I. Основните задължения на жената в средновековното китайско общество
За съжаление, подобна е ролята на жената и в средновековното китайско общество. Много малко от тях успяват да бъдат повече от майки, съпруги, наложници или робини на своите „мъже-тирани”.
Наставленията на Бан Джао от I-II век определят ролята и задълженията на жената. Жената в един свят „благосклонен само за мъжа”. Наставленията са свързани с нейното нисше положение и смирение:
Навремето на третия ден след раждането на момиче са го слагали на пода до леглото и са му давали керемида да играе. След това вече са изпълнявали ритуалите и са съобщавали за неговото раждане. Слагали са го на пода, за да посочат неговото нисше положение и смирение, това че главното предназначение на момичето е да служи (на мъжа си). Давали са му да си играе с керемида, за да посочат неговото нисше положение и смирение, за да напомнят, че момичето трябва да бъде научено да се труди, че главното му качество е усърдието. Молили са се за него и са съобщавали за раждането му на прадедите, като с това са искали да кажат, че основно задължение за него ще бъде продължаването на рода. Ето тези три задължения, които жената трябва неизменно да изпълнява така, както повелява Ритуалът и Законът:
Да бъде отстъпчива и почтителна; да дава първото място на другите, а тя самата да остава назад; да не изтъква достойнствата си и да не показва недостатъците си, да търпи униженията и да понася позора, във всичко да бъде предпазлива -ето това се нарича (жената) да бъде принизена и смирена прислужничка (на своя господар).
Късно да си ляга и рано да се залавя за работа; да не се дърпа от труда от изгрев до залез и да не се старае да уреди само личните си работи; да не се отказва от тежестите, започнатото да свършва докрай и грижливо, както трябва – ето това аз наричам да бъде прилежна и усърдна.
Да има подобаващо и достойно поведение, когато служи на своя съпруг; да опазва чистотата и целомъдрието си; да не си позволява шеги и смях; да приготвя с благовение жертвените ястия, които се поднасят на предците -ето коя аз наричам достойна да продължи рода (на съпруга-господар)
Ако жената притежава тези качества, тя може да бъде спокойна за репутацията си, да не се опасява от падение и позор. Но ако тя губи тези качества; нима може да се говори за нейното добро име? Как тогава тя ще избегне падението и позора?
Още от древността женската природна сила „Ин” (阴 yin) се сравнява със Земята, както със Севера и Студа. А и първоначалното значение на думата „ин” е „неогреният от слънцето склон на планина” В древната книга „Шъдзин” (Книга на промените, VIII-VIв. преди Христа) „Ин” означава „Вътрешното” (ней), а също така „покрито с облаци небе”. Същата дума се среща и за обозначаването на тъмно и студено помещение за съхранение на лед през лятото. Когато се споменават двете природни сили – женската и мъжката, винаги първо се назовава „Ин”, парадоксът е, че в ежедневието на Китай мъжът заема първо място, а жената остава някъде назад.
Но защо още от древността жената в Китай бива приемана, като красива вещ и даденост на мъжа? Защо родителите се отнасят по този жесток начин с дъщерите си? Защо всяко семейство бленува за син, а проклина съдбата, когато го дари с момиче?
Пренебрежението към женското потомство се основава върху това, че дъщерите, след като се омъжат, повече не принадлежат към своето семейство. Те рядко посещават родителите си и не са техни помощници, когато остареят. Това е задача на синовете, заедно с техните съпруги. Съществува китайска пословица: „Този, който отглежда дъщеря я отглежда за други хора”. Това струва пари и грижи, които не винаги се възвръщат при „купуването” на девойката от младоженеца. Никой не е особено заинтересован при раждането на момиче. Жена, чието първородно дете не е син, се стреми на всяка цена да роди такъв. Дъщерите са били подготвяни за две роли: тази на съпруга и на майка. „Мъжете действат извън дома, жената в него”. Следователно, кой знае какви академични знания не са и били нужни, защото колкото по-малко една жена знае, толкова по-добродетелна е тя. При встъпване в брак тя не трябва да се наслаждава на съпружеския живот, а да служи на съпруга си. Ако не се споменава изрично нещо друго, думата „дете”, „деца” винаги означава син. Остава да си зададем въпроса, защо това е така? Отговорът се крие в следното – само мъжкият потомък има права над бащиното наследство и може да извършва жертвоприношения към духовете на предците. Това специално положение на синовете е отбелязано още при раждането и при избиране на име на децата.
Определената от разликата в половете настройка на древните хора хвърля светлина върху едно прочуто място в „Книга на песните” (Шъдзин), в което викат „големия мъж” да разтълкуват един сън: „Кафявите и сивите мечки означават синове, отровните змии и смоковете означават дъщери. Синове ще ви се родят и ще спите в разкошни постели, ще носят пъстри одежди, ще играят с нефритени скиптри, ще извисяват силни гласове, ще се появяват в червени плащове и ще прославят дома с властта си. Дъщери ще ви се родят и ще спят на гола пръст и ще се увиват в парцали и ще играят с пръстени черепи…”
Традиционната роля на младото момиче и на жената намира израз в сключването на брак, покорство пред съпруга, домашното огнище, обичаите, свързани с раждането на дете, избирането на име за новороденото, различните ритуали свързани с отглеждането му.
1. „Съюзът” между мъжа и жената
Женитба 结婚 (дзиехун) в Китай не е дело на двамата млади, решението за което те да вземат съвместно и по свое желание. Женитбата е „политически” акт, който свързва двата рода. 娶妻娶德, 娶妾娶色(Qu qi qu de, qu qie qu se. Цю цие цю дъ, цю цие цю съ.) „ Търсят ли съпруга-гледат да е добродетелна, търсят ли наложница -гледай да е хубава, защото 兄第像手足妻子像衣服( Xiongdi xiang shouzu, qizi xiang yifu. Сюнди сян шоудзу, цидзъ сян ифу.) „Родните братя -като ръцете и нозете, а жената – като дрехата”.
