, а също и на теоретични разработки в тази област на представители на китайската, американската, немската и руската екологична наука.