В деня на сватбата младоженецът с приятели идвал в дома на булката, където ритуално отказвали да го пуснат, докато не дари охраната с пари. Следвало празнично угощение, в което булката не взимала участие. Целия този ден, празнично облечена, тя прекарвала на леглото в спалнята си, която не и било разрешено да напуска. Едва вечерта младоженецът, много често вече развеселен, влизал в спалнята и повдигал булото на младоженката, която в този момент го виждала за първи път. Младоженците били оставяни насаме, макар често сватбарите да си позволявали да продупчват с пръст хартията, с която бил облепен прозорецът на спалнята, за да ги наблюдават. В някои райони чак до Новото време на сутринта след първата брачна нощ изнасяли чаршафа на булката на показ, какъвто всъщност е бил обичаят в миналото и в европейските страни.
В миналото безплодието се е считало за фактор мъжът да си вземе втора, та дори и трета жена. Много от китайките са настроени против брака и ние напълно можем да ги разберем. Някой от жените стават монахини или избират смъртта, пред това да се омъжат. Говори се, че 15 момичета след като са разбрали, че родителите им са ги сгодили, са извършили групово самоубийство. В Китай всеки родител желае да омъжи чедото си. Най-тъжно за родителите е тогава, когато детето им умира, преди да е сключило брак. Родители, които виждат, че децата им умират, се стремят по най-бързия начин да организират тяхната сватба.
Девойка, която не е девствена бива изпроводена обратно при родителите си. Обичай, който е битувал и по нашите земи. Понякога мъжът си „затваря очите” пред този факт. В този случай той просто не изпраща заедно с нея, традиционното печено прасе и кокоша на третия ден след сватбата. Мъжът има право на толкова жени, колкото ще може да издържа, но се смята за голям и непростим грях, ако вдовица се омъжи повторно. Това се случва много рядко в по-богатите семейства. Тогава жената, дръзнала да направи това , получава 70 удара с камшик. Решението за развод също е „в ръцете” на мъжа. Както при древните евреи, жената не може да призове съпруга си в съда. Колкото и сериозни да са основанията, жената няма право на развод- това право се дава на мъжа. Какво става с жените, които получат развод? Ако съпругът се разведе с първата си жена, тя има правото да се върне в дома на родителите си или на близки роднини. Ако „клетницата” няма близки роднини, мъжът и може да я продаде на „сватовницата”. В такъв случай, тя може да стане съпруга на друг. Ако мъжът се разведе с втората или третата си съпруга, тя бива отново продадена на сватовницата, но я чака участта да работи в „публичен дом”. Колкото и да звучи странно, в Китай, където проституцията е била разпространена е нямало религиозна проституция, както в повечето Източни страни. В китайската митология има много малко истории за любовните похождения на боговете и богините. „Сини домове”-така в Китай традиционно са се наричали публичните домове. Обитателките на „сините домове” са били предимно бедни момичета, продадени от родителите си, но често е имало и кражби на малки момичета, с цел превръщането им в проститутки. Бъдещите проститутки от ранна детска възраст са били обучавани на музика, театър, свирене на музикален инструмент, поезия. Ако не са успявали да продадат момичето на някой „ценител”, тя е постъпвала на работа в публичния дом. По този начин проститутките са били единствените „образовани” жени, за разлика от добродетелните домакини. Затова танцьорките, певиците, актрисите са имали „лоша слава”. Законът е забранявал на чиновниците от висшия държавен съвет да се омъжват за жени с тези професии. Повечето публични домове имат приспособления за пушенето на опиум. Една от характерните особености за публичните домове в Китай е тази, че много от тях са били върху вода, наречени „лодки -цветя”. Много известни са тези в Кантон, осветени с разноцветни лампички – те представляват голяма атракция. Долният етаж е предназначен за простолюдието, а на горния етаж се весели „златната младеж” на Кантон.
2. Отношението към обичайните физиологични процеси
Дори обичайни и нормални физиологични процеси биват заклеймявани като „нечисти” и „дело на зли духове” В дните на менструация – юедзин (月经 yuejing) на китайската жена не е позволено да посещава храмове, нито да участва в поклонения до светите места, а също така не са разрешени половите контакти. Думата „месечен цикъл” често бива замествана с изрази като „периодът”, „малката червена сестра дойде”, „червената вест” Мъжът не трябва да живее по един покрив с жената, докато тя е бременна. И дори след като детето се роди, чак докато спре да го кърми. Смятало се е, че това не само ще повлияе върху здравето на детето, но и семейството ще си навлече гнева на предците. Обикновено богатите китайци много строго са се придържали към тази забрана.
3. Домашното огнище
灶- zao (дзао)- домашното огнище също остава в ръцете на жената.
Във всеки дом в Китай има огнище или печка, но по принцип кухнята не бива да е в самата къща, а най-често е изнесена в съседна постройка. Печката и кухнята се контролират от жената, а за мъжа се смята, че няма работа там. Над печката или върху самата нея много често е поставена фигура или картина с божеството на домашното огнище. Оттам то наблюдава всичко, което се случва в дома и докладва на върховното Божество на Небето. Няколко дни преди Нова година, когато Божеството на домашното огнище се качва на небето, за да се яви на рапорт, много от жените намазват устата му с мед с надеждата там горе то да говори само за „сладките”, хубавите неща в дома.
II. Разбирания за женската красота
1. Красотата в очите на китаеца
Женската красота е занимавала китайците още от дълбока древност. Съществува специален наръчник, описващ белезите, които младите момичета трябва да притежават, за да бъдат избрани за императорския харем. Изброяването на тези белези започва (подобно на ситуацията в средновековна Европа) с очите, веждите, лицето, косите, носа, ушите и чак тогава се стига до дланите и пръстите, тоест описанието върви отгоре надолу. И до днес съжденията на Ли Ю (Ли Лиуън) от XVII в. са отчасти валидни.
Тъй като всички китайци имат здрави, черни и лъскави коси, освен ако поради глад и авитаминоза косите им не получат червеникав оттенък, то цветът на косата обикновено не се обсъжда. За особено красива се смята така наречената „коса-облак”, която се вие ефирна като облак около главата. Тъй като високото чело е смятано за красиво много жени епилират косите на челото си – една процедура, която трябва да се повтаря на всеки две седмици. Лицето трябва да е яйцевидно, а не кръгло, а веждите -леко извити като листата на върба. Най-красивите жени, твърди Ли Ю, били от градовете Суджоу и Ханджоу, а жените от Хунан били прочути със склонността си към романтиката. Често рисуват три хубавици, първата от които държи бамбук, втората кошница с цветя, а третата кошница с плодове. Подобна картина е подходяща като израз на благопожелание към някой мъж. Многобройни са сравненията на жената с членове на животинското и растителното царство: жената е призната за красива, ако устата и е малка като на риба, ако очите и са като плодовете на лиджъ или като цветя. „Гълъбовите очи” говорят за ум и прелест, червеникавите или „очите- миди” са смятани за грозни, а сините очи са абсолютно неприемливи (Любопитна е промяната, настъпила в критериите за красота: в наши дни представителките на бялата раса и най-вече синеоките и русокосите жени са смятани от младите китайци за особено привлекателни и красиви). Носът се сравнява със стрък кромид. Ушите на красавицата са подобни на дървесната гъба Му’ар (muer – 木耳 –Tremella fuciformis) – вид дървесна гъба, наричана “сребристо ухо” или „бяло дървесно ухо”- с лек блясък и нито твърде тънки, нито прекалено месести. Красивата уста е като череша, по-скоро малка, а устните -не прекалено дебели. Зъбите трябва да са бели и равни и тогава се казва, че са като нарови зърна. „Руменото лице” на красивата жена, каквато я описва поетът Ли Тайбо, е породило поговорката „Румено лице – кратък живот.”. Нейният смисъл е в това, че красивите жени карат мъжа да се отдава твърде често на сексуални наслади, което съкращава живота му. Като цяло женската голота е табу и до днес. Въпреки това запазени са малки фигурки на голи жени, най-често изработени от слонова кост, от времето когато мъжът- лекар нямал право да преглежда разсъблечената жена, независимо дали тя била омъжена или не. Ето защо болната посочвала върху фигурката мястото на болката, а лекарят можел да опипа пулса и да постави диагноза на заболяването. Фигурата на красивата жена трябва да прилича на върба- стройна, гъвкава и с меки линии, така че хълбоците и да са само загатнати. Съществуват предписания дори за окосмяването на пубиса: не трябва да липсва, но не трябва да е неприлично дълго, нито пък да е с жълтеникав оттенък.
В китайската култура и литература красотата винаги е била една от основните теми. Имената на четири жени – станали символ за женската красота са запазени и до днес: Сишъ (西施 Xishi), която според легендата била толкова красива, че рибите потъвали щом я зърнели. При вида на Уан Джоудзюн (王昭君 Wang Zhoujun) птиците преставали да махат с криле, от красотата на Дяочан (貂蝉 Diao chan) се „засрамила” дори луната и се скрила зад облак, а Ян Гуейфей (杨贵妃 Yang Guifei) била толкова красива, че цветята изсъхвали и стъбълцата им се накланяли надолу, щом тя се доближaвала до тях. Това още веднъж ни убеждава за важното място отредено на женската красота в Китай.
2. Бинтоването на стъпалата 缠足 (chanzu-чандзу) / 裹足 (guozu-гуодзу)
Древните китайски текстове изобилстват с изображения на женски фигури с изключителна красота и миниатюрни стъпала. Тялото на Та Ци, съпругата на някой си император Джоу Уън Лан, се отличавало с ненадмината грациозност, особено със своите лисичи лапи вместо човешки стъпала – тези стъпала, чиито нежни и малки размери като че ли винаги са били важна съставка в китайските канони на женската хубост.
Именно управлението на династия Сун било времето, когато започнал да се разпространява обичаят да се бинтоват стъпалата на малките момиченца, щом достигнат до петгодишна възраст. Според традицията принц на име Ли Ю, владетел на малко княжество в Южен Китай, бил първият, който въвел модата на бинтованите крака, очарован от изящните стъпала на красива танцьорка, чието име било „Скъпоценното дребосъче”. Хубавицата танцувала пред публика върху дървени обувки с много висок ток, които карали стъпалата и да се огъват до крайност. Техниката на танца върху пръсти, каквато и днес използват танцьорките от класическия балет, изглежда, е произлязла от обтягането на женските стъпала в Китай. Но бинтоването, практикувано в течение на почти цяло хилядолетие в Империята на Центъра, отивало много по-далеч в насилието над костите на стъпалата в сравнение с това, което цвичките от розов сатен на нашите балерини упражняват върху техните крака. Друга легенда гласи, че по време на управлението на Тай Ли Хоу, който имал наложница на име Яо Нян, възникнал този толкова жесток обичай. Императорът заповядал на своите ювелири да изработят златен лотос висок 6 метра. Самото цвете било обсипано с нефрит и скъпоценни камъни. На наложницата било заповядано да бинтова краката си, придавайки им формата на месец.
По този начин тя трябвало да танцува в цветето. Танцът бил толкова грациозен и ефирен, сякаш Яо Нян танцувала във въздуха. Можем само да предположим, че от там идва и наименованието „лотосов крак”, който се използва за краката на жени, преминали през този толкова жесток обичай.
Йезуитски трактат от началото на осемнайсети век съвсем точно определя традицията да се бинтоват стъпалата на жената: „При обичая на китайците да се женят, без бъдещите съпрузи някога да са се виждали, на мъжа се изпраща точният размер на стъпалото на годеницата му вместо портрет. Всичко започва, когато момиченцата са на около шест годинки. Крачетата им се измиват, а ноктите им се изрязват. След това обилно се напръскват със стипца и се подвиват четирите пръста – без палеца – под стъпалото, а цялото стъпало се изтегля силно назад към петата. Кракът се пристяга в това положение с платнен повой около 5 сантиметра широк и 3 метра дълъг. След няколко дни превръзката се сменя и на всеки две седмици така бинтованото стъпало се напъхва в обувка, с два- три милиметра по-малка от обувката при предишната процедура. Децата, които тайно си разхлабват превръзките, ядат бой, ако ги хванат. Но ако останат неразкрити, болките им стават още по-силни от прилива на кръв в областта на гноясалото стъпало.
Необходими са минимум 2 години, за да се постигне желаният размер на женското стъпало – седем сантиметра и половина! Тъканите на крака гният най-много през първата година, но, така или иначе, до края на живота си жената ще слага във всяка малка обувка, направена специално за тези съсухрени остатъци от стъпала, и малко пликче със силен парфюм; независимо че за истинския ценител непокритото зловоние на гниеща плът е само част от удоволствието. Векове наред се води борба срещу този ужасяващ обичай, който приключва през първите години на XX век. Бинтоването правело напълно невъзможна естествената походка на момичетата. В този смисъл то представлявало един ужасяващ начин да бъдат привързани към дома и ограничени изцяло в семейната сфера.
В идеологически план не би било неоправдано и безоснователно да потърсим връзка между конфуцианството, което не е лишено от известно женомразство (Конфуций смятал, че мястото на жената в никакъв случай не би трябвало да бъде извън дома), и бинтоването на момичешките стъпала.
Колкото по-малки били краката на една жена, толкова повече тя била предмет на внимание от страна на сватовниците. Бродериите по миниатюрните пантофки, носени от елегантните жени, били също толкова изящни и съвършени, колкото и тези по копринените им рокли. Бинтоването засягало всички социални прослойки, включително и най-бедните. Тази традиция- твърде фетишистка по своя характер имала и определен сексуален подтекст: жените от висшето общество носели бродирани пантофки (включително и тази част, която изпълнявала ролята на подметка), специално изработена като част от интимното облекло. Нещо повече, в китайската еротична живопис жените за удоволствие били изобразявани съвършено голи с изключение на стъпалата им; а цената на дадена проститутка била далеч по-висока, ако имала изящни крака.
III „Другата страна на монетата”
1. Ли Цинджао
Разбира се и в Китай има не малко изключения от правилото, когато жената е „много повече” от съпруга, майка и домакиня.
Една от най-известните поетеси в китайската история е Ли Цинджао (династия Сун). През 1100г. деветнайсетгодишната Ли Цинджао се омъжва за младия студент Джао Минчън. Неговата най-голяма амбиция е да надмине труда на Оуян Сиу, като състави сборник на всички важни надписи върху бронз и камък, оцелели дотогава. Поетесата описва ранния им съвместен живот така:
„Когато се оженихме, съпругът ми беше на 21 години и следваше в националния университет в Биенлан. Семействата и на двама ни бяха бедни, така че и ние живеехме скромно, защото трябваше много да внимаваме какви разходи правим. Но всеки месец, след като вземаше стипендия, мъжът ми залагаше някои от полагащите му се дрехи и с получените от това петстотин монети отиваше на пазара при храма „Сиенгуо” и купуваше копия на стари надписи и малко плодове, и бяхме толкова щастливи, сякаш се намирахме в Селенията на безсмъртните. С течение на времето натрупахме голяма колекция. Когато обаче откриеше калиграфски образец от известен майстор или пък рядък бронзов съд от класическата ни древност, отново залагаше дрехите си, за да ги купи. През трите години след падането на Кайфън семейството постоянно се мести, а целият им сложно устроен китайски свят се придвижва все по на юг. При всяко преместване се налага да изоставят или продадат час от колекцията си. Тогава, през 1129г., Джао в преместен на нов, по-опасен пост. Решава да изпрати жена си и онова, което е останало от съкровищата им, на по-сигурно място. Отпътуват заедно с лодка, откъдето той трябва да продължи сам на кон. Поетесата никога повече не вижда мъжа си. Той умира от болест. Малко по-късно тя разпродава цялата колекция, за да оцелее, докато се скита из страната, посещавайки понякога местата, където преди са били заедно:
Пред прозорците ми
Се издигат банановите дървета, които сами посадихме,
И зелените им сенки изпълват целия двор.
Листата им се разтварят и свиват,
Сякаш искат да разкрият своите чувства.
Тъжно скланям глава върху възглавницата
И в дълбоката нощ слушам
Ромона на дъжда по листата.
Като си помисля, че той никога вече няма да го чуе,
Сърцето ми се свива от болка.
Ли Цинджао е една щастливо омъжена жена, искрено обичаща съпруга си и страдаща след неговата смърт.
2. Престолът в „женските ръце”
Практика е – мъжът да управлява, а жената да бъде просто любяща съпруга или красива наложница, но историята на средновековен Китай е белязана от две жени, които с хитрост и ум успяват да вземат властта в свои ръце. Дълбоко мразени, но в същото време постигнали толкова много! У Джао -единствената жена „император” в Китай и Цъси -последната императрица на Китай.
У Джао – Wu Zhao (武曌) (624-705) Единствената жена „император” на Китай
Единствената жена, съумяла да приеме през 674г. титлата „император” (а не просто императрица, сиреч съпруга на императора под името У Дзътиен е У Джао, несъмнено една от най-блестящите фигури в китайската история, а още повече -в тази на династия Тан.) Родена в Шандун, тя все още съвсем младо момиче, привлича вниманието на император Тайдзун Велики със своята красота и забележителните си ездачески умения., след смъртта му тя подобно на всички останали наложници- напуска гинекея и става будистка монахиня. Повикана обратно в двора през 654г. У мълниеносно става фаворитка на император Гаодзун и дори съумява да измести официалната му съпруга, набеждавайки я, че е погубила новороденото си бебе. Оттук насетне изкусната интригантка не изпуска конците на властта още на следващата година бива издигната до ранга на императрица въпреки настроенията сред благородническите фамилии, които не виждат в нея нищо друго освен коварна узурпаторка. Изпълнена със страстно желание да поеме в свои ръце съдбините на страната, тя постига целта си след поредица от перипетии и заговори, включващи безмилостното отстраняване на всички, които биха били в състояние да и попречат. Предана последователка на учението Махаяна (Голямата колесница), У се възползва от будистки предсказания, които специално е поръчала да бъдат включени в един коментар, основаващ се върху „Сутрата за белия облак”, където тя е посочена като очакваното въплъщение на месианския Буда на Бъдещето (Майтрея). След смъртта на своя съпруг основната грижа на Уджао е да отстрани неговите синове и законни наследници, за да се възкачи самата тя на трона през 690г. Императрица У се стреми да промени административните разпоредби на традиционната политическа система, черпейки вдъхновение за това от постановленията със седемвековна давност на узурпатора Уан Ман, който си присвоил властта от династия Хан в началото на християнската ера и основал ефимерната династия Хуо Гуан.
Някой от действията и се тълкуват като доказателство за егоистично и нерационално поведение. Едно такова действие е решението и, взето през 657г. да обяви Луо’ян за втора столица и да кара двора периодично да се мести от Чан’ан в Луо’ян и обратно, което нарушава реда, а също е и доста скъпо, докато най-после през 683г. тя решава окончателно да утвърди за столица Луо’ян.
През 684г. Ли Дзин’йе организира бунт на родовете, изпаднали в немилост и изпратени да живеят в изгнание в долината на река Яндзъ. Бунтът бързо е потушен, ала императрицата го използва като претекст за отстраняване на противниците и от двора. Тя създава тайна полиция и управлява в атмосфера на терор, заради което враждебните критици я определят като масов убиец, докато апологетите и твърдят, че силните предразсъдъци срещу откритото упражняване на власт от страна на жена я принуждават да използва терор в защита на положението си. През 690г. тя узурпира трона и създава династия Джоу. Възможно е да е предприела тази безпрецедентна стъпка заради заплахата от бунтове, ала тъй като тя е била предотвратена, по-вероятно е да става дума за премислено действие, оправдано от агитациите на поддръжниците и в тази насока. Има легенда, че е бил намерен бял камък, върху който бил гравиран надпис, предсказващ издигането и на власт. Има данни, че У се е опитала да се освободи от влиянието на главните си министри и от контрола на великите родове чрез покровителстване на висши служители, издигнали се благодарение на изпитната система. За разлика от своите предшественици тя проявява очевидна благосклонност към будистката общност и изгражда Минтан, Залата на светлината. Скъпо струваща, тя се използва за религиозни ритуали, назидавани от настоятеля- любовник на императрицата Сюе-Хуай’и. Когато губи благосклонността и, той си отмъщава, като изгаря до основи залата. След този инцидент императрицата започва да проявява по-голямо внимание към конфуцианството.
Последните години от управлението на У свидетелстват за упадък на влиянието и. Екстравагантните и строителни начинания и скъпо струващите погранични военни кампании изправят династията пред сериозни финансови проблеми. Поведението на У продължава да е скандално. От 697г. нататък тя е влюбена в братята Джан, които парадират из двора в екстравагантни одежди и не зачитат авторитета на висшите министри. У умира през 705г.- узурпацията и на трона, екстравагантността и, скандалното и поведение, самият факт, че е жена, са причина за единодушната отрицателна присъда над нея от повечето историци. Наскоро обаче постиженията и, като изключим последните години от нейното управление -бяха признати. У бе възхвалена за силното ръководство, упражнявано от нея, и за установената епоха на относителен мир и благоденствие, нещо, за което заслужава признателност.
Цъси – императрицата дракон (慈禧太后; Cíxī Tàihòu)
„Един древнокитайски мъдрец е предсказал, че Китай ще бъде унищожен от жена. Изглежда, пророчеството се сбъдва.” Д-р Джордж Ърнест Морисън, кореспондент на Таймс в Китай /1892-1912/
Запознаването с живота на Цъси – фактически последната императрица на феодален Китай, позволява по-добре да си представим вътрешната обстановка в пекинския двор, да разберем социалните и психологическите причини, лежащи в основата на консервативната политика на управляващото по това време съсловие. Казват, че китайците по особен начин се отнасят към миналото. В тяхното съзнание не съществува дистанцията на времето. Събитията и хората от преди 3000 години за тях са толкова актуални, колкото и новините от вчерашното издание на местния всекидневник. Може би това е една от китайските тайни, които трябва да разберем, та нали XXI век се счита за века на Китай. Европейските историци обичат да разказват за нрава и сексуалната разкрепостеност на видни представители на царски фамилии- от „помпозната” Франция до „дивата” Русия. В същото време на другия край на света „на изток”, се случва същото, но с удвоен блясък и мащаб. Скромната наложница на китайския император, издигнала се благодарение на хитрост и коварство. Толкова жестока, че успява да разруши цяла империя. Страниците на световната история са пълни със злодеянията на кръвожадни деспоти. Средновековна Румъния е управлявана от Влад Цепеш, който е обичал да слага жертвите си на кол. В Русия Иван Грозни е убил не само хиляди приближени, но и собствения си син.
През XX в. едно африканско племе е управлявано от „император” Бокаса, който с удоволствие се е лакомил с месото на жертвите си, организирайки страховити пиршества. Но както в природата женските черни паяци превъзхождат мъжките, така и сред хората съществуват жени, по-безпощадни и жестоки от мъжете. Такава е Цъси – китайската императрица наречена още „Дракула”. Повече от половин век тя с желязна ръка управлява гигантския Китай. Животът и прилича повече на мит, отколкото на реална биография.
През XVII в. манджурите завладяват Китай. От този момент нататък манджурските семейства с нетърпение очакват раждането на момичета, защото новите манджурски императори можело да избират императрица само от своя род. И ето една видна манджурка сънувала сън, сякаш ярък месец се спуснал от небето и проникнал в утробата и. На сутринта жената родила и кръстила момиченцето си Орхидея. Друга легенда гласи, че при император Даогуан всяка есен се устройвал грандиозен лов. Един ден император Даогуан заедно със синовете си и придворните излязъл да ловува. Изведнъж на пътя му застанала огромна бяла лисица, която изпънала предните си лапи, навела глава почтително до земята и преградила пътя на императорския кон. Даогуан взел лъка си и се приготвил да стреля, но в този момент бъдещият император Сиенфън се доближил до него и рекъл: „Ваше Величество, вижда се, че за Вашата мъдрост и добродетел се говори навсякъде. Дори животните изразяват покорство пред Вас. Затова те са изпратили тази стара лисица, която цял век се е занимавала със самоусъвършенстване и е достигнала високите стъпала на самопознанието. Умолявам Ви, не я убивайте.” Даогуан се разсмял, прибрал лъка и заобиколил животното. След лов той се връщал вкъщи по стария път и отново видял лисицата, която покорно свела глава пред него. Даогуан машинално стрелял и убил животното. Минали 10 години и на трона застанал император Сиенфън. Когато настъпило времето да се избират наложници, му подали списък с красавици, в който имало подробно указание за имената, фамилиите и датата им на раждане. Стигайки до Орхидея той погледнал датата и на раждане и си спомнил нещо- „Струва ми се че на този ден е станало нещо велико.” Изяснило се, че именно тогава старият император убил бялата лисица. Сиенфън се засмял и казал- „Оказва се, че в предишния си живот тази девойка е била стара лисица.”
Бащата на Орхидея – знатен, но обеднял човек, попада в немилост и умира в нищета. Освен за майка си Орхидея трябва да се грижи за слабоумния си брат и по-малката си сестра Лотос. А ето и ново нещастие- по това време императорът набира за двореца си нови наложници. Разбира се, това не са обикновени прислужници, които трябва да мият чинии и да се грижат за домакинството, това са девойки, които са имали реалната възможност да станат императорски наложници. За да може да посети една от своите наложници императорът е бил длъжен да получи официално разрешение от съпругата си за това- писмено, с печат. За тези, които не са запознати с порядките в императорския двор трябва да поясним, че императорът е имал само една жена -императрицата, една „императорска драгоценна наложница”, две „драгоценни наложници”, четири „наложници”, шест „конкубини” и неопределено число дами, за задоволяване на други нужди. При тази голяма конкуренция, много от девойките са се чувствали в двореца, като в затвор. Много видни красавици са се обезобразявали с една единствена цел -да не попаднат в Забранения град. Малко пояснение, че денят в който Орхидея постъпва в двореца, девойките са били длъжни цял ден да чакат на жегата до дворцовите стени, защото императорът закъснявал. Започнали ожесточени преговори и караници със стражата. Една от девойките не издържала и започнала да обвинява императора за това, че страната бедства, а той мисли само за разврат. Нещастницата била хваната и завлечена при императора, където повторила същото. Императорът се разсмял и я пуснал. Не, тази девойка не била Орхидея, защото за нея започнал нов живот, приличащ на детска приказка и криминален роман едновременно.
Злите езици утвърждават, че Орхидея прекалено често се парфюмирала. Никой не я намирал и за божествена красавица. Въпреки това бъдещата императрица Цъси била толкова обаятелна и можела така великолепно да пее, че всички се прехласвали пред нея. Но тогава в самото начало Цъси разбрала, че трябва да се бори със „зъби и нокти”. Нея и другата наложница поместили в един от най-далечните павилиони на двореца. И ако другите наложници от сутрин до вечер оплаквали съдбата си, то Орхидея се учила на живопис и обрисувала всички стени на дома си с орхидеи. В двора тя посадила четири сорта орхидеи, които цъфтели и през четирите годишни времена. Орхидея пеела, веселила се и била мила с придворните слуги. С голяма част от парите си тя им купувала подаръци и винаги била в курс с всички придворни събития. Един ден точно в 12 часа императорът бил донесен в Павилиона на водата и дърветата, за забавлението му с китайските наложници. И тогава подкупвайки слугите, те понасят Сина на Небето по пътя, който води към Орхидея. Прохладата, силният мирис на Орхидеи, веселата къщичка на бъдещата императрица и дивното пеене на Орхидея захласват Сиенфън и той прекарва с нея целия ден. Вечерта императорът праща придворните си, които заявяват на Орхидея, че императорът я дарява с титлата „драгоценен човек” и иска да прекара с нея нощта. Орхидея на секундата е съблечена и изкъпана. Напълно гола, тя бива загъната в пера от чапла /символ на чистите намерения/ и доставена в двореца. След два часа Орхидея бива върната със заповедта, че следващата нощ императорът отново я очаква в покоите си. Какво е това нощ със Сина на небето? Тук е моментът да обясним, че това е една много сложна и дълга церемония. Слугите занасят избраната наложница при императора, който обезателно трябва вече да се намира в леглото, така че девойката веднага влиза под неговата завивка. Управляващият на Палатата по важните въпроси сяда да бди в съседната стая. Ако наложницата се задържи твърде дълго, той извиква „времето свърши” и така до три пъти. На третия път императорът е длъжен да отговори, след което придворният влиза и пита-„Да бъде оставено или не?” Ако отговорът е отрицателен главнокомандващият натиска на стомаха на жената така, че цялото „драконово семе” да изтече от нея. Ако все пак императорът е решил „семето” да остане, то в специална книга се записва, че на този ден господарят е ощастливил еди-коя си наложница. Бързо набрала сили, Орхидея започва да отмъщава на китайските наложници, на които Сиенфън продължава да обръща внимание. Тя ги мъчи, избива или просто потапя в дълбокия кладенец. Разбира се до Великата императрица тя не може да стигне. Самата тя има пълното право да обезглави Орхидея, но тя така или иначе не е спала със Сиенфън, защото била много целомъдрена и строга, а Синът на Небето бил болен от венерическо заболяване. Между другото, разбирайки за зверствата на Орхидея Сиенфън дава указ любимата му наложница да бъде обезглавена, но тук се оказва, че „нежното цвете” чака дете. Наследник -това променя всичко. След което от престъпница Цъси застава на второ място след императрицата. Въпреки това едни говорят, че Сиенфън и Цъси са били болни от венерическо заболяване, поради което не могат да възпроизвеждат деца. Други твърдят, че Цъси е родила син от един офицер, поради това че на този момент императорът вече е полупарализиран. Друга версия гласи, че полупарализираният Сиенфън е имал краткотрайна връзка с китайска наложница. Когато разбрала това, Цъси я скрила, а когато детето се родило тя убила майката и се намазала с кръв, сякаш току що е родила бъдещия велик император на Китай. Съвсем възможно е, че в действителност детето не е било нейно, прекалено жестоко се е разправила тя с него след това. През април 1856г. на бял свят се появява бъдещият император. Естествено, че раждането на наследник усилва влиянието на Цъси. Наложницата е в центъра на вниманието от страна на всички придворни. Но за нея най-важно е вниманието, което и отделя императорът. Той от своя страна разбира, че това е много умна и способна жена и предоставя все повече и повече пълномощия. За себе си Цъси също има прекалено високо мнение-„Аз често си мисля, че съм най-умната жена, която някога е живяла на този свят и никой не може да бъде сравняван с мен.” Когато Цъси се възкачва на престола, Китай започва да губи многовековни традиции на изолираност от външния свят. Французите и англичаните пристигат тук, като търговци и докарват със себе си много нови идеи. В отговор на навлизането на чужденците Цъси заповядва целият царски двор да бъде преместен в планините, окръжаващи Пекин. Тя заповядва да бъде обезглавен всеки европейски и християнски мисионер. Императрицата е твърдо решена да съхрани древните традиции на феодален Китай и разбира се властта и богатството на монархията. Братът на императора -Кун обаче има напълно противоположно мнение. Той смята, че Китай трябва да бъде отворен за нови възгледи и идеи. Без съгласието на императрицата, той моли англичаните и французите за примирие, нещо което вбесява Цъси. Когато през 1861г. императорът умира вдовицата и Цъси получават абсолютната власт. Въпреки че политическата власт принадлежи и на двете, вдовицата слабо се интересува от политика и на драго сърце предоставя на Цъси възможността да управлява империята. Това положение не удовлетворява всички, поради което се кроят планове Цъси да бъде убита, но тя разбира бързо за заговора и заповядва всички те да бъдат обезглавени. Синът на Цъси, който е трябвало да заеме императорският стол, когато навърши 17 години расте в необикновена обстановка. Бъдещият император Тунджъ е здраво и мило момче, даден за отглеждане на наложниците. От ранни години той е пристрастен към разюздани оргии в най-отвратителните публични домове в покрайнините на Пекин. Когато младият човек навършва пълнолетие, Цъси издава указ, че нейното регентство е завършено и започва управлението на сина и. Момъкът има годеница, но императрицата се отнася предпазливо към нея. Цъси се страхува от съперничество от нейна страна. Скоро след известието за предаване на властта на Тунджъ той умира. През декември той публикува съобщение, че се е заразил от едра шарка. За китайците това съобщение никак не е странно. Съществува и народно поверие, което гласи, че който се е излекувал и остане жив е белязан от боговете. Но очевидно императорът не е могъл дълго да се съпротивлява с болестта, тъй като организмът му е бил отслабнал от многото венерически заболявания. По-малко от две седмици след съобщението императорът умира. По това време в двореца се носят легенди, как самата Цъси е убила собствения си син. Това не може да бъде нито доказано, нито оспорено. Но възможните белези на това страшно заболяване при Тунджъ са били на лице. Съществува легенда, че ако гореща кърпа бъде допряна до лицето на болен от едра шарка, а после до здрав човек, той моментално се заразява. Разбира се самият Тунджъ никога не се е бърсал сам, това са правили неговите придворни, които са били подчинени на Цъси. Колко прост и дяволски ефективен начин да убиеш някого! Когато Тунджъ умира, неговата съпруга е бременна. Цъси е бясна. Ако девойката роди, тя ще има законното право да се възкачи на трона, това разбира се не устройва Цъси -тя иска да избере такъв наследник, който сляпо ще и се подчинява. Цъси заповядва на слугите да избият бъдещата майка, за да може тя да пометне. След 3 месеца нещастната се самоубива. Императрицата назначава за император племенника си, на когото дава името Гуансю-в превод „брилянтният наследник”. На този етап момченцето е на 4 години. Цъси избира императора сама, което е нарушение на древните закони. Разбира се има и много недоволни. Детето расте сред любовта и грижите на старата императрица. Тя силно се привързва към него и си отрежда ролята на баба. Цъси е много недоволна, че детето попада под влиянието на друга жена и когато старата императрица умира всички са убедени, че и това е дело на Цъси. Наследникът тогава е на 11г. и Цъси може да се наслаждава на абсолютната си власт. Унищожавайки всички политически противници тя укрепва влиянието си. През 1889г. Цъси е принудена да отстъпи властта. Младият император по това време е на 19г., но официалното изкачване на трона бива отложено до женитбата му. Цъси заема резиденция в покрайнините на Пекин. Дворецът и е великолепен мраморно чудо сред зелени дървета, заобиколено с езера. Ето и достоверен пример за поведението на императрицата по това време. Ако съвсем случайно тя намери в своята градина паднало листенце, което според нея придава на градината запуснат вид, тя заповядва прислужникът градинар да бъде бит или обезглавяван. По това време Цъси е на 65г. и спокойният и уединен живот не я устройва, затова тя се развлича по особено жесток начин. Цъси се надява да управлява Китай чрез императора, но между тях зейва дълбока пропаст. Той е добър, образован и прогресивен човек, който се стреми да изведе Китай от изолацията, за която толкова яростно бленува Цъси. Тя се ужасява от многото чужденци, които с позволението на племенника и живеят в империята. През 1874г. Япония пленява остров Лиучиу. Китай заплашва с война. Благодарение на преговори сблъсъкът е предотвратен. Но през 1894г., когато японците искат да пленят Корея, китайският император изпраща в бой военноморския флот. За съжаление флотът е в окаяно състояние -парите заделени за неговото обновяване са изхарчени за благоустройството на Летния дворец. Когато императорът пита кой е виновен за това, той отговаря-„Дори и парите да бяха изхарчени по предназначение, ние пак щяхме да загубим, а така императрицата се сдоби с чудесен летен дворец.” Войната с Япония е кратка, но нещастна за Китай. Гуансю разбира, че без поддръжката на леля си той трудно ще управлява страната. Но също така разбира, че тя никога няма да се съгласи на реформите, които той желае. Императорът решава да заключи леля си и да се избави от нейната опека. За зла беда Цъси разбира това. Лицето и се превръща в хладна маска, само яростта в очите и издава истинските намерения на жестоката владетелка. Цъси заповядва на племенника си да се отрече от престола. Личните му слуги са обезглавени. Цъси наблюдава екзекуцията пиейки жасминов чай. Императорът влиза в затвор на един от отдалечените острови. Много от придворните са убедени, че и него ще сполети съдбата на Тунджъ и съпругата му, но Цъси запазва живота му. Възможно протестите на ред чуждестранни дипломати са причина за това. Шест от участниците в императорския заговор са обезглавени, след което Цъси се заема с разправа на чуждоземните мисионери. На 21 ноември 1899г. Цъси издава указ, който гласи:”Никога думата „мир” няма да прозвучи от устата на управителите на страната, нито за миг то няма да се посели в техните сърца. Нека да не се поддаваме на дипломатическите уловки. Нека всеки от нас да положи усилие да защити дома си и гроба си от мръсните ръце на чужденците!” Този указ става знаме в ръцете на много китайски консерватори, борещи се за съхраняване на националните традиции и обединени в тайно общество под името- „Юмрук в името на справедливостта и съгласието”. Когато през 1900г. избухва въстание държавата го подкрепя. Първа жертва става британски мисионер. Цъси изиграва добре картите си- тя прави вид, че е на страната на чужденците, като изпраща армията да потуши въстанието, но в същото време обявява солидна награда на генерала за главата на всеки чужденец. Съвсем скоро императрицата се отказва от двойствената игра. По нейна заповед китайската войска застава на страната на въстаниците. Чужденците са в засада. Често дори не смогват да прибират труповете на убитите. В Пекин плъзват много болести. Когато министрите на външните работи на много страни се обръщат с молба към Цъси да се намеси тя отвръща:”Как са посмели да се съмняват в моята власт, да ги унищожим.” Чуждестранните държави изпращат свои войски, за да спасят гражданите си, над които тегне смъртна опасност. На 14 август Цъси научава, че чуждестранните дяволи са тук. Императрицата е принудена да бяга. След изгнанието си от Пекин тя се отказва от обичайния си разкош. Храната и е оскъдна и тя загубва властта си. В страната цари безпорядък и насилие. Цъси се връща в Пекин след подписването на мирните споразумения. Това е време на крайно лицемерие на Цъси. В залеза на живота си тя става свидетелка на реформи, започнали в Китай под влияние на Запада. Императрицата е принудена да отдаде посмъртни почести на всички обезглавени от нея императорски министри. През лятото на 1907г. Цъси е повалена от инсулт и здравето и се влошава. Дори и не управлявайки Гуансю е уважаван от народа и има право да живее в двореца. Разбирайки, че Гуансю се радва на болестта и Цъси заявява:”Аз няма да позволя да умре след мен!”. Напълно вероятно е, че самата императрица има пръст в смъртта му.
Императорът умира на 14 XI 1908г., при което силно очевидни са симптомите на отравяне. Императрицата надживява племенника си само 24 часа. Смята се, че това е и последното злодеяние, което успява да извърши Цъси на този свят. Причината за смъртта и по официалната версия е инсулт. Въпреки това е известно, че в края на живота си старицата се пристрастява към опиума, стараейки се да изгони с помощта на наркотическите вещества виденията за всичките кървави ужаси от своето минало. Въпреки това Цъси е била много умен човек, съхранил в сърцето си трошички сантиментална любов. Разказват, че тя носила мънички изумрудени обеци и никога не ги махала. Този подарък и бил даден от Сиенфън, когато тя за пръв път прекрачила прага на двореца. Обиците били четири, затова тя пробола по две дупчици на всяко ухо.
Друга легенда гласи, че последните думи на Цъси били: ”Никога не позволявайте на жена да управлява страна!” Дали това просто не е страх от съперничество в историята или закъсняла самокритика? След себе си Цъси оставя многомилионно състояние- свидетелство за грабителския характер на властта и. Императрицата- дракон оставя старата, горда династия на манджурите в окаяно състояние, изпускайки реалната възможност за своевременното откритие на Китай за нови идеи и обръщайки застиналата в своето развитие патриархална страна по пътя на прогреса и разцъфтяването.
Жената в средновековен Китай. Съпруга, майка и робиня. Жената, известна писателка или подла и властна императрица.
Какво би станало, ако тя имаше повече права? Ако можеше да получи нужното образование, да се развива? Дали тогава името на някоя китайска жена нямаше да бъде изографисано в световната наука или история? Дали нямаше да бъде открито нещо, неизвестно на науката до сега? Какво би станало, ако много китайски момиченца не бяха убивани при раждането им? Дали сред тях нямаше да има една по-властна и жестока Цъси или пък мъдра владетелка? А може би Китай все още щеше да е страна, управлявана от император? За съжаление така и няма да можем да разберем това.
